сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Шри Ланка – път към себе си, една година по-късно

28.1.2015 г.

От Биляна Минковска



Ще започна от финала - седя сама на рождения си ден пет дни след Нова Година на гарата в Бургас и чакам да ме приберат вкъщи. Студено ми е, но ми е хубаво - в България съм, ставам на 33 и това е най-приятният ми рожден ден от 10 години насам. В последните 48 часа съм преживяла две безсънни нощи, тук-тук, чието гориво свърши по средата на пътя в два през нощта, катаджиите на Коломбо, неразбориите на автогарата в Истанбул.
Научих се да се моля - ама така истински - дълбоко от сърцето. Там на пътя в чужда държава, чужди порядки, чужди хора - някак спокойствието, че всичко е в едни по-висши ръце неусетно изплува в мен измежду желанието ми да контролирам и желанието ми да се страхувам. В следващите дни, разбира се, висшето спокойствие потъна, откъдето беше изплувало, но на гарата в Бургас още го имаше.

А как исках да избягам от празниците, от суетнята по коледно пазаруване, от новогодишното преяждане, от семейните дрязги, от сбирката с приятели на рождения ми ден - пет дни след Нова Година, когато ще си разказваме старите истории. Мили приятели, всички много ви обичам, но много, много ми е писнало. Има нещо много сбъркано в тези празници......

Заминаваме на 21.12.2013 г. - с автобус до Истанбул, после полет до Шарджа и накрая полет до Коломбо. Не съм опитна пътешественичка, да не кажа хич. Скарват ми се, че снимам на границата. Но пък снимката ми на първата срещната джамия в движение ми е една от любимите. Даааа... в Истанбул никой не говори английски, 10 минути са 40 и нарастват, хванахме полета все пак и след няма и денонощие се озовахме при... коледни елхички. Чакаха ни на летището в Коломбо, заедно с Буда. Да разбрах, не трябва да се снимам с Буда, нито пък да си държа краката близо до изтъркания плакат с Буда в претъпкания автобус. Тази шарения с лампичките също ли е Буда??? И трябва да се събувам боса?!

След две седмици нямаше и помен от европейската ми надменност. С удоволствие се събух в магазинчето за подправки, което беше идеално чисто, и в хиндуисткия храм малко извън туристическите пътеки, където местните ни направиха част от ритуала си за новата година, помогнаха ни с кокосовите орехи за паничките с дарове и ни показаха къде да си запалим благовонна пръчица. Не - не искам да кажа, че всички хора в Шри Ланка са едни мили и прекрасни люде. Срещнахме и от „другите" - достатъчно всеки от нас да си вземе поуките и да си преговори уроците.

Хотели, храна - пригответе се за service charge и tip, за да улесните престоя си.

Пътуване - там едва ли някой е чувал за безопасност на пътя. Спукахме залепена гума по тъмно в планинската част на страната. Подготвени с челници, бързо осветихме колата, за да не ни отнесат. Попяхме, снимахме клипче с видеокамерата, шофьорът скалъпи положението и продължихме - вече всички смятахме ситуацията за нормална.

Изобщо разбрах, че нормално и ненормално са доста размити понятия. Аз помня времето, когато в България също беше нормално да караме без колани; вярно, четири превозни средства да се разминават на път с две ленти не помня, но там и това е нормално. Прибавено към обратното движение и хаотичното изпреварване - не го препоръчвам на шофьори със слаби нерви, но за тях това също е нормално. Не видях катастрофи, видях хора, които се качваха и слизаха от претъпкан автобус в движение, но по-скоро се забавляваха, отколкото да умират от страх. Абе странно нещо са нормите.

А как си избих някои норми, порядки и страхове от главата ли? Ами по трудния начин.

Обичам природата и забележителности обичам да гледам. Обожавам слънце! Хубаво ми е в планината, на българското Черноморие и после да се прибера вкъщи, но когато съм на 6784 км. от вкъщи? Каква природа бе хора??? Тук няма какво да ям - rice and curry, rice and curry, rice and curry трети път, сладки салати - вие нормални ли сте??? А гущерът в леглото ми - да бе - седели само по стените - елате да го видите как пролази по възглавницата ми. Вие сериозно ли - в хотела няма врата между тоалетната и леглото, на което спим? Няма прозорци със стъкла? А джунглата под прозореца с вентилатор??? И как да гледам делфини като повръщам в същото време???? Искам вкъщи!!!

Да, ама не може - не можеш просто да кажеш „тръгвам си", да се качиш на колата и след няколко часа да си си в леглото. Е, презаверих си полета с една седмица по-рано. По-спокойно ми стана - признавам. Изморена, гладна и с куп претенции - благодаря ви, момичета, че ме изтърпяхте - особено първите дни, когато ви мрънках денонощно, ревях за късмети от коледна питка, мъкнах ви в KFC, за да си купувам пържени картофи на връх Бъдни вечер и изобщо бях лигавото дете на групата. Опитни пътешественички, които и в момента сте по знайни и незнайни острови - прегръщам ви с цялата си любов от топлото си и уютно легло. Предупредихте ме за културния шок, но едно е да те предупредят, друго е да го изпиташ.

Благодаря и на по-невидимите закрилници, тези, които сънувах как висят над главата ми и ме пазят, тези, на които досаждах по Skype и мейл през безсънните нощи. Навсякъде имаше Wi-Fi - и на него благодаря.
А природата - ех, природата! Странно нещо е слънцето - като те напече, и забравяш поредната кошмарна нощ, като те напече за втори ден и си побълбукаш в океана , започваш да спиш по цели четири часа в стаята с гущерите, на третия ден вече забелязваш растите-сърфисти на плажа - животът се завръща. Светогледът ми се измества от боклуците по безкрайните плажове към лодките, малките китни островчета, палмите и - да - намествам фотоапарата така, че да снимам това хубаво цвете без станиола до него.

А знаете ли, че рифовете с рибките от снимките на National Geographic не са измислица. Вярно, че минах през 15 минути опити да се удавя, за да го разбера, но първите стъпки в шнорхелуването все пак се увенчаха с успех. Подадох знак ОК под водата и се оставих на вълните и любопитните рибки. В тази пъстра красота страхът пак отстъпи място - прекрасно!

А дърветата - вие може да сте пътували и виждали всякакви дървета, но аз не бях и снимах ли, снимах. И знаете ли какво - на 5-ия ден на стола до мен падна гущерче от дървото над нас - констатирах факта, разгледах го и продължих да си седя мирно и кротко. Къде беше изчезнала истерията, виковете? После ни се наложи да спим на поредното място без прозорци - само този път нямаше и вентилатор и мрежи против комари, затова пък имаше мравуняци по кранчетата на чешмата. И знаете ли какво - след 2 часа, прекарани през глава в спалния ми чувал на 30+ температура, реших, че ще живея - отвих се и... поспах, макар и малко.

Мога още много да разказвам... чак пак се запалих да тръгна нанякъде!

Може би догодина - от празничните късмети изтеглих и пътуване. Казват, че местата, до които пътуваме, не са случайни, независимо колко случайно изглежда, че сме попаднали там.

Знаете ли какво е усещането да се чувстваш абсолютно не на място в чужда страна и да видиш турист с щампа на картинната мозайка, която си редил година преди това и ти е една от любимите. Да разбереш, че това е една от емблемите на страна, която не си знаел къде се намира на картата преди шест месеца, а сега обикаляш. Ами странно и великолепно е усещането - пожелавам го на всеки! И си имам собствена снимка от мястото на щампата - не е със слонове, с биволи е, но пак е красива.

И да не забравя - тези дни по Коледа тази година са малко по-различни. Суетнята по пазаруването е приятна , празнуването е виждане на любимите хора и похапване на вкуснотии, а коледните песни са весели. Аз съм малко по-различна.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах