сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Пустинята Такламакан – пясъчната феерия на природата

26.9.2014 г.

от Румен Пенин



Последното ми пътешествие ме отведе до един рядко посещаван район на света - Северозападен Китай, където си дават среща планините Тяншан, Памир, Каракорум, Кунлун, историко-географската област Джунгария, Таримската котловина, пустинята Такламакан и Турфанската падина. Тук, недалеч от главния град - четиримилионния Урумчи, е разположен географският център на Азия. Макар и трудно, успях да организирам пътуването си из тези интересни места с помощта на местна фирма, водач и шофьор. Така в продължение на две седмици се докоснах до природата и хората на този най-отдалечен от моретата и океаните район на света.

На дъното на огромната Таримска котловина се разполага една от най-големите пясъчни пустини на Земята - Такламакан. Преводът на името й от уйгурски език е „изоставено пусто място", а според някои източници означава място, в което влизаш, но не излизаш. Звучи плашещо, но все пак поех риска. Пустинята е разположена в крайния северозапад на Китай в границите на Синдзян-Уйгурския автономен район. Дължината й е над 1000 км, а широчината - около 400 км. Площта й възлиза на около 300 хил. кв.км. Тези числа едва ли дават представа за безбрежния свят на пясъците, за нахълмените от дюни хоризонти, за двугърбите "кораби на пустинята" - камилите.

В миналото Такламакан се е прекосявала само от кервани с камили, като за това са били необходими няколко седмици, а керваните са почивали в оазисите, познати на местните хора. Пустинята се е формирала в продължение на милиони години от преотлагане на наносите, донесени от реките, които се спускат от високите планини, обграждащи котловината. Най-високите сърповидни дюни - т.нар. бархани, достигат височина над 300 м. Надморската й височина от запад на изток намалява от 1300 до около 800 м. Климатът на пустинята е рязко континентален. През летните месеци температурата надвишава +40ºС, а през зимата пада и под -20ºС. Постоянно население в самата пустиня няма, но в крайните подножни части в местата, където реките се стичат от Кунлун и Тяншан, се разполагат редица селища - Хотан, Яркенд, Аксу, Куча, Керия, Черчен и др. Археолозите са открили останки от древни селища в пустинята, развили се при по-влажния някога по тези места климат, както и много мумии, изложени сега в музеите, някои от които са на възраст около 4000 г. Тук са обитавали европеидни хора, вероятни потомци на европейци - доказателства са намерените мумии с характерни черти. По-късно по тези места идват тюрки, монголи, казахи, тибетци, китайци хан и др. И днес в Синдзян-Уйгурския автономен район на Китай живеят представители на тринадесет етнически групи, като най-многобройни са уйгурите.

Една от целите на моето пътешествие е да прекося пустинята Такламакан с помощта на джип по едно от двете шосета, които я пресичат. В миналото от двете страни на Такламакан са преминавали пътищата на коприната, които са се разделяли на изток край езерото Лобнор и са се събирали отново в западната част на пустинята в един от най-старите градове на Азия - Кашгар. Избирам северния път от Корла, през Куча и Аксу и след това продължавам по пътя, успореден на пресъхващата река Хотан, която в миналото е достигала до най-голямата река, отводняваща котловината - Тарим.

Аксу е сред старите градове на уйгурите, местното население на района. В наши дни в него е изграден съвременен голям китайски квартал, който се разраства за сметка на стария град. Вечерите на централния площад са приятни, на няколко места се чува музика и китайци и уйгури танцуват под звуците на свои мелодии. И това продължава с часове. От Аксу тръгва и пътят, прекосяващ пустинята и свързващ го с другия стар град, съществувал още преди Пътя на коприната - Хотан. Шосето пресича необичайната за пустиня пълноводна река Тарим, събираща водите си от ледниците на Тяншан. Около нея на километри пейзажът е обагрен в зелено. Каналите напояват почвите и тук е един от земеделските райони между планината и пустинята, в който се ражда всичко - от разнообразни зеленчуци до всякакви плодове - праскови, кайсии, смокини, круши, ябълки, пъпеши и дини, местни фурми - плодовете на дървото хинап и др. Запасени с вода и плодове, поемаме през дългия 425 км път през Такламакан.

Границата между зелените полета и пустинята е рязка. Изведнъж изскачат дюни с разредена зелена растителност от върби, тамариск, тополи (наричани тук туранга), храсти от рода Нитрария, саксаул, камилска трева и др. Двете страни на пътя са изкуствено залесени със специална тревна растителност, непозволяваща пясъкът да погълне пътя. Независимо от това почти всеки ден в пустинята ветровете се раздвижват и отделни участъци от пътя се покриват с фин пясък, който бързо се измита от хората, специално поддържащи тежкия маршрут. На всеки десетина километра се издигат метални кули, осигуряващи покритие на мобилните телефони, така необходими при лошо време, когато пясъчните бури ограничават видимостта до няколко метра и покриват асфалта с малки пясъчни дюни. По време на пътуването спираме няколко пъти и имам възможност да се докосна до неповторимия природен свят на пустинята. На местата, където подпочвените води са по-близко до повърхността, растат храсти от саксаул и тамариск. Някои от тях са високи до няколко метра. На много места се срещат изсъхнали храсти и дървета и около тях кипи друг живот - гущери, насекоми, скорпиони, змии, птици намират своята "екологична ниша" и поддържат нелекия живот на пустинята.

По пътя има само две места за зареждане с гориво, както и едно място за почивка и нещо като ресторант. Хората, пътуващи през пустинята, обикновено спират под някое дърво или храст по пътя и обядват направо на пясъка. Няма нищо по-вкусно от къс диня или пъпеш в горещия ден, когато температурата на въздуха е около 35ºС. На много места в близост до пътя са изкопани дълбоки ровове, достигащи до подземните води. Именно тук се събират животните на пустинята. Особено интересно е да наблюдаваш как двугърбите камили се къпят и пият вода от своеобразния басейн. Едни идват, други си отиват, като по пътя постоянно подръпват листенца от оскъдната растителност. В някои участъци от пътя в продължение на километри не срещаме други коли. По време на пътуването наблюдаваме поне десетина пясъчни вихрушки (пустинни смерчове), които се завихрят и преграждат пътя ни, а за около половин час пътят става почти невидим от поредната пясъчна буря. Частиците са изключително фини и волю-неволю се вдишват, преминавайки през пясъчната мъгла. На места се виждат останките от катастрофи - обгорели коли и камиони.

Вдясно на хоризонта постепенно се откроява зелената ивица на крайречните гори покрай река Хотан - единствената река, която по време на влажния летен период пресича пустинята от юг на север. Постепенно зеленината се увеличава и пристигаме в предградията на гр. Хотан. Преди да напуснем пустинята, влизаме в първото селище и посещаваме малко предприятие за производство на коприна. В доста примитивния музей могат да се видят всички етапи на производството на тази скъпоценна древна тъкан, омагьосала дамите в Европа. И днес все още ръчно се тъкат копринени платове, чиито оригинални местни фигури преливат една в друга в красиви платове, ценени по целия свят. Докосването до света на Такламакан носи удоволствие, приключение и преклонение пред суровата природа на пустинята и хората, съжителстващи с нея.

 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах