сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

В Троянския Балкан (част 1)

6.10.2016 г.

Пътепис от Атанас Кръстев

Малка българска елегия
Човекът е фабрика за мечти. Но не и за тяхното осъществяване. Раздвижен от угризения, след дългогодишни увъртания поех към връх Ботев. И както винаги, когато се насиля да угодя на душата си, която понякога с месеци търпеливо скучае в мен, не сгреших. Откъде да започна? От самия връх, от който земята изглежда страшно малка Впечатлението е толкова грамадно и страшно, че мисълта дълго обикаля около него на пръсти, поглежда го с крайчеца на окото си, пие го на бавни предпазливи глътки, за да може да го събере внимателно в себе си, без да го разлее. Трудно се описва неописуемото. Троянският Балкан е такава яка плетеница от история, природа и дух, че което и крайче, подаващо се от кълбото, да подхващам, не смогвам да го разплета така, че да изтъка задоволително словесната си чергица. Огромното впечатление от връх Ботев никога не е достатъчно без отблясъците на рибните бързеи на Бели Осъм, Черни Осъм, Видима и буйните им притоци, без катедралния сумрак на вековните гори, без мъхнатите каменни плочи на древните махали, чиито вече почти безлюдни прозорци гледат кротко и всеопрощаващо като очи на дедите ни от отвъдното. Винаги се посуква и натрапчивата школска представа за душните гайтанджийници, шивачници, папукчийници, търговски дюкяни, пълни с приведени в маратонско усилие майстори, калфи и чираци, създали златния български лев и въобще много от малкото златно у нас сред купчината от излишни партакеши. Не може и без тръпките по кожата, окъпана в тежките сенки на повсеместните орешаци и хладния двор на Троянския манастир. Калейдоскопична, шарена радост от дух и тяло, която дълбоко в сърцето си наричаме сладостно и все по-плахо България. Една България, примирена да остане легенда и туристическа атракция.

Преди щурма
Тръгваме без предварителни резервации. Палатката е с нас. Ще спим някъде около Априлци и от там ще решим как да атакуваме върха. Вече сме пробвали през хижа Плевен и може би ще разнообразим през Тъжа. От там до върха е по-далеч по хоризонтала, но денивелацията е по-малка. Не сме екстремисти. Не обичаме да обяздваме върхове и вълни, а приятелски да им ходим на гости, да им се наслаждаваме. Може би в предишен живот съм бил видра. Все ме тегли към чиста река с дълбоки вирове. За такива земноводни няма по-подходящо място от Скандалото, което ни е на път. Цялото се е изтеглило по протежението на огромно каменно корито, в което пенливо се въртолят къдели от кристална вода и дълбоки вирове съзерцават с кристални очи небето. Къщите са се подредили покрай водата в шпалир, като нагиздени моми с белосани лица, обкичени с невероятните цветя на дворовете си, оглеждат се в речните вирове, за да гледат небето с техните очи, сякаш очакват да премине някой „Радецки“, натоварен с юнаци. Реката прелива отвсякъде през причудливите каменни прагове, шурти на малки водопади през по-тесните места; огладените камъни пък, от своя страна, преливат над нея, така че в един момент може да се объркаш кое всъщност тече – водата или камъка. Оставаме там. Мястото е кръстено хотел и думата не се намества спокойно в съзнанието. Непривично за уникалната сграда означение. Автентична възрожденска къща. Дърво и камък. Топлота и човечност. Вековно търпение. Мека тишина. Душата ти няма къде да се одраска. Зад високите дувари в двора, като кротки биволици, преживящи времето, са налягали дебели сенки. Може би странноприемница? Защото на такова място се отбиват само странници като нас? Но приляга повече къща, дом, убежище. Под плочите на този сигурен покрив мислите ти се настаняват удобно и без страх като лястовици в гнездо и мътят ли мътят най-сладки видения и сънища.

 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах