сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Пътешествия без край

16.6.2016 г.

Пътепис от Стеляна Николова

Не знам защо, но чуждестранните пътувания все още не ме привличат. Обичам да кръстосвам България и макар да е „две шепи“ земя, притежава безброй райски кътчета.

От 2009г. се старая да пътувам при всяка възможност, като това включва и разходките из съседните области на Варна. Мога да ви разкажа за много места и да ви ги покажа, но ще се огранича до последната ни лятна почивка. Казвам „ни“, защото обикновено сме с мъжа ми.

Още по време на почивката през 2014 г., взехме решение догодина да тръгнем на 28 юли. И така годината се изниза неусетно и чаканият ден дойде. Може би трябваше да спомена, че плановете ни за маршрут и компания се променят в последния момент, но пък неочакваните неща са по хубави. Събрахме се тайфа от 8 възрастни и една малка героиня на около годинка и половина. Първата ни дестинация беше гр. Разлог и затова денят ни премина в преодоляване на разстоянието, с отбивка до Парк за танцуващи мечки „Белица“. Въпреки че някога са били малтретирани, изглеждаха спокойни. Е, почти спокойни – една женска крачеше нервно, а в близост до нея имаше мъжкар.

Пристигнахме и веднага отидохме да вечеряме и да обсъдим плана за следващия ден.

На 29.07.15 г. след закуската, кафето и личния тоалет, потеглихме всички към хижа Безбог. От там – пешеходен преход до Поповото езеро. Била съм там преди 14 години и емоцията да видя отново тези приказни пейзажи, беше силна и завладяваща, а и беше подсилена от това, че можех да бъда гид на мъжа ми (обикновено той води мен или е ново място и за двама ни).За около 40 минути от пътя ни на обратно бях доста притеснена, дали ще успеем да хванем лифта за слизане до х. Гоце Делчев, защото мъжете решиха да съкратим пътя през привидни пътечки и за малко да се изгубим. Добре че накрая ме послушаха да се върнем на обозначения път и с малко по-бърза крачка, стигнахме навреме и всичко беше наред. След чудесния ден си напазарувахме за вечеря и се прибрахме. За 30.07.15 г. оставихме покоряването на връх Вихрен. На всеки, който не го е изкачвал, горещо го препоръчвам! Изключително красив, уморителен, трудно ми е да подбера правилните думи, за да го опиша. Катеренето нагоре бе по-лесната част. Маршрутът започва от хижа Вихрен, до която се стига с кола по асфалтов път, а от там пеша се движите по маркирана в синьо и жълто пътека. След много почивки и спирания (да снимам) бяхме там, горе, на 2914 м надморска височина! Само за информация ще вметна, че връх Мусала, първенецът ни, е много по-лесен и в двете посоки.

Най-силното чувство на този ден изживях при слизането – изпитах страхопочитание към планината! По отвеса, по който слизах почти лазейки, един камък се изтъркули зад мен и ме удари в пищяла. Стреснах се, разтреперих се и почти се разплаках, искаше ми се да се телепортирам при хижата.Както и да е, събрах сили и продължих. Слязохме по Северния склон на мраморната планина и стигнахме до място наречено Премката (по пътя към х. Яворов). За пръв път виждам еделвайс в естествената му среда.

Както видяхте по-горе, завоевателите бяхме аз и петима мъже. Тяхната цел беше Кончетои въпреки че исках да отида с тях, времето бе много напреднало и прецених, че само ще ги бавя. Затова им казах да вървят, а аз тръгнах сама да се спускам към хижата (и колата) през Казаните, по маркирания с червен цвят маршрут.

Беше вълнуващо и малко страшно! На два пъти за кратко си губих маркировката, паднах, оставях знаци след себе си (после разбрах, че са ги видели), но си направих най-невероятната опознавателна разходка. А най-забавният момент беше, когато 15 минути вървях незнайно накъде (вторияпът, когато си загубих знаците) и връщайки се към маркировката с кървящо коляно, сама, изскачам от „нищото“ срещу група туристи. Изражението им ме предизвика да се изсмея на глас.

Накрая и момчетата бяха доволни, и аз, а мъжът ми бе толкова щастлив да ме види, колкото не съм го виждала никога!

На 31.07. решихме да направим лека разходка, като за хора с мускулна треска. Посетихме с. Добърско и църквата „Св. Св. Теодр Тирон и Теодор Стратилат“, известна със стенописите си, на които е изобразен Исус Христос в космическа ракета. В двора на църквата има разкошна градина и аязмо с лековита вода за очи. Част от ослепените воини на цар Самуил са се лекували с нея, когато зимата ги е заварила в селото по пътя им към Рилския манастир.

На 01.08.15 г. (по някое време), ние с мъжа ми си взехме довиждане с тайфата и потеглихме към гр. Чепеларе да нощуваме и да можем да отидем до Каньона на водопадите край Смолян.

Та на 02.08, след закуската включих навигацията и поехме натам. Любимите ми природни образувания са водопадите, може би и затова получих за рождения си ден книгата „Фото пътеводител на Българските Водопади“ на Иво Николов. Желанието ми да посетим това място тлееше от предната година, когато бяхме пак в града, без да знаем за неговото съществуване. За мое огромно съжаление обаче се оказа, че еко пътеката е с ужасна и на места липсваще маркировка. По време на обхождането ú трябваше да минем покрай 40 водопада, като кулминацията е „Орфей“ с 68 м пад на водата. Най-разочарована бях от това, че някои от по-малките бяха означени с табели с имената им, а точно зрелищният – не беше и съответно го подминахме, неподозирайки, че е той и не го снимах! А пътеката е с кръгла форма и не излизаш по пътя на влизане, заради което изгубих желание да се връщаме. Близо до мястото, където паркирахме, имаше магазинче с веранда встрани, няколко маси и столове. Седнахме да отдъхнем с напитки, а работещите там хора се оказаха много мили и се заприказвахме. Оправиха ни деня с настроението си, а след като разбраха, че сме пътешественици, ни насочиха към пещера „Ухловица“ на около 30 км югозападно. Само това ни беше достатъчно да се отправим натам, към местността „Сините вирове“, където е сгушена пещерата.Тя е една от най-старите в България и нейната особеност са образувания, формирани от влагата и въздушните течения, наречени дендрити, а в края на проходимата част – езерата и големия каменен водопад, искрящ в бяло и наричан „Ледения водопад“. Вътре снимките са забранени, но над входа има панорамна площадка с гледка към околността.

От там тръгнахме към втората ни цел от почивката с „базов лагер“ на Къпиновски манастир (на около 30 км от Велико Търново в посока Стара Загора от детелината). Много харесваме мястото, защото хем си на палатка, хем не си лишен от удобствата на баня и тоалетна, че даже и кухня (има материална база, чието ползване е включено в цената на нощувката). Научихме за него от баба ми и дядо ми, които са „стари“ къмпингари и добре че бяха те, да ни отворят очите как се ходи на палатки и най-вече с какво оборудване.

Обратно към разказа……….

Дните 03 и 04. 08.15 г. ги изкарахме в пълноценна почивка с тях, вижте как (хаха в галерията ;) ). Плотът и мивката са творение на дядо, понеже техните престои са за по месец и на баба трябва да ú е удобно да сготви и след хапване е безкрайно удобно да си измиеш посудата, а не да пренасяш мръсни съдове до кухнята.

Между другото, най-впечатляващото за мен бе, че там няма кражби и никой не пипа чужди вещи (и храна, защото хладилника е общ).

На 05.08 вече беше време за разходки. От предната година баба много се ядосваше, че не е дошла с нас и дядо до Тетевенския водопад и, за да ú се успокои душата, поехме към гр. Тетевен, да я заведем. Мястото е прекрасно за пикник, измежду дърветата „прозира“ беседката (с камина е), а вляво от нея едва се забелязва самият водопад. Ето го и отблизо (пак при снимките).

Бях доволна, че сме ú създали хубав спомен с нас!

На следващия ден ги оставихме в лагера и тръгнахме двамата към местността „Узана“ – географския център на родината ни. Не знаех, че там е зимен курорт със ски писта и училище, изглеждаше приятно. Истината е, че няма кой знае какво за гледане, може би ако си отседнал там ще обиколиш повече, поне в комплекса. Тръгнахме обратно и се отбихме в Архитектурно-етнографския комплекс „Етър“. И двамата сме били там отдавна, затова влязохме да си припомним и заради печата в книжката на 100-те национални исторически обекта. Купихме си я през 2013 г. и оттогава тя е основният ориентир при избор на дестинация. След разходката из Етъра се запътихме към Габрово. По същата причина посетихме и музеите в града.

Изморени от целодневната обиколка, се прибрахме за вечеря и релакс, а на 07.08.15 г. поехме по пътя към дома.

Драги читатели, дано Ви е било интересно да прочетете за моите (нашите) преживелици! Историята е максимално съкратена и ако не се притеснявах, че ще стане прекалено дълга, бих Ви я разказала в подробности.

Поздрави!

 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах