сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Пътепис: Патагония (част 1)

14.5.2016 г.

Пътепис от Цветелина Георгиева

Търсили ли сте в речника думата „патагонец“? Използваме я, когато искаме да кажем, че някой е от на майната си, или дори от малко по-далече. Когато ни ядоса нещо и изведнъж не искаме да сме българи, чудим се патагонци ли сме, че става така. Понеже на патагонците само гадни неща им се случват, разбира се, и никога, ама никога нищо добро. И обикновено обаче, накрая пак предпочитаме да сме патагонци. Ще спомена нататък и какво е да ти говорят на патагонски. В Аризона, САЩ, има град, който се казва Патагония, но тук няма да става дума за него. Ще става дума за... истинската Патагония – район в Аржентина и Чили, заемащ големи територии в южната част на Латинска Америка.
Много хора свързват Патагония с пустош и това не е без основание. Във фейсбук има човек, решил да се нарече патагонец патагонов. Случайно откритие, макар че ако човека разбере, че ето нá как точно аз съм го „открила“ сигурно ще си падне от смях. Ако решите да погледнете, ще видите човек. Сам. Клекнал е сред снега. Снимката е черно-бяла. Патагония не е черно-бяла. Тя просто бъка от цветове! И очаквано, там няма само сняг и лед, няма и само пустош.
- Ако нещо не се прецака, заминавам за Патагония, мамка му! Започна се с това ми изречение през март 2016 г. Казано на приятел, който пък обеща да си го запише, за да го използва някога, защото му се видя странно, а и колко ли хора изричат такова изречение, освен на шега. Не беше шега, нито странно, а пък вероятността нещата да се прецакат винаги я има и винаги е голяма. Особено като те стегне шапката и решиш да се занесеш към Патагония. Решено за пет минути. Мога да ви разкажа и история как когато един ден просто ми е втръснало да си седя на дивана и да гледам телевизия, съм завъртяла глобуса и пръстът ми произволно се е оказал на точка, която изглежда, и в крайна сметка е именно, краят на света. Винаги съм искала да си избера дестинация по този начин. Като дете го правех. Имах си карта на света и, ако искате да знаете, даже си имах и кораб. Да се разбира, обръщах си колелото и въртях гумата до побъркване, както се полага на всеки достоен корабен рул. Доста места пообиколих, Магелан ряпа да яде. А като пораснеш, смотана работа. Решаваш, пък се разубеждаваш, пък после айде часове на усилени проучвания, с основната цел да оправдаят защо, по дяволите, от всички места на света, си решил да отидеш точно там.

Не отидох заради Патагония. Отидох да видя сестра си, а и всичко тръгна от това, че планината ми липсваше. Липсваше ми сестра ми, липсваше ми планината, липсваше ми и България. В градовете човек няма начин да се излъже, че е другаде. Винаги има нещо, което да ти напомни къде си и дори това да е най-прекрасното място на света, понякога просто искаш да си припомниш за вкъщи. Не е носталгия. Не е и някаква прехвалена обич към Родината. Просто си ти липсва твоето. Както ако хванете камък и го хвърлите някъде, на него му остава едно място, където е била вдлъбнатината му в земята и му е студено, докато отново се приземи. Ей така ти липсва. Виж планината е друго. Там си на ничия земя. Всяка е различна и всяка е еднаква. И по малко дори, ама е някак твоя и е нещо като у дома. Когато ти стане студено, планината е добро място за ваканция. Ако не друго, има много камъни и много вдлъбнатини, в които да намериш твоето място.
Та, както вече казах, Патагония е обширен район в Аржентина и Чили. Върви по цялото западно протежение на Аржентина и включва както провинцията Санта Крус, така и доста други аржентински провинции. Вървите на юг, на юг и все на юг, докато ритнете табела с написано на нея „Краят на света“. Самите аржентинци го наричат и „Началото на света“. Ако питате мен - както ви се харесва, той света и без това е една баница. Тази табела се намира в Ushuaia (Ушуая) – центъра на така наречената Огнена земя.
Аз не стигнах до Огнената земя, нито до края на света, така че ще разказвам само за моето пътуване. А то започва в El Calafate (Ел Калафате), с чаша мате, което – както се оказа – наричат също и „напитка на боговете“ и по някакъв начин май наистина е. Но ще стигнем и до там.

Ден 1   Ако тръгнете от България, пътуването до Патагония ще бъде дълго и скъпо. Аз не тръгнах от България. Пътуването пак беше дълго и скъпо. Затова не знам какво да ви кажа, освен да тръгнете просто от там, където се намирате. Някои пътувания винаги са дълги и струват колкото ни струват. Полетът ми беше през Буенос Айрес, прекачване на вътрешните линии и от там с кратка спирка в Барилоче, към Ел Калафате. Барилоче е в провинция Рио Негро. Ел Калафате е в провинция Санта Крус. Санта Крус се намира в една от най-южните части на страната и е една от 23-те провинции на Аржентина. Интересно е, че всяка от провинциите си има свое знаме.
На изхода на всяка провинция има полицейски пост, който проформа проверява и паспорти. Пристигам в Ел Калафате, убедена, че това наистина е краят на света. След изтощително нощно пътуване, смяна на полети в Буенос Айрес за прехвърляне на вътрешната линия и голямо мотане на летището в Барилоче, искам просто да сляза от самолета и да си раздвижа свободно пръстите на краката! По време на престоя в Барилоче вече съм измислила и някоя и друга особено пиперлива псувня по адрес на небрежно размотаващия се аржентински летищен персонал. Те милите, разбира се, не бързат за никъде. То аз пък също, като се замисля. Чудно ми е как ли щях да пътувам, ако Магелан беше прав и в Патагония наистина беше пълно с великани. Огромната територия и пусти пространства биха били лесни за преминаване, ако човек има някой и друг великан под ръка. Хоп-троп, през девет езера в десето. Две великански крачки и една джуджешка. Добре дошли! За щастие, обикновено най-дългите пътувания, ни водят до нещата, които най-много си струват да бъдат видени. Това е точно едно от тях. Налага се да проведа сериозен и задълбочен разговор с краката си. Накрая ги убеждавам да приемат достойно положението и колкото и да са схванати, да благоволят да се раздвижат. След освежаващите точно две бисквитки и един крекер получени в самолета, почти няма част от тялото ми, която да не протестира. Разбира се, всичко си струва. Сестра ми ме посреща на летището. Виждам я и забравям за краката и за бисквитките. Това да ме посрещне в Ел Калафате е особено голям подвиг от нейна страна, защото ако нямате кола и не ви се иска да ползвате такси, до летището не можете да стигнете, освен ако нямате полет. За да успее да дойде, се е наложило да звъни няколко пъти, да се обяснява и накрая да излъже, че ще пътува, за да намери транспорт. Още тук се сблъсквам с още една особеност на патагонците, на Ел Калафате или на аржентинците, не знам със сигурност. Внимание: каквото и да ви кажат и каквато информация да получите за услугите, които предлагат в Патагония, тя няма да има нищо общо с истината, когато отидете на място! Или часовете ще са различни, или цената, или и двете. Единственото правило е, че няма да има нищо вярно. Това важи и ако е написано в интернет вчера. Важи и ако ви го каже служител по телефона. Важи дори ако ви кажат какво е менюто на вратата на ресторанта! Отдайте го на разсеяност или на вяра, че в живота има и по-важни неща от точната информация. На каквото искате. Но просто не вярвайте на нищо. Летището в Ел Калафате е на около 20 минути от града.

Пейзажът е жълтеникав и осеян с ниска растителност, на фона на която е Lago Argentino. Лагото е най-голямото езеро в Аржентина, дълго е 160 км, покрива площ от 1415 км, много дълбоко, изключително синьо и внушително, невероятно красиво. По него се разполагат най-красивите и големи глетчери в Санта Круз. След кратко пътуване сред този жълтеникав пейзаж, навлизаме в Ел Калафате. Мястото, където ще се настаним, се намира в покрайнините на града, на един хълм с гледка към Лагото и един куп малки вили и бунгала, насипани като житни зърна. Бусчето, с което се придвижваме, спира на пътя и се налага да изкачим хълмчето сами. Има и нещо, което всеки, на когото му се пътува с цел да пътешества, а не с цел да си отпочине, е добре да направи – организирайте пътуването си сами! Да, отнема усилия, отнема време, отнема подготовка, понякога повече нерви и нещата не винаги се случват така, както сте ги планирали. Всъщност обикновено не се. Понякога това е ужасно, друг път, слава богу, че не се случват. Много често дори неприятните изненади могат да бъдат изключително ценни, пък и после неизменно има какво да разказвате. В крайна сметка що за пътуване би било, ако нямате причина да мрънкате за нещо?! Не на последно място, ако организирате сами, в повечето случаи ви излиза и по-евтино. Освен това виждате много повече неща отколкото ако се движите организирано или сте предвидили всичко. Има места, където това не е възможно, всеки преценява сам, когато реши да посети такова място. Да организирате сами, не изключва да сте подготвени и да предвидите, че на някои места това, което правите, ще ви отнеме повече от предвиденото време, пари или просто няма да можете да влезете някъде, ако предварително не сте се постарали да си намерите билети. И въпреки това, на местата, където това е възможно, организирайте пътуването си сами и гледайте да не бързате за никъде. Причината това да е добър подход е проста. Никой по-добре от вас не знае къде искате да отидете. Никой по-добре от вас не знае какво искате да видите. А когато дойде време за мрънкане, можете така или иначе да обвините когото си искате. Когато ви съветвам да организирате сами пътуването си, конкретно в този случай, най-нагло лицемернича, защото моето пътуване не е организирано от мен. Организирано е от Ева и Зако, които са двете най-прекрасни същества на планетата. Тъй като не ги познавате, ще се наложи да ми се доверите за това. Ева и Зако пътешестват из Южна Америка, наскоро са изкарали известно време в Бразилия, а след това ще продължат към Боливия. Двамата са в Аржентина от известно време и се придвижват с две големи раници, в които в общи линии побират всичко необходимо. Те далеч не са единствените, пълно е с такива като тях. Пътешестването тук е субкултура. Живото доказателство, че в този живот на човек не му трябва повече, отколкото може да носи на гърба си. Не му трябва повече любов, отколкото може да носи на гърба си, не му трябва и повече омраза. И със сигурност не му трябват повече вещи от тези, които може да побере в костенурската си черупка. Двамата вече са били в Буенос Айрес, също и в Ушуая, а в Ел Калафате са от около седмица, в която ме чакат и планират нашата седмица заедно. Ако искате някой да планира вашето пътуване така че направо да си оближете пръстите от удоволствие, това са вашите хора. Изкачваме хълмчето, понесли на гръб огромните си раници. Около Лагото духа страхотен вятър и много ни се иска бусчето да ни е оставило една идея по-нагоре, но не. Ева ме води към фургонче с името Casita Verde, оборудвано с всичко необходимо за пребиваването ни тук. Мястото са намерили през АirB&B, което е алтернатива на каучсърфингът, с основната разлика, че е платен. По целият свят е пълно с хора готови да предоставят дома или вилата си за няколко дни, срещу заплащане, равностойно на хотелското или по-ниско. Условията в тези места обикновено са добри, без да са нещо особено. Понякога гостувате на домакина, а друг път, както в нашият случай, просто ви дават ключа и ви се доверяват, че ще бъдете коректни. Това е по-редкият вариант, но съвсем възможен и практикуван. Каучсърфингът и АirB&B са масова практика и никак не са толкова опасни, колкото би могло да изглежда отстрани. Иска се само малко повече отвореност към света и желание да срещаш нови хора. Наближаваме Casita Verde и още от улицата ни посреща куче, което да ни съпроводи до фургончето. Ева се сеща да каже, че да, домакинът споменал, че имало и домашен любимец. Леко облачен и топъл неделен следобед, посреща ни гостоприемно куче, махащо с опашка. Е, как да не се почувстваш поне малко у дома! Зако пристига заедно с ключа за мястото, около час след като сме стигнали. Междувременно сме успели малко да се видим и поговорим, да направим няколко малки обиколки на района, да унищожа две шепи фъстъци, чиито обелки мятам директно в дворчето (органичен отпадък е позволено). Успели сме да надникнем и между пердетата на фургончето и сме установили, че вътре изглежда съвсем приятно и удобно. Има спалня и кухня, както и малка баня с бойлер. Има и интернет, което за такива пътувания освен удобство, е и нещо от особена необходимост. Паролата за интернет е написана дори на мивката в банята. Какво повече му трябва на човек? След разтоварването на багажа сме готови за малка разходка из града и запасяване с продукти. Преди това обаче, предстои да опитам нещо особено важно за Патагония и за Аржентина, а именно така нареченото Yerba Mate. Yerba Mate е вечнозелено дърво, което е разпространено в дъждовните тропически гори на Южна Америка и е повече от напитка за аржентинците. Мате е традиция и начин на живот. И единствената напитка от този вид, която има само добри качества и никакви лоши странични ефекти. Поне всички така казват. Накаратко, мате е свръх полезно нещо и неслучайно е наречено и напитка на Боговете. Да ви кажа, аз полезни неща не пия. Имам си принципи, както се казва. Но ето на. Преди да започна да пиша това, помолих едно важно човече, да ми каже изречение с думата патагонец в него и ето какво излезе – „Патагонецът пие уиски с най-качествения лед на света.“ Представете си само, седите си в бара, пиете си уиски с най-готиния лед на планетата и си играете с парчето лед, подбутвайки го по ъглите на чашата, като всеки път, когато се удари в нея, викате „Айсберг!“. Не помня къде го четох, но казват, че именно матето спасявало аржентинците от алкохолизма. Дори не знам дали пият уиски всъщност, но със сигурност пият тъмна бира и много вино. Пият и мате. Непрекъснато. По 24 часа на ден. Навсякъде. Можете по всяко време да видите аржентинци, които се разхождат с чаша за мате в едната ръка и термос с топла вода в другата. Пият го от деца и в огромни количества. Когато вървят, когато си почиват, с приятели или просто докато чакат някого на някоя пейка. Ако ви звучи като реклама, то е защото вероятно от тук тръгват всички подобни реклами. Понякога носят и малки бисквитки за мате, каквито тук се продават почти навсякъде. Има солени и сладки. Имат вкус и вид на крекерчета. Матето, което виждате тук, е с гуарана. Могат да бъдат с различни вкусове и добавени билки. В случай, че ви попадне и искате да опитате, ето накратко как се пие мате. Традицията изисква специална чаша за мате, която се нарича калабаса. Истината е, че можете да пиете мате и в обикновена чаша. Патагонците имат всякакви видове калабаси и тази, която виждате е една от най-обикновените. Продават се във всякакви цветове и украси и повечето са истинско произведение на изкуството. Изработват се от метал, дърво, пластмаса или кокосов орех, каквото се сетите. Това, което виждате да сърчи от чашката е бомбийа или бомбиша, както се произнася по аржентински - bombilla, без която няма как да пиете истинско мате. Представлява нещо като сламка с филтър в единия край, който позволява да пиете, без да напълните устата си с малките листенца на чая. Традиционната технология е малко по-сложна, но за да приготвите лесно и бързо мате, така както се пие на практика от повечето патагонци, е достатъчно да сложите листенцата в количество около 2/3 от съда и да ги залеете с гореща вода, която да не бъде повече от 70-80 градуса. Листата не се разбъркват след като веднъж сте налели водата и можете да доливате още гореща вода, докато вкусът на билките се запазва. Чисто или подсладено (захар или мед можете да добавяте също преди наливане на водата), мате е напитка, която действа изключително ободряващо. Освен това е интересно да наблюдавате как след всяко всмукване, листенцата чай слягат в чашата, образувайки интересна зеленикава мозайка. Ако не сте свикнал, може да ви дойде в повече, защото е наистина силно, но определено е интересно да проверите дали е вашата напитка. След като сме опитали мате, слизаме към Ел Калафате, наслаждавайки се на Лагото и красивата игра на облаците над него. Не спира да духа вятър, което, както би ви казал всеки, който е идвал по тези места, е най-нормалното нещо за Патагония. Въпреки това, денят е изненадващо топъл и приятен. Минаваме през зона от вилички и фургончета, които изглежда са много характерни за мястото и много предпочитани от туристите. Края на март е и вече сме се насочили към края и на сезона. Туристическият сезон тук започва от август и трае до април, когато започва зимата, което със сигурност спомага много за оцеляването на местното население, изхранващо се основно благодарение на туризъм, животновъдство и петрол. Друго хубаво нещо когато организирате пътуването си, е да го направите именно в края на сезона. Сега мястото, което със сигурност до преди месец е изглеждало претъпкано, изглежда съвсем спокойно и може да бъде видяно в естествената му среда. Ел Калафате е непретенциозно градче, при това не толкова живописно. Най-красивото място в него е Лагото и Лагуната с розови фламинги, които ни предстои да видим днешния ден. Същевременно, Ел Калафате е основна отправна точка за повечето от най-красивите ледници, които можете да видите в Патагония. Самото градче е малко и пръснато по околните хълмчета, а името му идва от дребно храстовидно растение, използващо се за направата на конфитюр. Главната улица е типично туристическа, с магазинчета за сувенири, кафенета и ресторанти, предлагащи различни видове телешко, агнешко и голям избор от аржентински вина. Разходката ни води до редица музеи. Установяваме и поне за мен неизвестния факт, че именно в Аржентина са направени едни от най-старите разкопки на динозаври. Има музей на глетчерите, както и музей на Евита Перон. Влизаме в първия, където успяваме да изгледаме кратко, но много симпатично филмче за ледниците и проследяваме в снимки какво се е случвало с тях от около 1900 г. насам, как са се придвижвали и кога са се откъсвали най-големите късове, които са променяли формата им. Продължаваме към Лагуна Нимес (Laguna NImez), малък резерват, част от аржентинското Лаго, в който се срещат много различни видове птици. Особено много се радваме на розовите фламинги, които топят шии във водата навътре, както и на многото черношии лебеди, каквито поне аз не бях виждала до тогава. Има възможност да се разходиш и вътре в лагуната, но от крайбрежната алея се вижда достатъчно и от достатъчно близко разстояние, така че преценяваме, че няма смисъл и правим една дълга разходка по цялото протежение на Лагото. Приятна изненада е детската площадка, която откриваме в единият ъгъл на алеята, и люлките, на които успяваме да се полюлеем, докато пред нас се разстилат километрите вода на най-голямото езеро в Аржентина и страхотно място за кайт сърф. Никога не пропускайте възможност да се полюлеете! Разходката завършва в основната верига магазини в тази част на Аржентина – La Anonima, в които успяваме да се сдобием с някои интересни неща за опитване и с някоя и друга бутилка аржентинско вино. За сметка на бирата, която излиза доста по-скъпа от българската, в Патагония може да намерите много добро вино на цената на бутилка минерална вода. Виното е сред много малкото неща, които аржентинците произвеждат сами. Има, разбира се, и много скъпо добро вино. Всъщност лошо вино в Патагония няма.

Ден 2   На другата сутрин ставаме рано рано, готови за път. Цяла нощ сме слушали как вятърът се блъска в стените на нашето фургонче, а сутринта дори се изсипва сериозен дъжд, който за щастие не продължава дълго. Районът е изключително сух и валежите обикновено са рядкост, така че когато тръгваме, дъждът вече го няма. В Патагония всичко е национален парк и резерват и самостоятелно е трудно да се види каквото и да е. Необходима е предварителна организация и резервации няколко дни напред. За щастие, моите подготвени домакини са успели да организират всичко и с много псуване заради хладният вятър и ранното ставане, нарамили ранички, поемаме към пътя под хълма, където трябва да ни вземе малък автобус, за да ни откара до първата част от нашата екскурзия – Националния парк Los Glaciares за разходка с лодка по Аржентинското Лаго и посещение до най-големия и до най-високия ледници – Упсала и Спегазини. И тримата сме умрели за сън и тръгваме с надеждата, че в автобусчето ще успеем да си доспим, но къде ти. Слънцето вече е изгряло, а на човек сърце не му дава да си затвори очите и да изпусне дори една гледка по пътя. В крайна сметка установяваме, че направо не сме успели да забележим кога сме пристигнали до пристанището. В автобуса ни дават съвети и ни обясняват колко ще струва билетчетоq за да влезем в Националния парк. По-добре не слушайте какво ви се говори. Ако сте запомнили – каквото и да ви кажат, няма общо с истината на място. Екскурзоводката ни, която провежда това пътуване всеки ден, на два пъти бърка цената, която трябва да платим за билетите за Националния парк, а в крайна сметка на касата получаваме трети вариант на очакваното. В интернет също можете да намерите цената на билета и да, тя също не е вярната. Нали знаете как някои места са прехвалени? Патагония не е. Въобще природата никога не е прехвалена. Чудно е, че като знаем това, все пак продължава да ни е толкова трудно да я пазим. Качваме се на катамарана с един куп хора и се установяваме в задната част, където е относително спокойно. Това, разбира се, е за кратко. Скоро след тръгването, хората се раздвижват, всеки чужденец се сдобива с кафе, а аржентинците вадят термосите и чашките си за мате. Всеки търси добро място за гледане. Носим се сред тюркоазеносинята вода на Лагото и съвсем скоро около нас започват да се забелязват парчета лед. Разбира се, още първото парче лед, се сдобива с повече снимки отколкото Леонардо ди Каприо на Оскарите. Гледките от двете ни страни са зашеметяващи, а времето е слънчево и прекрасно. Идеален ден за гледане на ледници! Замаяни сме от красотата наоколо и минават цели 4 минути, в които необезпокоявано се наслаждаваме на всичко, въпреки сериозният вятър, който духа буквално отвсякъде. И ето че над главата ми се появява дълго пластмасово... ами, нещо. Изразът на лицето ми стига до така известното състояние: „Сериозно?!?“. Ако сте били в състоянието „Сериозно?!?“, ви е ясно, че в някои моменти умиротворяващата красота на природата не е достатъчна и просто ти се иска да изхвърлиш през борда няколко нахални азиатеца наведнъж. Например. Както вече сте се досетили, става дума за селфи стик, повдигнат точно над главата ми, който аха и да ми налее малко фотокултура или да ме остави без ухо. Дори не е нужно да се обръщам към лицето, което го държи, защото точно в момента, то гледа някъде над мен, съвсем невъзмутимо, разбира се, без реално да ме вижда. Това е страничният ефект на селфито. Не виждаш никой друг освен себе си в обектива. Наричат го селфи, защото нарцисизъм е по-трудно за произнасяне. Стара фейсбук мъдрост. И в Патагония не можете да избягате от това! Където и да отидете, се оказвате сред тълпа азиатски туристи. Още малко ще ви се намърдат и в панталоните. На всичкото отгоре, ако някога сте искали да чуете какво е да ви говорят на патагонски, просто елате да чуете как говорят тия хора. Разбира се, ако им кажете да се отместят от крака ви, вероятно вашата молба ще прозвучи на патагонски за тях. В Патагония иначе, всички говорят испански. Съвсем приличен, разбираем и прекрасен. Обикновено очакват и вие да го говорите, макар да е пълно с туристи и много от тях да разбират най-вече английски. Ако не говорите испански обаче, не се притеснявайте. Ще помахате, ще помахате, пък накрая и на патагонски да се опитате да се разберете, няма начин в крайна сметка да не успеете! Конкретната особа въоръжена със селфи стик, е висока около метър и 45, което й позволява да се напъхва на неподозирани места. Със сигурност е над 50-те, но в крайна сметка с неопределима възраст, по което следва да се досетите, че несъмнено наистина е с азиатски произход и предстои да се появява навсякъде по време на цялото пътуване. Където и да видите гледка, която си заслужава, тя също е там. Изскача като Уолдо, заема усмихната поза и щрака поне 15 снимки с една и съща поза. Ако се чудите защо азиатците напредват толкова много с технологиите, то е защото просто опитват да решат два основни проблема: първо – как да направят възможно най-много снимки на едно и също нещо в рамките на секунда, и второ – как да намерят устройство с достатъчно голяма памет, където да съхраняват всичките тези снимки. Селфитата несъмнено са в основата на технологичния прогрес. Малко ще проповядвам сега, ама моля ви, не правете като Уолдо! Вижте колкото можете да видите и не съжалявайте за нещата, които не сте видели. Такива винаги има. Не се впускайте да видите и запечатате колкото е възможно повече. Да, несъмнено ще видите. И много е вероятно също пътешествието ви да се превърне в едно непрекъснато препускане, в което сте видели и сте се снимали на всяко „важно място“, с което да се похвалите на приятелите си. Но нито за момент не сте спрели, за да се огледате и да видите къде наистина се намирате. Оставете място за себе си в новия свят, който виждате. Оставете си пространство, за да дишате. Може би няма да видите всичко, което има да се види. Но това, което ще видите ще бъде прекрасно и незабравимо. Ще погледате, ще погледате и ще се наситите, ще ви омръзне, ще ви стане еднообразно. Окото се насища на красота. Сърцето не може да се насити. То винаги иска повече. Оставете си време да преживявате. Изпълва ме нещо близко до истинското щастие, когато една аржентинска двойка, ни моли да им направим снимка. Нито един от двамата не ни е бутнал. Нито веднъж. Да не повярваш! Е, направиха малък скандал за местата в корабчето, но да не издребняваме. Напоследък е рядкост и това хората да те молят да им направиш снимка. Селфи стиковете са самостоятелност, сила, независимост! Те ти казват: „Можеш да се справиш сам!“. И това е съвсем вярно. Всеки от нас може да се справи сам с абсолютно всичко. Въпросът обаче е защо да го прави? Защо да си отнема конуникацията с хората? Защо да си отнема едно „здравей“ или „благодаря“? Понякога е приятно просто да си поговориш с някого. Дори да не получите някаква нова информация от това, допирът с хора винаги ви учи на нещо, пък било и това, че на този свят има и други освен вас. Понякога е добре да си го напомняме. Можете да си купите сандвич и от автомат, но автоматът няма да ви се усмихне. Добре де, понякога това важи и за продавачите, но схващате накъде бия. Един от големите проблеми на хората днес е именно самотата. Затова непрекъснато измисляме неща като селфистиковете, които уж трябва да ни правят по-малко самотни. Накрая се оказва, че сме постигнали точно обратното. Не знам как го правим.
Скоро всички са се нащракали доволно и очакват да стигнем до ледника. Ние си седим в задната част на катамарана, гризем ябълки и наблюдаваме носещите се наоколо късчета син лед. Пълно спокойствие. Чувстваш се като чаша, която бавно се пълни с красота. Първо краката, после количеството се покачва, плъзга се по гръбнака ти във вид на всепревземащо задоволство, докато се разлее из цялото ти аз и целият цъфнеш усмихнат като мартенски заек. Причини никакви. Просто е толкова ужасно красиво! В Национален парк Лос Гласиарес има три големи глетчера от големия брой ледници в цяла Патагония. Първият, който ще видим, е най-големият – Упсала (Upsala). Колкото по-син е ледът, толкова е по-стар. Тук можете да видите едни от най-запомнящите се нюанси синьо. А, за да стане всичко още по-внушително, е достатъчно само да помислите, че реално пред погледа ви не е целият глетчер, а само част от него. Не малко е скритото под водата. Километри лед, които просто си кибичат на това място от хилядолетия, крият тайни, гледат ви студено и ви оставят да се доближите и да се вгледате в тях. Корабчето остава близо до глетчера възможно най-дълго, завърта се от всички страни, за да ни позволи да видим как слънцето се плъзга през всичките процепи на леда. Може би сте имали възможност да забележите, но огромна част от ледените късчета, които се носят по повърхността на водата, имат формата на лебеди. Самият Упсала, подобно на повечето ледници, прилича на език, който планината е спусналаq за да оближе Лагото и да провери вкуса на водата му. Ледникът се топи изключително много в този сезон и около него е пълно с айсберги с различни размери. Знаете ли, че ледниците се движат? Допада ми идеята, че просто се опитват да слязат от планината. Всъщност в краищата си ледниците се движат най-бавно. Най-бързо се движат във вътрешността и именно поради това движение в ледника се заражда напрежение, което води до напукване и в крайна сметка до отцепване на айсберги. Айсбергите тоест, са нещо като проява на нерви. Глетчерът просто изпуска малко пара. Именно заради глетчерите и айсбергите, водата на езерата в Патагония е тюркоазеносиня. Вероятно е и много сладка. Иначе защо й е на планината да я облизва? След кратък престой, който позволява на Уолдо да заснеме своята 1432-а снимка, продължаваме към следващия ледник – Спегазини. Спегазини е най-високият ледник в Патагония и това е и сред причините да се топи най-малко в сравнение с останалите. Успяваме да се приближим доста повече в сравнение с Упсала, около който е пълно с айсберги и това не позволи да го видим толкова отблизо. Спегазини ни допуска много по-близо. Стената от лед е внушителна, а корабчето се намира в центъра на едно от най-красивите кътчета на света. На няколко крачки от нас един азиатец вече е извадил нещо като флейта, очевидно традиционен инструмент, който не разпознавам, но със сигурност нещо подобно е използвано в заснемането на множество филми от типа на „Властелинът на пръстените“. Планината ти позволява да бъдеш където си поискаш. Музиката ни пренася в Китай, в Япония, в Корея, а в моята глава сме и в България. Красотата е универсално понятие. Хрумва ни, че щом е възможно някъде да съществува такова всеобхватно и истинско спокойствие, то просто няма начин всичко на света в крайна сметка да не бъде наред. Разбира се, не е изненада за никого, че целта на изпълнението е заснемане на кратък клип на фона на величествена природна гледка. При все това, музикалният фон е повече от приятен и ни кара да се чувстваме почти като на кино, докато катамаранът си пробива път обратно към кея и бавно ни отдалечава от Спегазини и могъщата захапка, в която е стиснал планината. Денят завършва с домашно приготвени емпанади и аржентински малбек, докато вятърът не спира да се бори със стените на зеленото ни фургонче.


Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах