сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Кайро - сбъдната мечта

26.2.2014 г.

от Милена Бахчеванова



Винаги съм искала да посетя Кайро. Това желание се породи от всичките предавания, които съм изгледала. Беше ми интересно да се докосна до тези каменни блокове, за които не е доказано как точно са се появили там. Спомням си един път, в едно предаване, показваха как вероятно са строени, и с каква точност са свързани със звездите. Но по-интересно ми ставаше, когато говореха за теориите с намеса на по-висши сили. Затова се възползвахме от първата възможност, която ни се отдаде, и тръгнахме.

Първи ден
Полетът до Кайро продължи два часа и половина. След като кацнахме и влязохме в сградата на летището, почти всички бяха коленичели с броеници в ръце и се молеха.. Ние просто изчакахме търпеливо (не че имахме друг избор).
Първата гледка след летището беше "кварталът на богатите" - чисти, подредени сгради, на някои от терасите се виждаха чистачки, облечени в типичните за сериалите униформи - сини и бели престилки. И много зеленина. Наблягам пак на чистите сгради, защото след този квартал не видях повече чисти сгради (освен музея). Тъй като вятърът довява много пясък от пустинята, повечето фасади са кафяви или жълтеникави. Затова и повечето прозорци имат дървени кепенци. А за климатиците - нямаше и помен от бял метал. След луксозния квартал изведнъж попаднахме на строителна площадка. Повечето сгради бяха построени до първия етаж, а нагоре се извисяваха арматури. Гидът ни обясни, че било така, защото за недовършени сгради се плащат по-малки данъци.

Трафикът в Кайро е нещо страшно (но това сигурно е нормално за мегаполис, до 2009 г. вкл. с предградията, населението е около 17 млн. души)  - много коли, автобуси, мотори, колела. Абе от всичко по много. И клаксони - много клаксони. Да отбележа, че там почти няма кола без драскотини. А градският транспорт (дано никога да не ни се налага да пътуваме с техния градски транспорт) е кошмар. Маршрутките са без врати, а вътре пътниците наблъскани като сардини в консерва, и последният качил се виси през вратата. Доколкото разбрахме, за да вземеш книжка в Египет, не държиш никакви изпити. Станеш ли на 16 (не съм сигурна за възрастта), по право вече имаш книжка. Може би и затова движението е пълен хаос.

След час успяхме благополучно да се доберем до хотела, който се намираше близо до река Нил. Имахме свободно време за разходка. Направи ни впечатление, че бреговете на реката, а и самата река са много мръсни и доста бездомници живеят там. Нил се ползва също и за речен транспорт. Имах късмета да се подпра на няколко палми, вследствие на което приютих по себе си голям брой мравки. Така че ако видите палми в Кайро, а вие ще видите, защото са навсякъде, ги подминавайте без допир. Спряхме се в един малък ресторант, където опитахме от прословутите фалафели. Оказаха се много вкусни. А след това точно до хотела намерихме малко магазинче за сладолед, където ядох може би най-вкусния шоколадов сладолед (наистина в България не съм опитвала подобен). Привечер гидът ни качи на покрива на хотела, където се намираше басейнът, за да видим Кайро по тъмно. Полюбувахме се на гледката и решихме да намерим някое заведение наблизо. След като хапнахме, си поръчахме наргиле. Над всяка маса се бяха заформили облаци от дим и се носеха най-различни аромати - на череша, ананас, праскова и други плодове.

Втори ден
Сутринта хапнахме набързо в ресторанта и поехме към музея. Тепърва се очертаваше много интересен ден.

Пътят до музея беше не повече от 40 минути. Но влизането в него - повече от час. Около нас се чуваха най-различни езици - немски, френски, руски, италиански, китайски. Общо взето цветна и добре озвучена картина. Сляхме се с тълпата и поехме към входа. Спирахме се на всяка забележителност, като изчаквахме търпеливо групата пред нас да освободи място. Ако на двора беше шумно, вътре беше 3 пъти по-шумно. И  в един момент не знаех дали да слушам нашия английскоговорящ гид или да подслушвам руския, който се чуваше от съседна група. Онемях пред златната маска на Тутанкамон. Бях я виждала само по телевизията, но сега стоях срещу нея. Толкова близо и така се бях вторачила , че за малко да си блъсна лицето в стъклената преграда. Маската е много запазена, сякаш е направена наскоро и наистина е много внушителна.

След близо 2 часа гидът ни обясни, че който желае, може да влезе в залата с мумиите. Аз не изявих желание, така че имах още около час свободно време да се разходя из музея. После продължихме с обяд в ресторант, който беше с огромни френски прозорци, а през тях се виждаха пирамидите. Върхът на Хеопсовата пирамида е загладен (или това, което беше останало от върха). Гидът ни обясни, че има теории, според които целите пирамиди са били гладки и изрисувани, но с времето тази мазилка е изпадала. Това така и не е доказано. След това прекарахме около час в ателието за папируси. Показаха ни накратко как се прави папирус, защото истинският процес отнема месеци - от подготовката на хартията до изрисуването й.

Винаги, когато съм гледала предавания, съм оставала с впечатлението, че пирамидите са много навътре в пустинята. Е, не са! Излязохме от квартала и след 10 минути спряхме на паркинга до пирамидите. Слязохме от автобуса и ни нападнаха продавачите. Колкото повече им отказваш, толкова повече се амбицират да ти продадат нещо. На паркинга имаше най-малко 20 автобуса. Картината от музея се повтаряше. Много народности, много езици. И много нахални продавачи. Не можех да се насладя на гледката и на чувството. Не че не бях щастлива, напротив - чувствах се много добре, но исках просто да застана за минута на едно място и да им се насладя. Затова се насочихме към Хеопсовата пирамида. Покатерих се по каменните блокове и се наместих на един от тях. Там нямаше кой да ме притеснява. Чувството няма как да се опише. Мислех си: „Следващия път като ги гледам по National Geographic, ще си кажа „Аз съм била там, на онзи каменен блок, стоях си и си люлеех краката", и ще съм много доволна. Малко по-нагоре от мен се намираше входът за вътрешността. Всеки може да влезе (стига да няма проблем с клаустрофобията). Аз не съм любителка на тесни помещения, затова не влязох. От време на време се случвало да падат отчупени камъни от пирамидите, поради което на всеки ъгъл има полицаи, а и жителите от околието имали навика да ги събират. Представяте ли си да поставите камък от великите пирамиди в основите на къщата си?

В повечето случаи, когато се снимахме, полицаите се наместваха до нас за снимка, а после се хилеха и повтаряха „Money, money". Там всъщност всички го повтарят. Имаше и патрули на камили. Разходихме се още малко, след което отново се качихме на автобуса. Свалиха ни 2 км по-нагоре на панорамата. Който имаше желание, можеше да се качи на камила. Мен ме хвана страх, като видях как първо си надига задницата и този, който е отгоре, стремглаво тръгва напред. Ако не се държиш здраво, ще имаш близка среща с пясъка. А това никак не се препоръчва, защото камилите се изхождат навсякъде. Някои от приятелите ми искаха да им донеса пясък в бутилки. Доста бързо се отказах от тази идея.

Време беше да посетим и Сфинкса. Намира се малко по-надолу от пирамидите, а до него е залата за балсамиране. Отблизо е много красив. И отново в главата ми изниква въпросът „Боже, как са ги направили тези неща, дали наистина версията за НЛО не е вярна?". Като ги видиш отблизо, ти се струва още по-невъзможно да са дело на хора.

Да се върна на Сфинкса - гидът ни разказа какво се е случило с хубавото му лице. По време на войната с французите, един снаряд отнесъл носа му и сега той се намира в музей в Англия (доколко е истина това, не мога да ви кажа). Веднага се сещам за френския филм за Астерикс и Обеликс и как скриха носа му под него. Е, не е под него, в Англия е. Макар че не проверихме. За това щяха да са необходими доста напъни и помощ от кранове. Сфинксът се намира близо до един от кварталите на Кайро. Какво ли е да живееш там? Излизаш да си простираш прането и си го гледаш. Най-вероятно не му обръщат никакво внимание.

След още час, доволни и леко изморени, се запътихме към хотела. Вечерта щяхме да плаваме по Нил. Яхтата беше на 2 етажа. Ние бяхме на първия (цялото помещение беше ресторант). Останахме много доволни след програмата, която ни изнесоха. Към 23:00 тръгнахме на обратно за хотела. Въпреки късния час беше доста оживено и отново имаше задръствания. Но по-интересното беше, когато при едно от спиранията ни се оказа, че изчакваме стадо с овце да премине. И всичко това в центъра на Кайро.

Трети ден
Ето че в 9:00 бяхме готови за напускане, оставихме по някой друг долар на възглавниците за камериерките и тръгнахме (персоналът навсякъде е много любезен, така че оставянето на бакшиш не се чувства като задължение). Преди полета щяхме да посетим някакъв пазар - голям избор от сувенири, отново нахални, настойчиви продавачи и всякакви странни миризми. Ако обичате да се пазарите - това е мястото:). Докато минавахме покрай една сергия, възрастен мъж ни попита откъде сме. В отговор на това, че сме от България, чухме „готина мачка" = готина мацка. Пак е запомнил нещо човекът.

Минахме безпроблемно проверките на летището, но имаше проблем, след като се качихме на самолета. От голямата жега спирачките, с които застопоряват гумите му, бяха започнали да се топят. Не ни дадоха да слезем и така си постояхме 2 часа. В 22:00 трябваше да кацнем в София, но това се случи към 1:00. От Кайро си тръгнахме по тениски. Да е било около 26 градуса. Малко преди да кацнем, ни съобщиха, че в София вали сняг и е -3 градуса. Не бяхме подготвени за такова време. Затова сложихме блузите с дългите ръкави, които бяхме взели за всеки случай, минахме набързо през проверките и се качихме в колата.

Щастлива съм от това, което видях, но и леко разочарована. Имаше доста големи контрасти между очаквания и реалност. В стремежа си да печелят, хората са забравили да се грижат за забележителностите си, а го дължат не само на себе си, но и на целия свят, защото пирамидите са доказателство за нещо велико и необяснимо и трябва да се опазят възможно най-дълго. Но да не се отплесвам. Заслужава си поне един път да се видят! Моето пътешествие трая 3 дни. В началото мислех, че ще са ми малко, но ми бяха достатъчни. И най-важното - щастлива съм, защото сбъднах една моя мечта !

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах