сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

В прегръдката на Рила - част II

9.12.2013 г.

от Антоанета Манзурова и Александър Стойков

Беше сумрак, само петелът кукуригаше в селото. Сложих най-топлите си дрехи, шала и тръгнах. Сашо спеше сладко. Зад комплекса имаше висок хълм, гъста борова гора и пътека, която водеше някъде. Това беше моята пътека, казах си. Исках да видя гледката от върха на хълма. Ще заснема изгрева от другата страна на планината. От там трябваше да се покажат първите слънчеви лъчи. Тази моя фотографска страст и това мое любопитство, може и да ми изиграят лоша шега някога, но не и сега. Тръгнах бързо нагоре, небето ставаше все по-светло. Усетих леко замайване, не бях закусила, не носех вода, спрях за малко, поех въздух, само напред и нагоре, спомних си! Няма отказване, трябва да стигна навреме. И бях възнаградена! Пред мен се откри широка поляна, в единия си край разорана, а на хоризонта китно селце, сгушило се в полята - с. Мала Църква. Имаше голяма църква в самото селце и един малък параклис в далечината, на средата на разорани ниви. От мястото, на което стоях, се виждаше куполът на голямата църква "Св.св. Петър и Павел", която по време на османското иго е била заровена. И точно тогава първите лъчи „подпалиха" хълма до този, на който седях, после встрани от мен и накрая топлината от слънчевия диск заля и мен. Не усещах глад, нито жажда и студ. Само планината и аз. Тези моменти ме карат да се чувствам жива и щастлива, че мога да се докосна до това съвършенство. Това, което природата твори, човешка ръка не би могла. Не знам колко време съм стояла захласната там. Накъдето и да се обърна има нещо забележително, от най-миниатюрната борова иглица, през паяжината в тревата, до върха, който се издига насреща. Река Леви Искър минава през селото и в тишината успявам да я чуя. Неделната камбана на църквата „Св. Св. Петър и Павел" нададе силен тон и ме стресна. Време е да се връщам.

Трябва да се приготвим за тръгване. Имаме малко път до София, но село Маджаре не е последната ни дестинация. Котето лежи на един перваз, огрян от слънце, и лекува раните си от боя. Щом ни вижда, хуква да ни изпрати. На пътя му се изпречва жаба, която то без да се замисли, като истински ловец хваща и изяжда. Какво ли ще ни предложи още планината. Видяхме цялата хранителна верига на живо.

Малко преди да потеглим в далечината дочувам звън, камбани, многобройни са. Някой силно подвиква. Поглеждам към Искъра. Стадо овце пресича долината, а пастирът вика след тях и размахва тоягата си, за да го насочи. Идват към мен. Истински есенен пейзаж. Пресичат поляните с минзухари и бързат за някъде. Някои от тях са закичени с огромни чанве, от онези, чийто звън ме кара да настръхвам. Поздравих човека, поговорихме си. На такива места, хората с радост те заговарят и не крият любопитството си. Имаше си и помощник, старо куче, истински красавец, който кротко легна до краката ми на поляната и позволи да го включа в следващия кадър. Овцете бързали за разораната нива, защото търсели някой останал картоф, от онези самоковски картофи, с главно ‘'К'' , които по тези места са на особена почит и животът тук се върти основно около тях. Не намериха нищо и забързаха към други нивя. Кучето продължи след тях и песента на чановете бавно затихна.

А как не ми се тръгваше. Трудно е човек да излезе от рая. От приказката за китното село Маджаре. Със сигурност ще го посетим отново, съвсем скоро, когато всичко побелее и заблести с цялата си зимна прелест. Една частица от сърцето си оставяме тук завинаги.

На път за крепостта Цари Мали град, минаваме през долината на планините Рила, Верила, Витоша и Плана. Реставрираният комплекс ни посреща с навалица от хора. Интересът е голям и има защо. Крепостта от IV-V в., а църквата от XVII в. хилядолетия наред крият една вечна история. Църквата „Света Петка" в подножието на крепостта пази икони от 1653 годин. Интерес за нас представляват всички експонати, намерени при разкопките, но най-вече няколко нарисувани схеми, от които се вижда ясно, че Цари Мали град се намира в центъра на окръжност, точки от която бяха манастири и църкви в близост до столицата. Идеална окръжност, една от точките на която бе манастир „Свети Никола" в село Батулия. Това е нашето местенце с „бяла спретната къщурка с две липи отпред.'' Каква изненада само!

Гледката, която се разкрива от тази височина, е впечатляваща. Правя последни снимки и изтощени, но доволни от разходката си тръгваме.

Какъв уикенд само! А почти се бяхме отказали. В такива мигове понякога трябва да прегледам снимките си, за да разгледам в детайли видяното. Сега имахме време да се насладим на есента и да снимам на воля. Дясната ръка ме наболява, застинала във формата на тялото на фотоапарата, но не се оплаквам.

Няколко дни по-късно проведох телефонен разговор с роднина, напуснал България и живеещ в Германия. Разговорът вървеше както обикновено, той звучеше добре, до момента, в който не споменах за тези два дни, за Рила, реката и цветята... гласът му потъна в тишината, едва успя да каже нещо и заплака...

Да се откъснем от ежедневната забързана действителност, да си позволим една друга, на забавен каданс, където времето почти е спряло, но и запазило живеца във всяка една брънка, за да запали отново огъня, когато всичко друго е посивяло... за да намираме отново и отново себе си в нашата Майка България.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах