сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Жеравна - жарава в сърцето

12.7.2016 г.

Пътепис от Атанас Кръстев

Няма по-красиво време на годината от тих и слънчев октомври. Цветовете на планината ликуват в пиршеството на последните си желания. Слизам на отклонението на котленския път за Жеравна. Не чакам пак на стоп, а тръгвам пеша. Така или иначе няма да мине никой. Подритвам попадалите по асфалта желъди и размишлявам за пешеходството като най-истинското приближаване до всяко безценно място. За пръв път бях тук като дете. Оттогава използвам всеки възможен случай да се отбия, ако мога да отседна, да се разходя, просто да се сгрея от сърдечното излъчване на тази огромна самородна артинсталация. Да поседя в градината на Сава Филаретов (оновоположникът на модерното българско образование), да разгледам пак картата на дюкяните, които са изобилствали в Жеравна, да попия атомсферата на легендарните производители на вълна, шаяк и гайтани, описана така живо в „Записките”, да пия вода от чешмата пред училището, да помълча в бедната къщица на Йордан Йовков и да пусна погледа си да се рее на юг заедно с този на големите мечтателни очи на прозорците й.

В сърцето на източна Стара планина, сред вековни гори, около град Котел, са се окопали като упорити язовци няколко неповторими селища от българското късно средновековие. Сред тях особено място заема древната Жеравна, която, заедно с Боженци в габровския Балкан, Копривщица в Средногорието и южния гердан от неповторими селищни шедьоври – Мелник, Ковачевица, Лещен, Долен, са може би единствените села с изцяло запазена архитерктура, бит и атмосфера на Българското Възраждане. На тези, спасили се по неизвестни за мен причини съкровища, е дадено грубото, макар и обяснимо име резервати. В това определение се съдържа цялата откровеност на нашата съвременност, която се оказа многократно по-унищожителна от средновековните орди и която изразява така неудобството си да съжителства с неприсъщата й крехка красота. Още помня опиянението от тръпчивия аромат на старо дърво и чимшир в тристагодишната механа „Разбойна” и „хотелската” стая над нея. Горчиво, възбуждащо, свежозелено усещане, разораващо горния свод на ноздрите, на границата между красивото и вкусното - една прозрачна, светла еротика, непознаваща страха и срама, аромат, който разтуптява сърцето и който е толкова български. Олекотен от тези ухания, пърхаш из калдъръмените улички и се дивиш на прекрасните дървени къщи с широко извитите си просторни стрехи, които допълнително омекотяват и стоплят силуета им и ги правят още по-приветливи убежища за омерзената ни от бетонен кубизъм душа. Дочуваш призрачния напев „Да се завърнеш в бащината къща...”. Убеден си, че това са къщите, които единствени раждат такова мечтание. Двуетажните красавици са се ококорили гиздаво над дуварите или се пъчат направо на улицата. Светли, с чистите, открити лица на български моми. Някои от тях – ненатрапчиво, но луксозно ремонтирани, са превърнати в хотелчета, където ти се иска да прекараш остатъка от живота си. Виждаш как, изоставил тучните равнини, за да избегне насилието на завоевателя, народът ни не е загубил ума и дума от страх, а е продължил гордо и с настроение да обитава по-неплодородните остатъци от земята си и да живее със завидно самочувствие. Тук – в една от най-бедните къщи е закърмен най-изтъченият европейски български писател – Йордан Йовков.

Недалеч, където през летните горещини можеш да се разхладиш в дълбоките речни вирове, е село Медвен, където се е родил друг титан на България – Захари Стоянов. На север е Котел с неговия пантеон от неизброими, свети за България имена. В центъра му сега стърчи мегаломанска грамада на тоталитарната идеология. В този музей светотатствено са преместени костите на славните котленски възрожденци. Наподобяващ противоатомно укритие, днес изглежда смален и смирен. Предишното време, което искаше да убеди, че с монументалната си грижа към историята е станало неин собственик, сега също е потънало в сенките на гробницата. Осъзнаваш с цялото си същество как всяко настоящето се изживява като господар на миналото и винаги забравя, че то е и негово бъдеще. Къщите на Жеравна – твърде красиви, за да са истински, са строени с очевидната цел да приютяват преди всичко духа на хората, пък чак после и отрудените им тела. Чудното е че тази поезия не е създадена от образовани лентяи, изтягащи се по тапицериите на богаташки дворци, а от корави занаятчии и пастири, смазвани от тежкия труд на древното ръчно производство. Хора, угнетявани векове като маргинално малцинство, принудени да се свират из недостъпните джендеми на земята си, за да оцелеят като народ. Жеравна и още шепа почти унищожени кътчета в страната ни, където са останали паметниците на българския бит, сред които безплътно витаят все по-трудно разгадаемите знаци на една отминала душевност. Жарава, заровена дълбоко в пепелта на вековете и сърцата ни, чиято последна топлина броди невидима из угасналите си огнища. Няма как да не изпаднеш във възторг и умиление от тази миниатюра- шедьовър на нашето минало. И неизбежно да изпиташ непреодолимо желание да го споделиш със света, да го разкажеш като впрегнеш цялата си метафорична любовна енергия. Но тук те спохождат и по-различни, и не толкова красиви мисли.

Отприщената с падането на комунизма словоохотливост на българина, освен с всякакви други грамади от мъртви думи и дела, ни засипа и с една нова версия на национализма, която замени по-монументалния, но по-безобиден, сувенирно-мавзолеен вариант на комунизма. Но пак същата пародия на древния национален дух, вдъхновена от обсебени от себе си полуграмотни маниаци с животински пориви към насилие. И някак си, съвсем спонтанно, тук – сред истинния декор на историята, се налага съпоставката на пламенната маршова картина на образа на България, рисувана по трибуни, мачове и кръчми, и този резерват на една по-истинска родина. Тук, сред сенките на великите българи, национализмът звучи по различен начин. Не дебелашки и фюрерски. Даваш си сметка, че Жеравна, Котел, Боженци, Копривщица и различните Вароши из страната носят само хубавото в тази чуждица, и че думата, произнесена тук носи истинската си по-скромна, но жива и искряща от чистота същност. Не варварската политическа палячовщина от жалки и анахронични гротески, дебилни имитации на световни масови убийци. Този национализъм, който е съзидаван от Раковски, Левски, Ботев, Каравелов, Захари Стоянов с техния либерален демократизъм, веротърпимост и национална толерантност. Истинският български национализъм, строен здраво, красиво и топло като тези уютни и приветливи български селища. Да, българският автентичен национализъм живее тук – в събудения спомен за кроткото трудолюбие на дедите ни, с тяхната вяра и търпение, но и непримиримо свободолюбие, непомрачено от кръвнишка злоба. Не го търсете по градските площади, стадиони, кръчми и партийни централи. Той е тук и излъчва още тиха топлина, която не се усеща лесно. Да идваме тук по-често, да го търсим и да се опитаме да си го върнем. Както изпращаме СМС за болно дете – дарствено послание до собственото си сърце.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах