сп. National Geographic - Октомври 2018
National Geographic KIDS - Октомври 2018

Моята Индия

25.2.2015 г.

от Боян Йорданов



Невероятно красива е Индия от горе. Случи се така, че един от вътрешните полети беше по време на залез слънце. Червена линия на хоризонта, преливаща в жълто, последвано от светлосиньо, тъмносиньо и най-накрая черно. А надолу безкрайната земя с неизброими градове и градчета - приличаща на черен килим с инкрустирани скъпоценни камъни, свързани с тънки блестящи нишки - пътища, осветявани от фарове на преминаващи автомобили. Гледка, която няма да забравя никога! А колко интересна е Индия долу...

Когато разбрах, че се открива възможност да отида в Индия, ме обзе радостно вълнение. Наистина, щеше да бъде работна командировка заедно с една колежка. Командировка, изпълнена с много пътуване, теглене на куфари, чакане с часове по летищата на Индия, но все пак се радвах на възможността да се докосна до тази необятна и „тъмна" за мен страна. Бях чувал всичко, но исках лично да видя, да чуя, да вкуся, да пипна, да вдишам въздуха. Въпреки въодушевлението, разбира се, запознах се детайлно с основните възможни рискове, така че да не провалям пътуването и да запазя надеждата на моите близки да се върна жив и здрав.

Намасте! Още с приближаването към изхода на летището в Делхи разбирам, че съм в Индия. Миризмата - някак си тежка и всепроникваща, миризма на масала, на силни екзотични подправки - кориандър, карамфил, кимион, джинджифил, шафран - е навсякъде във въздуха. Наред с гълъбите свободно летят и пискащи папагали. Няма как да се обърка човек. Делхи е покрит с дебел смог. След около час-два престой усещам дразнене в гърлото и започвам да се задавям. Наред със задушаващия въздух се прибавя и смазващият уличен трафик. Там се шофира с непрекъснато натиснат клаксон за регистриране на присъствие. Интересно - никой шофьор не се изнервя от това. Всички го приемат за естествено. Повечето коли имат белези от леки инциденти, но очевидно никой не губи време и средства да ги поправя. Всичко е прашно. За това помага и климатът - месеци наред през така наречения зимен сезон тук не пада капка дъжд. Мръсотията и миризмата проникват дори през порите на кожата. Те са властни и категорични. Но въпреки ширещата се мизерия обикновеният индиец е горд човек. Той се отнася с достойнство към себе си и към околните. Може например да се втурне да ти носи куфарите на летището или да ги изтегли от ръцете ти и да ги натовари на чакащото те такси, само за да получи някакъв мизерен бакшиш, но никога няма да открадне. Много вътрешни полети имах в Индия, но никога багажът ми не се загуби и нищо от сака ми не изчезна - носех сак с цип, а не заключващ се куфар. Може би религията, каквато и да е тя, която обикновеният индиец изповядва, е причината за този морал. Вярата, че има нещо над теб, което рано или късно ще те съди, но и което носи утеха в тежки дни. Тук глупавият и банален до погнуса девиз на цивилизования европеец - „Аз вярвам в себе си!" - не значи нищо. Много си мислех как да изразя с една дума това, което най-силно ме впечатли. Което чувствах, но не знаех как да изрека. И сега съм сигурен - това е думата толерантност. Иначе как тази милиардна нация с такава огромна територия, с поне пет основни религии и още повече различни религиозни течения може да остане цяла и единна?

Индия неминуемо оставя отпечатък у всеки, който я е посетил и се е опитвал да разбере нейната култура. Хората, в зависимост от начина си на мислене и ценностна система, се впечатляват от различни неща. Вероятно за тази страна може да се каже всичко и то ще бъде повече или по-малко вярно. За мен Индия е социално училище - училище за съжителство. Моята Индия в две думи - това е толерантност и търпение. Альвиде, Индия!

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах