сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Патагония (част 3) - Ел Шалтен, Връх Фитц Рой и Серо Торе

20.7.2016 г.

Пътепис от Цветелина Георгиева

Автобусът е тъпкан с пътешественици. Ел Шалтен е едно от най-посещаваните места за хайкове, трекове, предизвикателство за катерачите и отправна точка към прочутите върхове Фитц Рой и Серо Торе. Ние не сме катерачи. Пробвала съм катерене само на стена и беше страхотно, но се съмнявам някога да се запаля достатъчно и то съвсем не защото ще ми се развали маникюра, а заради еспадрилите. Тези малки обувчици за катерене, които за по-добро сцепление, винаги трябва да бъдат номер по-малък от собствения ти. Краката ми изпадат в зверска клаустрофобия и в общи линии се чувствам все едно катеря обута с 18 сантиметрови токчета. Има жени, които са готови да си причинят всичко това. Аз не съм. Не заради някакви си токчета и ей богу, оказва се не и заради еспадрили. За трекове нямаше време, макар че не липсваше желание, така че се насочихме към няколко хайк маршрута.

До тогава си нямах идея за разликата между хайкинг и трекинг. Та, какво точно е хайкинг? Нещо като хипстърска дума за планински преход. И двете думички са въведени в много широка употреба и означават пешеходен планински туризъм. Разликата е основно във времетраенето. При хайковете става дума за един ден, в който се разглежда конкретен маршрут или маршрути. Трекинга включва задължително повече от един ден, включва и преспиване в биваци, хижи или каквото се намери по пътя. В случай, че би ви било интересно, хайкингът има и друго любопито значение. През 2012 г. става евфемизъм за извънбрачна връзка в САЩ около един сенатор от Южна Каролина, който много вероятно е щял да влезе в надпреварата и за президент. Сенаторът изчезва за около седмица. Връщайки се, обяснява, че е ходил на хайкинг. В крайна сметка си признава, че има връзка с аржентинска журналистка и е прекарал седмицата с нея. В сравнение с това, вероятно нашият хайк изглежда съвсем обикновен. Ако си стоите по цял ден пред компютъра или пред телевизора и това ви харесва, планинарите вероятно ще ви изглеждат като най-глупавите хора на света. Катерят ли катерят, като се изкатерят вземат, че слязат. Гледат камънак и тревички, тук там се зарадват на някой скакалец. И чак накрая стигат до това да изпият една бира някъде. И всичко това, когато можете да започнете директно от бирата. При това по телевизията също можете да видите толкова по-красиви гледки без да ставате от дивана. Отговорът на това защо го правят, както обикновено е – защото могат. Все пак вижте това място и ми кажете, че не искате да отидете.

Добре дошли в Ел Шалтен - трекинг столицата на Аржентина. Градчето се намира в подножието на Los Glaciares National Park, на около четири часа с автобус от Ел Калафате. Минаваме през малко мостче и спираме на китна автогара с капацитет три автобуса. Времето е хладно и духа силен вятър, въпреки, че градчето отвсякъде е скътано между планини. Хостелът, който сме избрали е на 10 минути от автогарата, което пък е в общи линии в центъра на града. До другия край на града има още 10 минути. Ел Шалтен преживява от туристи, голяма част, от които, предпочитат да спят в планината, така че не му и трябва да бъде голям. Избрали сме мястото защото е около три пъти по- евтино от останалите хостели в градчето. Както може да се очаква, престоят тук никак не струва малко. Ева и Зако обаче, са имали възможност да разпитат французина, който качихме на стоп след Перито Морено и той им е казал за този хостел. Всички пътуващи споделят, така че получената от тях информация може да бъде особено полезна. Разбира се, не на всяка информация може да се разчита, предвид това, че очакванията на всеки са различни. Но да не забравяме, че повечето хора, включително ние, пътуват на бюджет. Стаята е с четири легла на два етажа и гардеробче за заключване на багажа. Единственият прозорец е вътрешен и е запушен с гардеробчето. Има два етажа, на всеки от които има по 4 подобни стаи, излизащи в малко общо помещение и тясна кухня. Водата на казанчетата в тоалетната се пуска като дръпнете подаващата се от казанчето найлонова торбичка. Трябваше ни известно време на търсене докато го забележим. Ева и Зако ме убеждават, че хостелите досега са били с доста по-добри условия. Вярвам им, но в същото време установявам и, че мястото не е съвсем зле. Това беше преди същата вечер някакви французи да се втурнат да си готвят и из целият хостел да се понесе остра неописуемо отвратителна миризма. Така и не разбрах какво готвеха тия хора, но определено караше човек да загуби доверие във вкусовите качества на френската храна. Ако не можете да издържите без удобствата на съвременната цивилизация и не разполагате със сериозни ресурси, както и ако не сте готови да съжителствате с напълно непознати, че и да спите в една стая с тях понякога, пътешестването за по-дълги периоди вероятно не е точно вашето нещо. Може би бихте издържали за известно време без да се глезите, но всичко изисква непрекъсната организация, гъвкавост и готовност за изненади и никак не е толкова лесно. Ако пък ви притеснява да пътувате до определени места е хубаво да само да си напомняте, че навсякъде живеят хора. Ако не го забравяте, никога няма да изпитвате друго освен вълнение при пътуванията си. Ако уважаваш местните хора, опитваш се да ги разбереш и да разбереш себе си чрез тях, обикновено навсякъде те очаква едно прекрасно пътешествие. Понякога се получава, понякога не. Но дори само да опитате, си струва. Ако намерите местен, който да ви покаже града си, още по-добре. Аз имах Ева и Зако, които предварително бяха проучили всичко. Много е забавно когато споменеш на някой по света, че си от България и той идея няма къде е това. Същевременно, усърдно кима с една всезнаеща физиономия на лицето, за да не те обиди или пък да изложи себе си. И ти се усмихва, сякаш идваш от най-готиното място на планетата. Разбира се, е прав, макар и да не го знае. Винаги си личи когато някой кима просто за да си прави вятър. Момчето на рецепцията на хостела, дори и да не знае къде точно се намира, поне е чувало за България. Обяснява, че тази година през Ел Шалтен са минали точно 15 българи. Не го питаме от къде има такава статистика, но е приятно да чуем, че някой в това кътче е чувал за България. Срещала съм европейци, които не знаят къде сме на картата. Срам да те хване за тях. Още в автобуса се чудех защо тук няма повече българи сред пътешестващите, колкото хора от други националности. Имам много обяснения, а и всеки със сигурност би намерил не малко свои. Има италианци, французи, англичани, американци, израелци и всякакви азиатци. По много. Оказва се, че пътуването из Латинска Америка или евентуално друга част от света е нещо много разпространено за израелците и често срещано след завършването на задължителната за тях военна служба. По-чужда и непозната ли е за нас Латинска Америка или просто по-далечна? Дали е въпрос на манталитет, на приоритети, на корени или причината е най-вече в това, че заплата ни не е в евро? Или пък имаме достатъчно пътуващи, но аз не съм попадала на толкова много, колкото от други народи. Поне не на тези, които пътешестват за толкова дълги периоди от време. За протокола, не попаднахме също на африканци, нито на киргизстанци, или араби, нито на някой от Фиджи или Тайланд.

Отговорите всеки да си ги дава сам, а ние отиваме да пием бира и да обсъдим какво правим на следващия ден. Келнерът веднага разбира, че сме чужденци и бързо пресича опита ми да поръчвам на испански. Продължаваме на английски, което що се отнася до мене, го оставя без бакшиш. Поне бирата дойде бързо. Тъмната беше добра, светлата – нищо особено. Важи за всичката бира, която опитахме тук. Светлото просто не става. В първоначалните ни идеи влизаше кратък трекинг с посрещане на изгрева на подходящо за целта място. Когато пристигнахме обаче, беше доста студено и ветровито. Кратката ни разходка из града показа, че ще ни излезе и по-скъпо или почти същото да наемем трети спален чувал, но е добре да знаете, че можете да го направите ако искате. Всичко друго си носехме в раниците. След известно съвещаване и чудене, решихме че ако за едни и същи пари ще се наспим без да измръзнем, може би това не е толкова лошо решение. Взехме си обаче малка газова бутилка, която впоследствие, влезе в чудесна употреба. В Ел Шалтен можете да намерите всякакво къмпинг оборудване както за закупуване, така и под наем. Също и екипировка за катерене. Въжета, якета, карабинери, палатки, раници, каквото ви хрумне и трябва. Градчето се изхранва изцяло от туризъм. Когато се връщаме в хостела, на четвъртото легло вече спи някаква азиатка. В общата стая, през врата от нас, една групичка играе на карти и откарват поне до два, а в четири сутринта се размирисва от яденето на французите, което е напълно способно да предизвика самоубийствени мисли във всеки самоуважаващ се нос. Слушалките на ушите помагат поне за шума. Местното радио е на нощно-романтична вълна и водещият редува музика с бърборене на патагонски. Даже не усещам кога е станало сутрин.

Ден 5
От Ел Шалтен може да се поемат няколко маршрута. Този, който сме предвидили за деня води към Фитц Рой и езерото Laguna de los Tres, което се намира в основата на върха. Тръгваме рано. Както и цялата седмица, имаме невероятен късмет с времето. Слънце, синьо небе и планината пред нас. Връх Фитц Рой е част от Андите и се намира на 3375 метра височина. Счита се за не толкова висок от катерачите, но е сериозно предизвикателство до голяма степен заради непрекъснато променящите се метеорологични условия и покритите със слоеве лед пасажи. За мен като некатерач, е поне засега най-високото място, на което съм стъпвала. По-висок от връх Мусала. Разбира се, ние няма да го изкачим, но ще стигнем възможно най-близо до него, а именно до захранващото се от топенето на ледника езеро Laguna de los Tres. Очаква ни маршрут от около 12 км. на отиване, включващ редица изкачвания и спускания по хълмовете, както и голямото изкачване до самия връх, и още 12 км. обратно, към които ние добавихме няколко допълнителни километра за да видим още един ледник малко встрани от маршрута. Всичкото около 10 часа вървене или малко повече. В началото на всеки маршрут е поставен служител на резервата, който набързо обяснява на колко километра е следващото място, където може да намерите вода и дава общи указания за безопасност и защита на природата в стил „Много е красиво, ама няма да бъде ако не си изхвърляте боклуците на указаните за целта места.“ и завършва с „Приятно изкарване!“. Планината в Патагония не мирише. Или поне от време на време, но не е като нашите планини. Качиш се, пък те удари аромат на бор, все широклистно дърво цъфти и се надпреварва да си мирише, даже земята и тя се размирисала. Тук усещаш природата по друг начин, но несъмнено установяваш, че си се озовал на наистина красиво място. Пътят е изпъстрен с красиви гледки, чист въздух и спокойни пътеки, по които отново благодарение на това, че сме там малко преди приключването на сезона, няма толкова много хайкъри. В сезона, вероятно мястото прилича на нещо като Южния парк в слънчев ден. След около два часа вървене стигаме до първата обособена гледка към Фитц Рой. Върхът, разбира се, може да се види почти от всяко място. Кратка почивка и продължаваме. Преминаваме през Лагуна Капри и къмпингът към нея. Следват още няколко изкачвания и слизания, преминаване на реката Rio Blanco и достигане до подножието на Фитц Рой. Разбира се, това е туристическият маршрут. Вероятно има още много възможности и маршрути човек да се доближи до върха. Изкачването от тук нататък ще бъде все по-стръмно, на места много близо до вертикалното, при това продължава поне около час. Чудно колко ли зор е видял Моисей докато се изкачи, а после и докато домъкне обратно десетте Божи заповеди от Синай. И втори въпрос. Дали Моисей е имал планинарски щеки? Със сигурност сте виждали, че има стикове и за планинарството. Почти като тези за селфи, но в планинарството стиковете се ползват с уважение. Ейооо, нямате пръчки, а сте тръгнали да катерите?! Неподготвена работа! Лаици! Айде, връщайте обратно! Пръчки за катерене - още една блестяща идея на търговците, които учудващо за всички са намерили начин да накарат тези катерещи като мравчици планините хора, да изглеждат още по-глупаво. Разбира се, мен никой не ме пита. И слава Богу. Всъщност не отричам наистина да е възможно щеките са спестяват натоварването на колената, особено за съвестни планинари, които непрекъснато правят походи със сериозни натоварвания. Въпреки това, някак ми се струват просто поредната глупост целяща да измъкне нечии пари, карайки човек да се чувства по-добре подготвен, по-добре екипиран, въобще по по най. Ще ми простите скептицизма, пък аз няма да възразя да отнеса някоя псувня от планинар, който е дал около 200лв. за перфектните за ръста и килограмите му щеки и в резултат на което сега има най-запазените колена на планетата. Все пак това е сред основните заръки на всички баби и дядовци по света – Пази кръста! И Пази колената! И така, готова съм и да приема, че щеките са помогнали на толкова хора, на колкото и доктор Ливайн. Тук несъмнено се ползват изключително много. Знам, че на нас със сигурност ни се иска да имаме такива по време на последното изкачване към Фитц Рой, което е около час катерене по почти вертикален склон. След всеки ъгъл ни се струваше, че разстоянието до горе всъщност се увеличава. Още малко, още малко и стигаме! Гледката е зашеметяваща, Фитц Рой е толкова близо! М, не. Оказва се, че има още едно изкачване. Така около четиринайсет пъти. И тогава вече стигаме. Езерото, в което топи крака ледника е пред очите ни, а Фитц Рой се извисява отгоре все едно ни казва „Хайде де, къде се моткахте?“ Установяваме, че напълно си е струвало, както и всичко досега. Настаняваме се на няколко камъка, пространството е изпълнено с планинари. Някои са дошли от много рано и явно с намерение да останат за целия ден. Други се излежават преди да тръгнат отново обратно. Правим един куп снимки, включително на една особено фотогенична птица, която веднага се спуска от някъде и явно свикнала с вниманието и хората, започва безобразно да позира на фона на трите върха и на Lago de Los Tres. След някоя и друга подигравка по неин адрес, ние също я снимаме. Какво да се прави. Вероятно сме малко заразени от Уолдо, но пък снимката е веднъж! Слизаме до самото езеро, водата е доста студена. Личи си, че ледник се разтапя. Продължаваме по ръба на езерото до съседната скала, от която се открива и другото голямо ледниково езеро – Lago Sucia. На слизане маршрутът ни се струва много по-лесен разбира се, като от време на време се усмихваме успокояващо на изкачващите се. „Още малко хора. Струва си!“ Първото изречение е пълна лъжа, второто - пълна истина. Докато слизаме, се радваме на гледката от такава височина, както и на двете езера Lago Madre и Lago Hija (Майката и Дъщерята), които се виждат далече долу. На идване преминахме през Лагуната, но не и през самото Lago Capri, така че сега решаваме маршрутът ни да мине от там. Тъкмо когато слизаме до пътеката обаче, виждаме табела, на която пише, че има само 2 км. вървене до Ледникът Piedras Blancas и още толкова обратно. Ами, не издържахме. Хайде по пътеката, по пътеката и към него. Изчислихме, че с що годе добър ход, все пак ще успеем да се доберем до Ел Шалтен по светло. След него вече беше ред и на Lago Capri, където се запознаваме с Адития. Адития ни заговаря защото сме му звучали на руски, а пък той бил изкарал една година в Москва. Веднага високопарно му обясняваме, че не ние звучим на руски, ами руския звучи като нас и му спретваме един бърз исторически урок как всъщност тя кирилицата си е нашенско дело. Адития е индиец. Точка за Адития - знае къде е България. Вярно, споменава Дракула, но това все едно не сме го чули. Набързо научаваме, че заради работата си, му се е случвало да живее в няколко различни държави в Европа, а вече от половин година живее в Буенос Айрес. Обяснява, че е много запален хайкър, а в Индия наистина имало къде. Аз пък като чувам, че Адития живее в Буенос Айрес, се вдъхновявам да го питам, къде ей Богу най-накрая ще видя тия аржентинци да танцуват танго? - Ами, няма. Аз не познавам някой който да танцува. – отвръща. – То това е малко стереотип, все едно аз сега като съм индиец и непременно трябва да правя йога. Всички се съгласяваме с това колко лошо нещо са стереотипите. - Е, аз всъщност се занимавам с йога, де. – малко срамежливо добавя Адития. Така, така. Разбира се, че се занимава с йога. Това е ясно и съвсем в реда на нещата. Но как така, по дяволите, всички аржентинци не танцуват танго?!? Сега ако учителката ми по танго Анаис беше тук, щеше да накара Адития да си изяде шапката как нямало танго в Буенос Айрес. Ако питате нея, там аржентинците не просто вървят, те танцуват! И все танго, разбира се. Ева и Зако потвърждават, за мое най-голямо учудване, че тангото не е чак толкова познато на по-младите аржентинци и самите те за престоя си в Буенос Айрес не са видели много танцуващи или пък да е чак толкова разпространено. Аз се примирявам, че Анаис ще ме убие ако й спомена такова нещо. Явно ще трябва да си мълча и да преглътна срамът, че въобще съм била в Аржентина и не съм танцувала нито веднъж танго. Адития продължава с нас на връщане и когато влизаме в Ел Шалтен директно се насочваме към малък бар, където все още има Happy Hour. Мястото е само с 4-5 маси и докато преполовяваме първата бира, установяваме, че на голямата плазма срещу нас започва излъчване на световната квалификация по футбол Аржентина – Чили. Мястото бързо се изпълва с народ, като дори се слагат някоя и друга допълнителна импровизирана маса и столове. След малко се оказваме в центъра на аржентинската агитка. Мачът тече. Десета минута, Фелипе Гутиерес и 0:1 за Чили. Мястото утихва леко, но никой не изглежда особено притеснен, само се отбелязва по някое и друг подмятане за това как техните нещо се мотаят. Зако развеселено отбелязва как в България едва ли някоя сервитьорка ще приема поръчката клекнала за да не пречи на клиентите да гледат мач. Междувременно, два гола още преди да е минала 25-та минута връщат победата на Аржентина. Това бива прието като най-нормалното нещо на света. Разбира се. Viva la Messi!

Ден 6
Следващият ден е посветен на острите върхове на групата Серо Торе (Cerro Torre). Това е един от другите най-големи хайк и трейл маршрути. Очертават се около 10 км. на отиване и още толкова на връщане, които ние направихме отново около 12, защото настояхме да се изкачим до Mirador Maestri, мястото от където можете да видите една от най-добрите гледки на езерото и ледника на групата върхове Серо Торе. Още на първата гледка се натъкваме на Адития, с когото предната вечер сме споделили плановете си, така че продължаваме нататък във формат четворка. Предстои ни много изкачване и по чашка мате след Mirador Maestri. По време на пътя научаваме повече за Адития. След завършването на университета, започнал работа на сондажна платформа в морето, където е работел две седмици напълно изолиран от останалия свят и са му се полагали по две седмици почивка, през които виждал семейството си и е използвал за планинарство. Планинарството и тениса са две от нещата, които харесва. След това му предложили работа в Германия, от където пък изникнала възможността да работи в Аржентина. В Аржентина е от няколко месеца и засега му харесва повече отколкото в Германия. Работи за компания за добив на шистов газ. Разказва, че ходел в един тенис клуб в Германия където в общи линии, спестявал на околните какво работи. В един хубав ден обаче, те разбират и започват да го гледат по-особено. Според Адития е лицемерно. - Купуват газ от Русия, а там също копаят за шистов газ. - Адития, работиш за лошите, нали знаеш? – вметвам въпреки това. – Обичаш планината, обаче самият ти не помагаш особено за опазването на околната среда. Какво казваш когато те попитат какво работиш? - Казвам, че съм просто учен. – усмихва се. Наистина е учен. Занимава се с изчисления. Казва дали според данните има смисъл да се копае на определено място. Обяснява, че за да се разработи даден терен и да си струва вкараните в него пари, трябва да може да се използва поне десет години. Освен това вметва не толкова известният факт, че според последни изследвания, кравите отглеждани така масово в Аржентина, са много по-опасни за околната среда отколкото копането за шистов газ в страната. Кравите постоянно отделят метан – парников газ, който е 23 пъти по-силен от въглеродния диоксид. Ползването на азотни торове в селското стопанство, също представлявало заплаха. Накратко, изчисленията показвали, че производството на един килограм месо от пасящо по ливадите животно отделя толкова газове, колкото изминаването на около 113 километра с кола. Това се отнася и до млякото, сиренето и маслото. Какво да кажем, още един пирон в ковчега на човечеството и нова причина всеки веган да вдигне гордо глава, че не допринася за климатичният крах на планетата.

Оставям Адития, веганите и ядящите мляко и месо намира. Всеки най-добре си знае. През 2001 г. аржентинците сериозно го закъсват, рецесия, обезценяване на песото, страната е пред банкрут, а хората излизат на улицата с тенджери и тигани и обсаждат банките. Икономиката заработва отново благодарение най-вече на износа на земеделска продукция. Аржентинците обаче не произвеждат почти нищо, обясни Адития. Разчитат на петрол, неотдавна открит газ, който се разработва и именно земеделска продукция. Същевременно, разполагат с изключително много територия, която може да бъде използвана, но реално пустее. Поне засега. Икономистите казват, че Аржентина се е възстановила от кризата. Не знам доколко страната е възстановена, но от всичко разказано цените са високи и хората изглежда живеят не толкова по-добре отколкото в България. Освен всичко друго обаче, цените на основни стоки също не са никак малки, основно защото почти всичко се внася. Дори дребно нещо като домакинските съдове изглежда като лукс. Адития обяснява как си е купил тиган за около 80лв. Китайски. Още при първото готвене е трябвало да гаси пламъци, което го е направило почти неизползваем. Което означава освен, че Адития никак не става за готвач, и че качеството на тигана е доста съмнително, особено за заплатената за него цена. Трудно ще намерите и по-евтини маратонки от 100$. Цените на дрехите също са силно завишени. Измежду всички приказки, почти сме достигнали вече до Серо Торе. За разлика от Фитц Рой, тук пак има изкачвания, но маршрутът е доста по-лек. Пред нас се открива ново Лаго, много по-голямо от това при Фитц Рой, образувано от топенето на ледниците. Отново слизаме за да видим езерото отблизо, а после се насочваме по каменистият склон около него към самият ледник, където ни очаква Mirador Maestri. Ако не знаете за нея, спокойно можете да пропуснете това изкачване, което ни отне близо час. Пътеката е удобна за планинари, но изисква доста сериозно внимание в определени участъци за да не се търкулнете към водата. На всичкото отгоре, объркахме пътя и трябваше да слизаме директно по вертикалната скала. Mirador Maestri обаче, наистина предлага гледка, която не можете да видите от първоначалната точка на изкачване. От близо ледникът прилича на парченце тирамису,а според ева на мляко с ориз, поръсено с канела. Така се зараждат някои от вечните, глобални спорове на света. Виждаме поне два водопада, които неуморно продължават да захранват езерото. Взели сме газовата бутилка, която си купихме от Ел Шалтен, така че на връщане правим малка почивка за да си сварим мате. Подаваме си чашката докато водата съвсем изстива, след което се спускаме и потегляме обратно. Планирали сме си вечеря в типичен аржентински ресторант. Ще рече, с много вино, бира и месо, снимки на Евита Перон и Че Гевара, танго и мате и какъвто още стереотип ви хрумне за Аржентина. Адития обаче е проучил, че е и с много добра храна, което е по-важното. Почти не усещаме как сме се върнали обратно. На другия ден предстои да си тръгнем, а Адития ще продължи още ден-два. Ако дойдете в Ел Шалтен, бъдете сигурни, че можете поне седмица да обикаляте прекрасните маршрути, без да спрете да се удивлявате на красотата на природата. За нас обаче е време да тръгваме. Още две неща се оказаха интересни за мен, макар да ги научих след прибирането ми от Патагония. Първото е, че в Аржентина живеят не малко българи. Много от тях са второ или трето поколение там. Те учат български, макар че вероятно много от тях не го знаят или го говорят с акцент, но едно от удивителните неща е, че много от тях държат толкова да запазят българската кръв в семейството си, че от години пращат синовете и дъщерите си в България, не само за да я видят, но и евентуално с идеята да създадат семейство с други българи. Не знам дали това наистина и все още е така, но ми се стори интересно. Второто, с което искам да завърша е стихотворението на Kate Clanchy – Патагония. Хубаво е. С това затваряме вратата към Патагония и оставяме всеки да си я открехне отново сам. Хващайте раниците!

Patagonia
Kate Clanchy

I said perhaps Patagonia, and pictured
a peninsula, wide enough
for a couple of ladderback chairs
to wobble on at high tide. I thought

of us in breathless cold, facing
a horizon round as a coin, looped
in a cat’s cradle strung by gulls
from sea to sun. I planned to wait

till the waves had bored themselves
to sleep, till the last clinging barnacles,
growing worried in the hush, had
paddled off in tiny coracles, till

those restless birds, your actor’s hands,
had dropped slack into your lap,
until you’d turned, at last, to me.
When I spoke of Patagonia, I meant

skies all empty aching blue. I meant
years. I meant all of them with you.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах