сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

11 дни в Иран – малък пътепис за големи планини! (част 2)

22.7.2016 г.

Пътепис от Владимир Павлов

Ден 8 
Въпреки инсомнията, ставам първи от леглото в 6 сутринта и даже съм свеж, будя всички, товарим наново целия багаж (носим и големите бордбегове), защото нямаше как да го оставим на пътя през нощта, не закусваме даже и в 7 сме на пътя, а той е ОТВОРЕН, какво облекчение само, настроението е в небето, слушаме Металика 91 и се движим по най-уникалния път на тая земя, всички пеем. След малко излизаме от тясно дефиле и западното лице на Дамаванд се изпъчва срещу нас в цялото си величие, всички крещят като обезумели. След 40 минути сме в Иранската Планинска Федерация в Полур, където си купуваме пермити за изкачване, съобщаваме за плановете си, а те предупреждават за нас във всички хижи и заслони. Единственият проблем е, че нямаме местен гид, който е уж задължителен, но Реза ги уговаря нещо и те се съгласяват. Караме още десетина километра и най-накрая паркираме на нашата стартова точка на 2400 м надморска височина, изкачването на върха вече зависи само от нас и това ме успокоява още повече. Финални приготовления, слагаме раниците и дъските на гърба (тежко е), сбогуваме се с Реза и Али, няколко снимки за спомен, 2-3 клаксона за чао и ето че вече се катерим. Заслонът се вижда в далечината, но мащабите са измамни, имаме да преодолеем 1800 м позитивна денивелация и около 18 км линейна дистанция, а това хич не е шега, още повече че планираме на следващия ден да атакуваме върха. Има около 20 см нов сняг, но има и пъртина. Хващаме добра крачка, на Сашо ръката е що годе добре и той може да борави с щеката ефективно, което е добра новина. Движим се бързо, все пак все още сме на ниско, след 600 вертикални метра се озоваваме на прословутата джамия на 3000 м надморска височина, изходна точка за върха през лятото. Там се запознаваме с купища почиващи туристи, всички се снимат с нас, всички ни предлагат храна и напитки, всички повтарят постоянно „welcome to Iran, welcome to Damavand“, подминаваме сума ти групи нагоре и всичките им гидове ни поздравяват за доброто темпо, хората там са уникални и вечно усмихнати. Катерим вече около 3 часа, а този заслон не се приближава, но ние сме в супер форма и не спираме много, освен за кратки почивки и вода. От никъдето идва непредвидена мъгла и ни затапва тотално, всички гледки се изпаряват, а аз се притеснявам за следващия ден. Там няма маркировки, но пътеките са добре отъпкани и разпознаваеми, следваме ги. След още 2 ч мъглата се разсейва и върхът отново грейва над главите ни, меря височината на GPS-a на телефона и виждам, че сме вече близо, дишането също е затруднено леко, на 4000 м надморска височина сме. Катерим бавно накрая, бая сме уморени, но заслонът е пред очите ни и това си е стимул. Пристигаме общо взето първи за деня в около 14:00 след 6 часа изкачване, Сашо ме притеснява, че е бая блед и изтощен и той веднага се мушва в чувала си и се просва на отредения му нар. Аз само се моля да е ОК за утре и го оставям да си почива. Мен не ме свърта, чувствам се перфектно, може би сърцето бие малко по-учестено от новата височина и новите емоции. Навън е по-топло от вътре, защото грее слънце, в този заслон няма ток, няма вода, няма тоалетна, няма отопление – всъщност, съвсем нормално. Лошото е, че нашите запаси с питейна вода са ограничени, а там продават бутилирана, но е замръзнала на кокал. Сашо спи, а аз прекарвам остатъка от деня навън, наслаждавайки се на уникалните гледки, които тази височина предлага. Афганистанецът, който се грижи за заслона (никой друг не иска да седи там с месеци) се присъединява и започва да пее, а аз му пляскам и акомпанирам доколкото е възможно, той не говори английски, но се разбираме перфектно, ставаме френдове веднага. Сашо също идва по залез слънце и гледките стават още по-драматични. Храним се единствено с протеинови барове, черпят ни чай, а се оказва, че правят и голям казан със супа на газов котлон, която супа е като манна небесна в тези вечерни смразяващи мигове. Ние сме подготвени и с дрехите, носим си разни дебели клинове, втори ръкавици, чорапи и всичко нужно за голямо мръзнене. Този връх е като отделна планина и е известен с бруталните си ветрове и температури, като зимата рядко нещата се вдигат над -30 -40, примесени с бурни въздушни течения и рязка смяна на времето – почти невъзможни условия. Ние не ги подценяваме, взели сме всичко много на сериозно, предупредени сме изрично от Реза и други хора, а и самият Реза носи отговорност за нас, защото имената ни се водят на негово име и адрес в паспортното на границата/летището. Знаем, че Дамванд взима жертви почти ежемесечно, защото е редовно подценяван заради straight forward катеренето и липсата на техническа трудност, дори и в момента именит ирански алпинист лежи в кома с всичките му крайници ампутирани заради това. Ние не оставяме всичко това да ни демотивира, но сме го взели предвид, а и освен това сме успели да уцелим уникално топло за сезона време (-15-20) и липса на силен вятър, което е сериозна предпоставка за успех. Другото ни предимство, е че нашата основна цел е не изкачването, а спускането на Дамаванд със сноуборд, което носи своите рискове, но все пак според мен е много по-лесно, а и бая по-бързо от това да слизаш пеша. Всички тия размишления витаят в главата ми докато съм се сгушил в двата ми спални чувала (взех още един от хижаря, че моят не е баш за тез условия) още от 8 вечерта, а около мен шумят още 50-ина човека, които пристигнаха след нас – не само ние искаме да се възползваме от уникалните климатични условия и всички тия хора са страхотни, всички ни питат как сме и дали имаме нужда от нещо. Питат ни също на два пъти къде ни е гидът и аз отново се правя на такъв, за да не предизвикам проблеми. Затварям очи и пак мечтая, а покрай мечтите се моля Сашо да се възстанови от кризата днес, да имаме добро време утре и да ни стигнат силите до върха. Опитвам се да заспя, но нямам шанс, студено е, твърдо е, високо е, сърцето лумка здраво – явно и фабриката за червени кръвни телца се е разработила. До сутринта е само въртене в унес, това е втора вечер след кански усилия, в която въобще не се спи. Настройвам се психически и отново чакам да стане 4:30 сутринта (по-скоро през нощта), защото това е уговореното време за тръгване. След толкова планиране, подготовка и премеждия, ето че съм в подножието на върха и само няколко часа ме делят от него, чувството е невероятно.

Ден 9
Случайно или пък не, днес е 3 март – това е Денят. На -15 разбуждането е доста бързо, същото е и обличането, следва бърз протеинов бар за закуска, сортиране на багажа, защото няма да го носим всичкия до върха, правим и финална проверка на екипировката. Слагаме раниците на гърба и челниците на главите и в 5:20 ч отново повеждам двучленната ни група към така желаната крайна дестинация – трябва да изкачим около 1500 м денивелация. Някъде пред нас мъждукат други челници – явно има и по-ранобудни. От хижата тръгват доста маршрути до върха, но типично в моя си стил, избирам най-директната линия за катерене. Движим се бавно и равномерно, чувствам, че силите са ми даже в повече и се чудя, от къде е възможно да черпя тази енергия след всички безсънни нощи, оскъдното хранене и усилията от предните дни, дали не е някаква лудост, която ме обзема, просто не знам, но съм по-щастлив отвсякога, което е също признак на деменция. Първото видимо препятствие е дълъг заледен кулоар над заслона, който естествено се оказва много по-дълъг, отколкото изглежда. Изкачваме го бая бавно и на около 4800 м надморска височина виждам, че Сашо едва си влачи краката и се пързаля назад по склона, като прогресът му е изключително бавен, тук съм вече сериозно притеснен. Изчаквам го да се добере до мен и виждам, че той е в нова криза и е много отпаднал, разговаряме съвсем откровено, разбираме се да ходим малко по-бавно и да спираме за по-дълги почивки. Надъхвам го ужасно, като му казвам, че трябва да реши дали да не се върне. Това явно му вдига адреналина и той тръгва със съвсем нови сили и увереност. Кризата е тотално превъзмогната и ние крачим нагоре в нормално темпо, като си броим крачките до около 30 и спираме за изравняване на пулса и възвръщане на нормалното дишане, дори задминаваме другите мъждукащи светлини от сутринта и сме първият екип по склона нагоре. Слънцето вече ни огрява напълно, което ни дава още сили и настроение – денят е просто перфектен, едва ли би могъл да бъде по-добър. Гледките са невероятни, но ние сме по-съсредоточени в собственото ни представяне. Преодоляваме снежния кулоар и тръгваме по каменисто било, пак право нагоре. Сашо ме кефи жестоко, защото няма и помен от сутрешната му умора – справи се доста мъжки в кофти ситуация и то с травма на ръката, което ме кара да го уважавам още повече. В момента сме супер стикован екип и се катерим над границата от 5000 м надморска височина. Следват нови снежни склонове и скални била за катерене, а от върха няма и помен. Тук вече отброяването на крачките пада на 20, определено се усеща липсата на кислород, а и ние не сме явно достатъчно аклиматизирани, защото по принцип е нормално да останеш в заслона на 4200 поне 1 или 2 дена с леки изкачвания, за да ти свикне организмът. Ние обаче нямаме това време, но поне сме прекарали последните 6 дена на около 3500 м надморска височина, което сме сметнали за достатъчно, но то не е 100% такова. На 5200-5300 м надморска височина падаме на темпо 10-15 крачки, но има и нещо друго, което ни мъчи – камъните около нас са леко жълти, отровно жълти, намираме се в зоната на сулфурните гейзери, които издишат бялата отрова от недрата на земята. Тази ужасия предизвиква леко гадене, а може да има и по-сериозни последствия и примесена с ниското количество кислород, представлява сериозно препятствия за нашата цел. На 5400 м надморска височина сме, върхът е пред нас и бълва дим с най-големия си гейзер. Крачките стават между 5-10, много трудно се ходи, в устата ми имам вкус на хапчета витамин С, но аз не усещам никаква преумора, страх ме е единствено от химикалите във въздуха, защото от тях не можеш да избягаш или да си починеш, сулфурът или сярата е просто навсякъде. Продължаваме нагоре, Сашо решава да почива повече, а аз искам да се кача на върха и да отида от наветрената страна на тия извори. Тъй като вече сме много близо и имаме пряка видимост, аз давам газ, доколкото това е възможно и в 11:25, след точно 6 часа катерене се озовавам първи от всички хора в планината на най-високия връх в Близкия Изток – 5671 м. Мислено честитя 3 март на всички българи и ме е леко яд, че нямаме трибагреник да развеем. Е, бяхме на 20-30 метра отдолу, защото източният вятър разнасяше сярата точно над най-високата скална точка на кратера, но това въобще няма значение за нас. Сашо идва след 30-ина минути, последните 100-200 метра бяха взели своето, прегръщаме се и сме на седмото небе, намираме добро и тихо място за почивка, лишена от сяра, правим някои снимки и се наслаждаваме на неземните гледки, които се разкриват от всичките ни страни. Огромните вулканични улеи се разливат под нас като змии и се сливат със заснежените северни склонове над Ласем, слънцето е невероятно, а облаци се виждат само много далеч, обграждат ни величествени гледки и просто е невъзможно да поемеш всичко това наведнъж, то те залива, но нямаме нито време, нито място за повече – програмата ни е доста тясна. Приготвяме раниците и дъските за каране и се отправяме към точката за тръгване с траверс пеша по камъни в посока на развяваната сяра. Сашо ми се доверява тотално за избора на терен за каране, защото съм проучвал това спускане наистина много дълго време, а и съм го правил в сънищата си неведнъж. Отгоре линията въобще не е ясна и не е по пътя на изкачването, но аз я имам картографирана в главата си. Бързаме, защото гадната сяра е отново в носовете ни. Затягаме автоматите на около 5600 м надморска височина, въпреки че имам бас с Реза, че няма да можем да караме над 4700. Облогът е спечелен веднага, правя първите си завои със сноуборд на над 5000 м и то много над тях. Първите 200-300 м са отвратителни и изискват голямо внимание, теренът представлява огромни заледени пера, изваяни от силния вятър, които са покрити със загнездени камъни, които се търкалят нонстоп от върха. Завиването е с отскок или приплъзване и свличане, концентрацията ми е много висока, не искам грешки, не искам падания, защото там трудно ще ни помогнат – извън популярната зона сме, а и сме установили, че нямаме връзка с никой ГСМ оператор. Спираме след първия пасаж и най-накрая дишаме чист въздух и се отърсваме от сулфура. От 5300 надолу става даже добре, перата ги няма, теренът е твърд, но предвидим, вече се кара с верижни и почти изписани завои, страхотен кеф. Под 5000 дори има размекнат слой и нещата си отиват на добър фриирайд с немалки завои. Правим едно предвидено прехвърляне в друг улей с 20 м пеша и продължаваме да караме перфектно до 4300, правим ново прехвърляне на запад през каменна река и се спускаме победоносно до заслона – целта е постигната, кефът е неописуем, чувството превъзхожда описателните ми умения и затова ще го оставя на вас да си го пресъздадете, но аз съм най-щастливият човек на тази планета в този момент. Следва кратка почивка, хидратация, малко храна и подреждане на останалия багаж по раницата и около нея. Всички ни се радват искрено и са доста впечатлени от нас, говорим си открито на всякакви теми с групите алпинисти, един от които започва да ми говори за дъщеря си, след което директно ме пита „Are you married?“, а на моя положителен отговор той леко се навъси и ми каза, че явно идвам твърде късно в Иран, на което всички се смеем, но аз виждам, че той е съвсем сериозен. Гледам усмивките на тези хора и се чудя, защо усмивката в България е толкова ограничена и смятана за слабост, незрялост или детинщина, дори и за наркоманско проявление – в този момент за 3 март пожелавам на всички българи да вземат да се усмихват малко по-често, повече и по-естествено. След полученото брачно предложение, стягаме раниците, снимаме се за последен път с афганистанеца и хижата и се отправяме на изток към точката за старт на остатъка от спускането, като нямаме никакви очаквания. Оказва се обаче, че от 4200 до 2600 м планината е приготвила уникален разлят терен за нас с пролетен бърз сняг и невероятно каране измежду опашките на тези огромни вулканични змии, слизащи от върха. Завоите нямат край и тук-таме сваляме дъските, за да се прехвърлим на нова змийска опашка. Въпреки багажа и умората, ние сме в страхотна форма и се кефим максимално на това спускане с големи завои, дропчета от козирки, вълни от сняг на някой спайн и каквото теренът и въображението ни поднесе – на 2600 най-сетне сваляме окончателно дъските. Просто велико, дори и в най-смелите си мисли за Дамаванд не мислех, че ще карам от 5600 до 2600 – планът е вече тотално преизпълнен, а удовлетворението ми размеква всички кокали. В 16:00 ч слизаме пеша през пустошта последните 200 м денивелация до пътя, на който ни оставиха. Имаме уговорка с Реза и Али да ни приберат в 17:30, чакаме ги и точно когато слънцето се скрива над близките четири хилядници, те подраняват с 15 мин и се появяват с ревящия бензинов Land Cruiser и крещят отново като обезумели с ръцете извън прозорците на колата и с музиката на max – толкова искрено се радваха за нас и така топло ни прегръщаха, че за пореден път виждам, че тези хора, дори и да не са много логични, притежават необятни сърца. Денят хич не е приключил и Реза гордо ни съобщава, че има изненада за нас, вместо да направим обратен завой, продължаваме по пътя до затънтени места в планината, озоваваме се в едно от най-древните планински селища в Иран – Rinh (Рине), известно със своите естествени минерални извори, идващи от под вулкана. Ядем обилно в местното кръчме пак при приятели на Реза, но каквото и да погълна, коремът ми е все празен. След това се оказва, че са ни организирали гореща баня с минерални води, но не на някакво туристическо място (то там хич няма туристи и без това), а в мазето на частния дом на друг приятел на Реза, който със скромни усилия е превърнал мазето си в баня. Освен че покорихме Дамаванд и го карахме, сега се киснем и във врелите му животворни води – какво още може да искаме от тази планина? Макар и да не представлява някакво велико постижение, нито от гледна точка на планинарството, нито от тази на ските и сноубординга, Дамаванд за мен означава много и винаги ще има отредено място в мислите и душата ми. Този ден е черешката на тортата на цялото пътуване и лежейки в басейна осъзнавам съвсем ясно, че това е най-добрия зимен трип, който някога съм правил. Благодаря на Небесата и цялата Вселена, че ми е давала и продължава да ми дава толкова много възможности в живота. Макар и нищо да не говорим, в очите на Сашо не виждам по-различни чувства от моите. Следва кратка разходка из селото, път до Техеран, за да оставим Реза, втора обилна вечеря и отново се насочваме към планините, но този път към къщата на Али в друго много старо иранско село Afgheh на 2000 м надморска височина, където ще нощуваме още 2 пъти. Там ни посрещат баща му и двете му кучета, дават ни стая, построена на покрива на къщата (направо пентхаус) и в тази уютна къщичка на Карлсон направо припадаме, без мисли, без мечти, без блянове, просто омаломощени от всичко преживяно.

Ден 10
Будим се на уникално място измежду купища върхове и за първи път от пристигането ни в Иран, нямаме план за деня, но аз вече съм ОК с това. Чилим, сушим всичко мокро и потно (най вече обувките) на покрива и започваме голямото стягане на багажи за прибиране – по принцип не особено приятна дейност, но в светлината на вчерашния ден и с топлото слънце над нас, направо се чувстваме идеално, а и си почиваме. Следобед излизаме на истински офроуд с джипарата на Али и се движим по такива места, че настръхвам целия – и този ден не е лишен от адреналин. Зарязваме колата на снежната граница и пак тръгваме на поход, само че този път на гърбовете си носим не дъски и чували, ами BBQ, наденици, зеленчуци, въглища и други благини. Озоваваме се на огромно високо плато и си избираме разни скали за бивакуване, палим огъня и скоро ядем поредната най-вкусна храна на света и отново високо в планината, докато гледаме разни туристи и местни отрудени хора в далечината. Платото е пълно с паднали скални късове от близките върхове и си правим лек боулдъринг и катерене, ей така без никаква амбиция, просто за кеф. После си тръгваме и надолу с Тойотата пътят ми се струва още по-брутален и от преди, даже обмислям как ще скоча от колата, ако се сурнем към деретата от двете ни страни. Вечерта минава в печене на телешко на скарата в къщата на Али и не можем да спрем да ядем – не помня кога съм ял толкова добро месо. Приключваме с камина, контрабандно вино и плоча на Eric Clapton от зашеметяващата колекцията на бащата на Али. Оттеглям се първи, а Али и Сашо продължават с табла. В леглото пак мечтая и преживявам за втори път всичко преживяно и знам, че това ще се повтори много пъти в съзнанието ми. Едно чувство обаче надделява и излиза на повърхността – усещам, че имам възможности за много повече, имам сили за нещо много по-голямо от Дамаванд, нещо към което ще насоча бъдещите си мечти и усилия. Заспивам.

Ден 11
Пак е слънчево навън и е съвсем пролетно с цъфтящи дървета и пеещи птички – последен ден в Иран и слава Богу, прекарваме го до обяд на покрива на Али, като правим финални разпределения за ръчния и чекирания багаж. Не ми се тръгва, но към 12:30 Реза цъфва с Мона и Казу с някакъв китайски пикап и ни забира от това райско място. Сбогуваме се с Али, а той ни подарява и два много ценни подаръка на възраст 4600 години, което ме трогва, прегръщаме се за последно, разменяме координати и тръгваме към големия град Техеран и по точно към апартамента на Нима там. Пристигаме след 2 часа в луксозния, но задушен и без естествена светлина апартамент и веднага ми става леко потиснато, хич не ми се виси там. Поне идва останалата част от нашата група и се прегръщаме всички. Макар и по съвсем различен начин, Митака, Гаваза и Христев също са прекарали супер добре своята туристическа обиколка по забележителностите и древните земи на Шираз и Персеполис. Ядем вкусна храна, приготвена от ръцете на майката на Нима и целокупно се насочваме към техеранските базари с коли и метро. Озовавам се в тълпата на многомилионния град и за пореден път се убеждавам колко противоестествено и нечовешко е всичко това, целият този шум, блъсканица, крещене, взривове от миризми и човешки погледи. Не мога да отрека, че е интересно, но не след дълго ме заболява главата от всичкия този уличен стрес – просто не съм създаден за това, а в момента мозъкът ми е на тотално различно място и ниво. Доволен съм от решението си да не ходя в Техеран по-рано, а виждам и, че ако искаш да опознаеш истинските иранци, трябва да отидеш в селата, а не в градовете. Пазаруваме и се прибираме, отпочиваме от стреса и по-късно излизаме за последната ни обща иранска вечеря в бившия ресторант на бащата на Мона – годеницата на Реза. За сетен път, уникална иранска храна – измитаме масата и отиваме да посетим офиса и работилницата на автентична иранска марка за дрехи Нимана, където отварят само за нас. Там чилим, гледаме сноуборд филми, някои си купуват дрехи, сбогуваме се с всички и към 12 в полунощ се прибираме. След 2 часа идват 2 таксита, натоварваме багажа и след още час сме на летището. Там всичко минава гладко и ето че отделяме колела от тази невероятна страна. В самолета всички заспиват мигновено, но аз съм до прозореца и гледам напърчен през него като малко дете, долу изгревът леко докосва Арарат и многобройни други снежни върхове излизат от обвивката на нощта. Побиват ме тръпки и цялата ми козина настръхва, като че ли всички преживелици и впечатления от тези 11 дена се събират в една концентрирана точка, която превзема цялото ми същество и разум – това ще да е то, щастието в най-изчистената му форма!

Владимир Павлов

09.03.2016 г.

ПП: Огромни благодарности за онези, които направиха всичко това възможно – Реза, Али, Нима, Мона, Казу, Комбиз и всички техни приятели, които не спираха да ни посещават и забавляват през цялото време, също огромно мерси и за моите добри френдове Митака, Сашо, Гаваза и Христев. Искрено се надявам, никого да не съм обидил или засегнал с този текст.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах