сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Пътепис: Патагония (част 2 )

14.5.2016 г.

Пътепис от Цветелина Георгиева

Ден 3   Програмата за следващия ден е не по-малко вълнуваща. Решено е, че ни стигат китайските туристи и колкото и да е било красиво пътуването предишния ден, вече искаме малко спокойствие и сами да определяме как ще протича пътуването. Предвидили сме да направим преход в планините, да видим Lago Roca и след него да видим един от най-известните глетчери в света – Перито Морено. За целта обаче ни е необходима кола, защото Перито Морено се намира на около 80 км от Ел Калафате. Зако отива до града и се връща с удобен малък южноамерикански Volkswagen Gol, един от най-добре продаваните автомобили в Бразилия и Аржентина. Ние пък тъкмо сме приключили с приготвянето на сандвичи за деня, така че сме готови за тръгване. Забелязваме, че кучето, което ни посрещна в изчезнало на някъде. Затова пък явно е предало грижата за нас на друго куче, под чиито зорък поглед тръгваме към следващата си цел. Лаго Рока е кръстено на Julio Argentino Roca, 14-ия президент на Аржентина, и е едно от многото езера тук, получено в резултат от разтапянето на глетчери. Нашата идея е да се изкачим в планината и да видим и него, и Перито Морено от високо, а след това да отидем да го видим и отблизо. Това обаче не се осъществява, защото още в началото на деня успяваме да объркаме пътя и вместо да поемем към Лаго Рока, хващаме пътя покрай Аржентинското Лаго. Рисковете на живото предаване. Няма смисъл да се връщаме, така че просто продължаваме, с малка промяна в плана. Първо Перито Морено. Оказва се, че в крайна сметка дори трябва да сме благодарни, че се е получило така. Както вече стана дума, Патагония е име, дадено от Магелан, който искрено е вярвал, че патагонците са били триметрови великани. Патагонци в превод е означавало „големи крака“. С това са свързани и всички легенди за региона. Самият Перито Морено носи името си от аржентинския изследовател Франсиско Морено, който реално открива Патагония с пътешествията си. С учудване разбирам, че май самият той така и никога не е видял кръстения на името му Перито Морено.

Глетчерът е един от най-големите резервоари за прясна вода, също така е един от най-известните ледници тук, а и на света. Има за какво. Придвижваме се с колата до входа на Националния парк, където си плащаме предвидената такса. От там ни чакат още много километри до ледника. Разбираме, че наближаваме когато забелязваме няколко айсберга, носещи се по езерото. На много места са направени специални зони, от които можете да видите запомнящи се гледки на Перито Морено. Разбира се, нищо не може да се сравни с гледката когато достигаме самия глетчер. Оставяме колата на специален паркинг, от който се качваме на микробусче, предназначено да ни отведе близо до Перито Морено. Микробусчетата вървят на всеки 5 минути и непрекъснато откарват и връщат туристи. Всичко в Националния парк е устроено много добре и скоро се озоваваме сред голям парк. Редица пътеки отвеждат до места, от които можете да видите отблизо това забележително дело на природата. Никак не съжаляваме, че сме объркали пътя. Ако не бяхме, може би нямаше да имаме достатъчно време за него. А Перито Морено е една от невероятните гледки, които сме виждали и установяваме, че не можем да се откъснем от него с часове. От ледника непрекъснато се откъсват парчета, които падат със зашеметяващ грохот. Малък кораб страхливо се навърта около огромната маса лед и когато чакането ни е увенчано с откъсването на много по-голям блок от досегашните, наблюдаваме как корабчето се люшка по вълните, изкушено да наближи леда, но уважението го държи на достатъчно разстояние. Откъсването на по-големия къс лед е почти безшумно, за разлика от откъсванията на малките парчета, но придружено с движение на водата и вълни, които не се укротяват много дълго след това. Наблюдаваме шоуто, което ледникът предлага, докато унищожаваме сандвичите, направени сутринта. Колкото по-малко е парчето отчупил се лед, толкова по-силен е грохотът от него. Хрумва ми колко често ни се случва да позволяваме грохотът на дребни неща да превземе съзнанието ни, просто защото е по-силен, и да не ни позволи да разберем колко малко значение имат те на фона на големите и истински неща. След всичкия шум и трясъци, поглеждам Перито Морено и той си е същият. Парченцата лед, които се откъсват от ледника, докато се топи, не го променят. Той остава все така могъщ и красив пред очите ни, изчакващ водата около него да се успокои. До следващото отчупено парче. Перито Морено не е нито най-големият, нито най-високият ледник в Патагония, но напълно разбираме защо е един от най-популярните. Перито Морено е жив! Диша, променя се, позволява ти да се докоснеш до вътрешната му мощ. Огромно парче лед, а знае повече за живота отколкото ние. Какво ще кажете за това? Колкото и да ни е трудно да си тръгнем, имаме да виждаме и други неща за деня, така че отиваме да вземем колата и да потърсим Лаго Рока. На паркинга на Националния парк ни засичат две момчета, които ни молят да ги върнем в Ел Калафате. Двамата са от категорията пътешественици, които са дошли да обикалят Латинска Америка. Дошли са до тук на автостоп и се надяват да се върнат по същия начин. Няма как да откажем, та нали тези двамата са едни от „нашите“. Дори аз за толкова кратко време вече изпитвам особена солидарност с тези хора, които зарязали всичко познато, са хванали раниците и са се хвърлили в изследване на нови светове. Казано така, звучи малко свръхромантично, а истината е, че много от пътуващите са лишени от всякаква хигиена и често са оперирани от чувството за елементарно съобразяване с другите живи същества по планетата.

Така че, далеч не всеки от тях заслужава симпатия. Всеки обаче, заслужава към него да се подхожда отворено и непредубедено, така че продължаваме с пътуването. Предупреждаваме, че имаме две основни цели преди да се върнем към Ел Калафате. Първата е да докоснем айсберг. И втората, в крайна сметка да се доберем до Лаго Рока. Предлагаме им да дойдат с нас или да ги оставим някъде на средата на пътя. Двамата се качват и се насочваме към малко пристанище край пътя, където на идване видяхме съвсем близо до брега да се носят айсберги. Нямаме много какво да си кажем, освен редовните реплики в такива случаи. По-разговорливият е италианец, готвач някъде из Северна Италия. Казва, че вече му е втръснало от емпанади. Другият е французин. В началото е мълчалив, но постепенно се отпуска малко. Запознали се в един от хостелите и решили да пътуват заедно. Разказват къде са били досега, а Ева и Зако разказват своите впечатления. Накрая всички се снимаме с айсберг, който успяваме да измъкнем от езерото. Установяваме и на практика, че водата в състояние на лед е много по-плътна. Уж малкото парче айсберг, което се топи в ръцете ни, тежи много повече отколкото сме очаквали. Сега много по-лесно си обясняваме грохота при сриването на ледените късове от Перито Морено.
Оставяме нашите стопаджии на отбивката за Лаго Рока и им пожелаваме успех, а ние продължаваме по прашния селски път, който ни сочи табелата. Оказваме се сред нищото. Не само, че не виждаме никакво езеро, а и километри напред продължава само голият път. Гледката обаче е истинско попадение. Преминаваме покрай нова лагуна с розови фламинги, а в далечината са планините, зад които се е спотаил Перито Морено. Все повече се убеждавам, че цветовете сами по себе си, почти не съществуват. Светлината прави цветовете. Наличието на светлина, липсата й, ъглите, под които застава, и дупчиците, през които успява да се промуши. А тук светлината направо си прави каквото си иска.
Не можем да се движим особено бързо, ако не искаме да потрошим колата. И слава богу, защото това ни позволява да забележим един спокойно разхождащ се любопитен скункс, стада гуаканако, което е тукашният вид лама, набъркани със стада коне, използващи се предимно за преходи с туристи из планините. Освен многобройните маршрути из планините, можете лесно да си организирате преход с коне. Предлага се във всяка ферма. И да ви кажа нещо за патагонските коне. През цялото време докато бяхме там, нито веднъж не видяхме някой от пръснатите почти навсякъде коне, да пасе. Що се отнася до моя опит, конете в Патагония са странни митични твари, които никога не се хранят и вероятно фотосинтезират през гривата и опашките си. Те очевидно са вид, създаден, за да зяпа романтично някъде в далечината, докато дивият патагонски вятър развява гривата им като на забавен каданс. Те са красиви и горди. Те са спокойни. Те са уравновесени. И не си позволяват и за момент да развалят имиджа си с някакво си похапване!
Тук там се забелязват и стада патагонски овце, които изглеждат като пръснати по поляната облаци. Овцете тук лежат с копитата напред, все едно са кучета и за разлика от нашите български овце, тези явно се изкушават от идеята за лично пространство и нямат много против това да си се разхождат и индивидуално. А пък и в Патагония пространство дал Бог.
Говорейки за домашни любимци, съвсем скоро подминаваме постройка, която явно е типична патагонска ферма. На верандата е седнал възрастен мъж, а до него фриволно са се излегнали куче, теленце и гуаканако. Установяваме, че сме се озовали в район с множество ферми. А от Лаго Рока ни следа. Само табели, които ни водят до нова пустош или ферма. Вече почти не ни правят впечатление непрекъснато пробягващите по пътя патагонски мари, които за нас са си просто зайци. Навсякъде из Патагония е пълно с тях, коeто явно означава, че се множат... ами, като зайци.
Скоро подминаваме малко езеро, пълно с патици и с розови фламинги. За първи път виждаме толкова много. Не можем да преодолеем изкушението да ги видим и по-отблизо, така че спираме колата и нарушаваме нечия собственост, промушвайки се през оградата и пренебрегвайки очевидното послание на бодливата тел. Когато наближаваме езерцето, фламингите успяват да ни усетят и литват в стройни редици, като розова дъга под прегарящото вече слънце.
Тъкмо сме се напъхали обратно в колата, доволни и щастливи, къде заради дъгата от фламинги, къде затова че никой не ни е видял да се промушваме през чуждите огради, когато по пътя зад нас се задава друга кола. Еми браво, сега пък изведнъж пустошта ни се струва пренаселена.
След множество завои, установяваме, че хората в колата, подобно на нас, нямат никаква идея накъде са тръгнали и очевидно се надяват ние да ги отведем до езерото. В крайна сметка откриваме поне три къмпинга, един платен и два безплатни, и с много лутане успяваме да открием, че езерото е скрито точно в гората под нас, а преходите в планините започват именно от тази точка. Подминаваме много добре устроените, но празни по това време на годината къмпинги и сядаме да изядем сандвичите си на хълма, докато пред нас се разстила Лаго Рока. И за шестнадесети път тоя ден – Мамка му, колко е красиво!
Другата кола ни подминава и продължава колебливо напред. Не, няма да признаем, че и ние въобще и за момент даже не сме знаели къде отиваме. Ако искате да знаете, сме точно на мястото където искаме да бъдем!

Ден 4    Колкото повече избори правим, толкова по-уверени се чувстваме. Независимо дали са правилни или погрешни. Каква емпанада искам? Леле, това е въпрос с повишена трудност.
Този ден посветихме на почивката и храната.
А емпанадата е тестено изделие, с различни плънки, повечето много интересни и разбира се, месни. Много върви с пикантния зеленчуков сос чимичури, който освен в Аржентина, е популярен и в цяла Латинска Америка. Аржентина е сред страните, в които се изяжда най-много месо, предимно телешко, печено на дървени въглища т.нар. асадо. Много популярно е и агнешкото. На много места в Ел Калафате успяхме да попаднем на традиционните аржентински скари. Аржентинците са майстори в приготвянето на месо, а чимичури е много подходящо допълнение. Рецептите за чимичури варират, като основните съставки са съвсем малко – магданоз или кориандър. Дори има легенда за възникването на името му, съгласно която английското „give me the curry“ се е чувало като „чивмидъчури“, а впоследствие станало „чимичури“. Сосът ми хареса. Наистина придава по-интересен вкус на всякакъв вид месо. Освен това изглежда не е толкова труден за приготвяне.
Особено ако сте почитател на сладкото като мен, е хубаво да знаете, че в Патагония няма да намерите хубави сладкиши. Всъщност няма да намерите нищо освен бисквити и типичния аржентински десерт postre vigilante или само vigilante, който представлява желирано сладко от чайот (тиквоподобен плод), поднесено върху парче сирене. Опитахме също и dulce de membrillo, което също е някакво желирано сладко, ако не се лъжа направено от дюли. Най-хубаво, поне за мен, беше тяхното дулсе де лече, което всъщност си е карамелизирано кондензирано мляко. Очевидно най-често вървящо отново с бисквити. Пекарните им са пълни с тестени сладкиши, които могат да привлекат погледа с разнообразието си, но вкусът на всеки от тях не се различава съществено от този на останалите.
Решихме, че в последния си ден в Ел Калафате ще опитаме сами да си приготвим телешки пържоли на дървени въглища. Получи се. Направихме си също и миланеса, която представлява нещо като шницел. Може да се прави от различни меса, типично я правят от телешко. Освен тях, направихме и Morcilla. Абсолютно черни наденички, кървавица както се оказа. За щастие, куче номер две, което се навърташе цял ден около нашето фургонче, я хареса много. Никой от нас не поиска повече след първата хапка.
В края на деня подготвихме раниците си, напуснахме Casita Verde и се насочихме към автогарата на Ел Калафате за да отидем към следващото място в Патагония, което никак не беше за изпускане – Ел Шалтен. Пътят пред нас и напред. Тепърва имаше много за виждане.
Върхове ни чакаха за изкачване! Върхове!

 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах