сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Индонезия – страната на усмивките

25.2.2015 г.

От Олга Господинова



Мога дълго да описвам красивата индонезийска природа, девствени плажове и действащи вулкани, многоцветна култура и традиционна музика, но това което ще остане в спомените ми завинаги са хората - с техния нестихващ позитивизъм и сила на духа, посрещащи нещастието и бедността с усмивка на уста.

Ако някога сте си мечтали да се световноизвестна звезда - Индонезия е вашето място. Вървейки по оживената търговска улица на Джогджакарта, не само че всеки срещнат ти подвиква и се усмихва приятелски, но и моли за снимка. Представете си изненадата на групата ни, когато при посещението на най-големия будистки храм в света - Борободур, бяхме своеобразно „нападнати" от тълпи ученици, които намираха снимките с нас за доста по-интересни от многовековната обител. „Мистър, Мистър ох, Мис, фото, фото?" - обръща се към мен малко индонезийско момиче. Доста често наизустеното „мистър" е използвано без значение пола на човека, към когото се обръщат, затова не трябва да се учудвате, ако ви нарекат господин, дори да сте жена.

Но децата не са единствените, които търсят снимки с чужденци. Цели семейства и дори възрастни хора идват с широка усмивка и телефон в ръка, молейки за доказателството на нашата краткотрайна среща. Някои се приближават и изразяват желанието си да говорят на английски, за да тренират наученото в училище или университета. На отговора от къде сме повечето индонезийци сбръчкват нос, опитвайки се да отгатнат къде би трябвало да се намира това място, наречено България. Малкото, които знаят са по-възрастните футболни фенове, които ме смайват, споменавайки родната звезда Христо Стоичков. Чувството, обаче, е някак си странно, предвид факта, че всички индонезийци те смятат за богатия чужденец, идващ от далечната и мистична Европа. Когато се опитвам да обясня, че не всички от нас („белите хора") спадат към тези стереотипи, те не вярват и клатят глава. Разбира се, един бърз поглед към условията, в които живее голяма част от населението на страната е достатъчен, за да те накара да се почувстваш богат и привилегирован в сравнение с живота и препитанието на средностатистическия индонезиец.

Най-странното, обаче, се оказва това, че тези така бедни хора живеят щастливо, въпреки бедността, мизерията и дори липсата на чиста питейна вода в малките си домове. Вкоренените у всеки индонезиец ценности като любов и вежливост към ближния, скрепяват малките общности, в които повечето хора живеят и са доказателство за реципрочна гостоприемност, както към свои, така и към чужди. Разходката ми в малкото селце Сраган в покрайнините на Джогджакарта, утвърди това мое впечатление. Бях посрещната и поканена на гости в три поредни къщи, без каквато и да било видима причина. Във всеки един момент от моето пътуване придружаващите ни индонезийци сами споделяха колко важно за тях е отношението към околните за постигане на всеобщото щастие. Не случайно според множество проучвания от последната година жителите на Индонезия са едни от най-щастливите хора на Земята. И това според мен е един урок, които и ние българите трябва да научим - способността да живееш щастливо въпреки обстоятелствата, да си благодарен за това, което имаш, колкото и малко да е то.

Така след няколко седмици странстване в далечната южноазиатска страна завръщането у дома се оказа някак преждевременно и тягостно. Престоят ми в Индонезия ми се стори като едно безкрайно пътешествие, с което се разделяш трудно, но си казваш, че не е за последно, защото частица от Индонезия остава в теб завинаги.

Настоящият текст е реализиран по проекта за млади журналисти „Beyond Your World".

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах