сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Омагьосаният свят на Гватемала

24.3.2015 г.

От Мира Ненчева

Омагьосаният свят на Гватемала

 

Времето минаваше бавно. В тъмното лодката се влачеше с 1 възел. Последните моменти от нощта ми се струваха безконечни. Знаех, че има земя наблизо, само на няколко мили от нас, но в мрака я виждах само на електронната навигационна карта. Бреговете на Гватемала бяха толкова близо, че долавях сухата миризма на пръст и древни тайни. Но в тъмнилката виждах само черни планински контури на фона на нощното небе.

 

На не повече от две мили от земята зората започна да се разпуква със скоростта на събуждащо се цвете и най-прекрасната гледка постепенно се разгърна пред очите ми. Морето свърши. Започнаха планини. Тъмни, стари облакоядни планини, наподобяващи гърба на спящо чудовище, в чиито вени тече кръвта на гигантски дървета и незнайни зверове. Зeлени хълмове, разположени на брега на река – дом на чапли, водни лилии и призраци.

 

Там на брега, където реката среща морето, под богатите гърди на планината, хора бяха построили малък град.

 

Ливингстън е шумно рибарско градче, където хора и стоки пристигат единствено по вода, тъй като няма сухоземни пътища до града. Тук е мястото, където яхти, пристигащи в Гватемала и пътуващи нагоре по реката Рио Дулсе до Фронтерас, трябва да спрат, за да оформят входните документи.

 

Паркирахме се на един от малките докове, където рибарски лодки и водни таксита спираха да заредят гориво и да оставят или вземат пасажери и стоки за Фронтерас или Пуерто Бариос на всеки няколко минути.

 

По стръмната улица към имиграционният офис имаше малки negocios (магазинчета), където се продаваха пресни плодове и зеленчуци, pan de coco (кокосов хляб), tortillas (царевични питки), както и дрехи, обувки и всякакви други неща. Забелязахме странната смесица от хора. Latinos с каубойски шапки и карирани ризи се разхождаха бавно по улицата, жени от местните племена Q’iche и Qeqchi с дълги черни плитки, ярки дантелени блузи и традиционни плисирани поли бяха насядали край тротоарите с бебета в ръце, наобиколени от малки сополиви деца.

 

Но това, което отличава Ливингстън от всички останали градове в Гватемала, са гарифуните, наричани „черните индианци на Централна Америка“.

 

Гарифуните са карибски мъже и жени с африкански произход, с коси сплетени на дебели плитки и ямайски шапки, които съставляват по-голямата част от населението на този град. Тяхната идентичност се е формирала през 17 и 18 век насред жестоки условия на експлоатация и изселване. Историята им започва с корабокрушение.

 

През 1635 г. кораб, натоварен с роби от Африка предназначени за плантациите на колониите от Новия Свят, се разбил близо до остров Сейнт Винсент в Карибско море. Няколкостотин оцелели намерили убежище на острова и се смесили с местните карибски индианци, които били избягали от колонизацията в Южна Америка и живеели свободно на острова. С времето традициите, музиката и вярванията на двата народа се смесили, за да положат началото на нова етническа идентичност – гарифуните.

 

По-късно през 17 в. френски заселници дошли на острова и се присъединили към местните в мирно съвместно съжителство. Но когато английски колонизатори дошли и започнали да присвояват земя избухнала война между англичаните и гарифуните, които имали подкрепата на французите. През 1796 г. масивните британски войски спечелили войната и изпратили гарифуните в изгнание на остров Роатан край бреговете на Хондурас. Там гарифуните основали нови общности и рибарски селца, разпространявайки се в Никарагуа, Гватемала и Белиз.

 

Днес в Ливингстън е най-голямата гарифунска общност на Гватемала, чието население навсякъде другаде се състои предимно от Latinos и потомци на маите. Тук срещнахме Поло Мартинес, който ни разведе из гарифунския квартал. Невероятно начетен и интелигентен, Поло ни разказа за неговата култура, музика, история, език и традиции. В замяна ние му дадохме торбичка ориз и няколко прочетени книги на английски.

 

Поло разказа: гарифуните в Ливингстън са без изключение многоезични. Освен английски и испански те говорят техния си гарифунски език, който е смесица от карибски индиански, испански, английски и френски. Но най-интересното за техния език е, че те разделят думите на „женски“ и „мъжки“, като жените използват различни „женски“ думи за едни и същи понятия, за които мъжете използват „мъжки“ думи. Например за „къща“ има две думи – едната се ползва само от жените, а другата – от мъжете.

 

Друга интересна личност, която срещнахме на доковете докато чакахме да излезе вятър, за да продължим нагоре по реката, беше Ливейро Гамбоа. Той ни разказа, говорейки смесено английски и испански, за местната гарифунска общност и настоящите им проблеми свързани с безработица и расизъм. Ливейро беше доста странен на външен вид – черна кожа, бяла брада, дълги дебели плитки, намотани под огромна червена плетена шапка като кошница на главата му, и сини очи.

 

Следобедният вятър се засили. Потеглихме нагоре по реката.

 

Много внимателно, като среднощен крадец, който влиза в спяща къща, феята Моргана се плъзна през портала на планината в дълбок речен каньон. Попаднахме в друг свят. От двете ни страни се издигаха високи влажни скалисти брегове – храмове без покриви – обрасли с тъмни дървета. Тъмните дървета вещици, в чиито коси спяха птици и змии, протягаха тънките си пръсти надолу към зелените води на реката. Зелените води на реката – посланици на най-високите планини и забравени места – носеха ароматите на вкаменени отражения и древни богове.

 

Нищо не се случваше. Като във вакум. Като в сън. Скалистите брегове, тъмните дървета, зелените води на речната змия. Черни горски пеперуди прекосяваха пътя ни. Царевични хора в сayucos – канута, издълбани от дънерите на гигантски дървета – ловяха риба с мрежи, изплетени от древни индиански тайни. Само нашата чуждоземна лодка, плаваща насред планини, нарушаваше дрямката на този омагьосан свят.

 

Достигнахме първото разширение на реката, място наречено Cayo Quemado на няколко мили от Rio Dulce, и пуснахме котва не далеч от брега, неспособни да продължим, зашеметени от света около нас. Гватемала бавно се просмукваше в косите ни, в костите ни, през кожата, през очите, ушите и устите ни. Три дни и три нощи не се случи нищо.

 

Нашите три утрини бяха изпълнени с нежен кристален дъждец, миризма на малки огньове и писъци на черни горски птици.

 

Безшумно cayuco се приближи до лодката ни. Майка с три деца, по-стари от времето, продаваше tamales – традиционни рулца от царевично бршно. Пресни, беше ги приготвила тази сутрин, домашни, вълшебни. Беше сложила пилешко кокалче във всяко (за скелет) и ги беше завила в палмови листа, както вие бихте повили новородено бебенце. Над огъня ги беше съживила, омагьосала. Имаха вкус на палмови листа, пушек и царевична плът.

 

Следобедите ни се движеха бавно в лятната жега и даже спираха напълно за около един час или тръгваха наобратно. Времето тук не беше същото.

 

На втория ден срещнахме речните хора. Полу-човеци, полу-риби, те живееха в реката от кръста надолу и в гората от кръста нагоре. Имаха малки дървени къщички, построени на брега на реката, на ръба на гората. Лодките им се плъзгаха по водата, безшумни като змии. Не познаваха други пътища освен реката. Врагове им бяха невидимите речни раци.

 

Вечерите ни бяха лилави на бели точки. Лилави като планините. Белите точки бяха водните лилии и малките снежни чапли, завръщащи се да спят в короните на дърветата.

 

Нощите ни бяха изпълнени с далечните песни на жаби и щурци и плачевните стенания на речните ламантини и вещиците.

 

След три дни, омагьосани, продължихме нагоре по реката и достигнахме Rio Dulce, световно известна ураганна дупка – място, защитено от бури, където крузъри от цял свят си прекарват летните месеци. Ние също дойдохме тук да се крием от ураганите и не след дълго Rio Dulce се превърна в нашия нов дом.

 

Rio Dulce е уширение на реката на около 20 мили от Ливингстън, на ръба на езерото Изабал. Тук от двете страни на реката има две aldeas (малки селца): Fronteras и El Relleno, свързани с мост, както и няколко марини и заливчета.

 

През 1980 г. американската армия проектирала масивен циментов мост, построен от пoрториканска компания. Мостът, извисяващ се 30 метра над водата, свързва двата бряга и основния път между Гватемала Сити, столицата на Гватемала, и Тикал, друг основен голям град. От тук ежедневно минават многобройни камиони и автобуси и често стават задръствания. От източната страна на моста е селцето El Relleno, а на западния бряг е по-голямото градче Fronteras.

 

През последните няколко години от автобусна спирка Fronteras се разраснало в градче с всичко необходимо на едно градче: училище, клиника, поща, църква, няколко банки, няколко магазинчета, хлебарница, месарница, обущарница, аптека и щандове за плодове и зеленчуци, подредени от двете страни на основния път, от където тежкият трафик от камиони, коли и автобуси бумти денонощно. И между другото, няма тротоари. Излизаш от магазинчето и си на пътя. Да се разхождаш тук си е цяло приключение особено във вторник, когато е основният пазарен ден и всички са наизлезли да пазаруват пресни плодове и зеленчуци на невероятно ниски цени.

 

За разлика от Fronteras, селцето El Relleno от другата страна на моста така и никога не пораснало. Тук няма оживен пазар, а само няколко магазинчета за основни хранителни продукти и джунджурии в приземните етажи на няколкото двуетажни къщи и едно малко основно училище.

 

Още първите дни се ориентирахме от къде и кога да си купуваме най-пресните плодове и зеленчуци, къде продават най-евтините яйца, най-вкусните тамали и кокосови хлебчета.

 

Покрай бреговете от двете страни на реката са многобройните марини и заливчета, привличащи стотици яхти всяка година – гора от мачти, град от лодки, които до голяма степен допринасят за икономиката на целия район. Само преди 25 години тук е имало една-единствена марина. Днес те са около 20. И всички предлагат чудесни условия и съоръжения за крузърите: ток, вода, душове, перални, 24 часова охрана, библиотеки, открити помещения за игра на карти и домино с покриви от палмови листа и висящи цветя, работилници, магазинчета, луксозно декорирани ресторанти и барове, басейни, интернет, фитнес, плажен волейбол, тенис и билярд. Повечето от тези марини имат достъп само по вода и са заобиколени от джунгла. Някои дори предлагат еко-бунгала под наем насред джунглата. И всичко това на изключително ниски цени – между 150 и 250$ на месец.

 

Ние, подобно на много крузъри, които вместо в марина предпочитаха да стоят на котва напълно безплатно, се паркирахме в заливчето пред Ram Marina, където имаше видео охрана и бяхме добре дошли да ползваме динги доковете, басейните, и интернета (безплатно) и да посещаваме баровете, ресторантите и организираните волейболни игри и турнири на всички марини наоколо.

 

Отсега нататък дните и вечерите ни постоянно бяха заети с многобройни безплатни организирани мероприятия.

 

В сряда вечерта се събирахме на филм и пуканки в Mar Marine (безплатно), а в събота в Tortugal. В сряда преди обяд посещавахме курсове по акварел в Brunos, а в понеделник вечер се организираха пот-лък вечери и в Mario Marina, където всеки допринасяше с домашно направени деликатеси. Всяка неделя преди обяд крузърите организираха пазарче в Mar Marine, където всеки донасяше и продаваше или разменяше неща от лодката, които вече не му трябват: части за лодки, котви, генератори, книги, дори дрехи и обувки. Мая и нейните нови приятели – децата от съседните лодки, играеха в басейните и из поляните на Nana Juana и Brunos. Иво почти всеки следобед ходеше да играе волейбол с приятели в Mario Marina. А аз и още три дами си организирахме класове по йога почти всяка сутрин в джима на Mar Marine.

И така, само след седмица тук, се почуствахме като у дома си. Разбрахме защо наричат Rio Dulce „капанът“.



Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах