сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Пътят на светлината

30.12.2014 г.

от Марияна Миранджева

Ден като ден, сряда и работен при това... Октомврийски, слънчев и топъл.

Последният ден на циганското лято. Аз и моята приятелка Милена (тя - ландшафтен архитект, аз - пътен инженер, и двете фотографи любители) избягахме от задушната и изнервена градска среда в София.

Посока Дупница, час след поредния сутрешен служебен маратон в една софийска районна администрация.
Приключението стартирахме в 10,00 ч от кръстовището на Красно село, локалното на булевард „Цар Борис Трети". Цел определена - село Лиляч, Кюстендилско, Провиралката. За нея чух и видях снимки на страницата на Еми от Кюстендил във Фейсбук.

Тръгваме с кола в посока Владая. След минути сме на отбивката за Перник и се качваме на магистрала „Струма" в посока Дупница. Приятен път с красиви гледки към планините Люлин, Витоша и Рила. Той свършва при Дяково и ние влизаме в град Дупница. Поемаме по разклона към Кюстендил. Броим селата, през които минаваме, и стигаме село Невестино. Издирваме Кадин мост над река Струма, строен през 1470 година от кадията в района.

Легендата разказва, че когато той минавал през брода, в селото имало сватба и всички се разбягали - само смелата невеста му се поклонила и го поздравила. Кадията решил да построи мост на това място.
Питаме на разклона за Невестино и се оказва, че сме на точното място, но насочваща табела така и не откриваме.

Следва фотосесия на моста. Много стар и много здрав. Търсим село Лиляч. Упътват ни в ресторанта до моста: обратно през кръстовището на главния път Дупница - Кюстендил и все направо. Табела, сочеща Лиляч, не откриваме, но следвайки инструкциите „все направо", на вътрешното кръстовище съзираме надпис „Лиляч" отляво.

Тръгваме по добре поддържан път без дупки и една огромна двуметрова змия, усетила нашето приближаване с колата, се премята в канавката. Смок по поясненията на местните: щом е дълга, е смок; късите са отровни.
Шофирайки, си плюх три пъти в пазвата, защото се ужасявам от змии. И така все напред до село Лиляч.

То се гуши в края на пътя - стари къщи, къде спретнати и боядисани, къде тънещи в разруха, запустели и изоставени. Слънцето припича, ние снимаме красотите на старата архитектура, само 12 на обяд е по лятното часово време.

В обезлюденото село виждаме една жена, която копае нещо в градината. Тя обяснява, че до църквето се стига по път все направо, минаващ покрай язовира. Има табели. Поемаме с колата и стигаме до края на селото; тук пътят се разделя наляво покрай къщите и надясно по моста. Там виждаме един дядо, който много любезно ни разказва за Провиралката. Хората се провирали за късмет и здраве, а жените за зачеване. Това е истинската провиралка, казва той, не е тунелът между камъните, а малката дупка под големия камък. В нея никой праведен досега не се е заклещил, камакът се повдига сам да направи място. Там мъжете се побратимявали по ритуал в стари времена.
Паркираме колата до моста, място широко и пред зоркото око на дядото. Хора минават. Знаем ли, при толкова много роми в селото да не се озовем в екшън, да търсим място за нощувка в Лиляч или най-близката пътна помощ.

Гледката е много красива - горичка и хълм отдясно и язовир на фона на планина в далечината. Скали с трудно различима форма, голямо пано, огромна змия, яхната като кон от човешка фигура - или това е просто конник с букви зад него. Това се вижда в скалите вдясно от върха, когато се гледа през язовира. Зад конника отдясно е окото, с вплетени него „ве"-та и „дубъл ве"-та - буквите са като змия навити. На самия хълм над зеленото към планината има вододел като вертикална черта, вляво от него има човешки профил, а вдясно - профил на змей. На място трудно се забелязват. На снимката в малък размер се виждат.

Вървейки в приповдигнато настроение от красивата природа и чистия въздух, а може би и от мястото, след петнайсетина минути стигаме до хълма и църквата. Пътят е земен и изровен на места.

Естествено намираме храма на Свети Георги затворен с един голям катинар. Сряда. Делничен ден. Кой ще дойде в тази пустош, дето и екопътека няма? Заобикаляме храма и виждаме скали като тераси, а там под тях са провиралката и тунелът между камъните с прозиращата светлина и слънчеви лъчи.

Не зная по какви причини решаваме да тръгнем в прохода от запад на изток. Интуиция или там видяхме пътека в храстите от шипки с опадали листа? Няма кой да ни упъти за правилната посока. Нещо като една огромна греда от камък криволичи и ни води в тунел с прозираща светлина. Извадихме фотоапаратите и започнахме. Изчаках фотосесията на Милена и се мушнах и аз в тунел от камъни, надвесени, опрени един до друг, и процепи от светлина. Изведнъж видях слънцето обрамчено от един триъгълник от камъни. Беше астрономически обяд - най-високата точка на небесното светило, зенит на небосклона. Седнах на земята и щраках светлина и слънце, прозиращо през процепите на камъните. Лъчите ме огряваха, беше загадъчно и интересно, и тишина. Сами с безвремието на времето. После излязох от тунела, минавайки напред през лабиринта - тесен процеп в камъните, и стигнах до оформен в скалите параклис. Имаше свещник, икони. Снимахме и от източната страна. Да са минали 10 минути. Върнахме се обратно в лабиринта, този път от изток на запад, вероятно това е точната посока. Дебатът беше да се провираме или не? А ако се заклещим? Страх? И в каква посока, отвън навътре или отвътре навън? Да пълзим като змия. По-лесното беше отгоре надолу по наклона, отвън навътре. Легнах под камъка и останах така като на рентген. Обзе ме паника в един момент. Прикова ме страх и излязох изпод камъка. Милена, като по-слаба, се провря по гръб, докато аз зорко наблюдавах от вътрешната страна - имаше поне 7 см още около тялото й. На тавана на цепнатината под камъка има една пукнатина или черта, според мен тя е водач за най-високата част на отвора в камъка. Трябва да се следва при провиране. Забелязах, че слънцето изчезна от триъгълника, оформен с камъни като пясъчен часовник. Небесният спектакъл беше приключил. На мен ми прилоша, започна да ми се гади кой знае защо, и излязохме от тунела. След това снимах стъпката на Крали Марко, пак там, 20 метра по-нагоре. Върнахме се през бурени и драки, по една скала все надолу, оформена като древен път. Тя удивително напомняше за скалите на Перперикон - изпъстрена с рисунки, личащи на снимките. Стигнахме по козите пътеки до колата, пихме кафе в Невестино в ресторанта при моста и в 18 ч се върнахме в София.

Когато разгледах снимките от камъни в тунела, видях как мъж целува огряната от слънце женска гръд, после проследих процепа в тавана, който ту се свиваше, ту се разширяваше на снимките, като накрая достигна до входната греда и вертикалните скали под параклиса. Отворът на тунела, представляващ утроба. Според мен - пътят на зачеването, изрисуван от скали с процепи в тавана.

Непроучено място, тънещо в храсти и дървета, обрасло и неподдържано. Място, пълно с история, и то много древна. Минавайки по скалите на връщане, намерих мраморна фигурка - глава на древен воин. Нея в София подарих на един археолог с пожелание да разкрие мистерията Лиляч.



Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах