сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

В прегръдката на Рила - част I

29.11.2013 г.

от Антоанета Манзурова и Александър Стойков

      


 

Отново на път! Обожавам да пътувам, особено с любимия ми човек. Посоката е към село Маджаре, сгушило се сред вековни тъмнозелени борови гори. Минавала съм от там като дете по пътя за Мальовица и нямам никакви спомени от тази местност. Тръгваме в петък вечер, колебаещи се заради лошото време в София, но и надявайки се слънчевата прогноза за почивните дни да се сбъдне. Взимам и фотоапарата си, който е неизменна част от багажа. Запазили сме къща в малък комплекс. След около 60 км, достигаме котловината на Самоков и отбиваме посока с. Говедарци. Обикновено когато пътуваме, наблюдавам картините, които непрекъснато се сменят и често спираме, за да снимам. Сега е различно - студ, мрак и шума на двигателя. Часът минава двадесет и два, пътят се вие между стръмни черни склонове, надвесили се заплашително над нас. Поглеждам през прозореца на колата - нищо! Пристигаме уморени от работния ден и нощното пътуване. Въздух! Какъв въздух само .... Вдишваме дълбоко и струята прорязва дробовете ни. Поглеждам нагоре и онемявам - Звезди! Толкова много са и толкова близо. Красота! Какво вълшебно място! Така се чувстваме софиянци, всеки път, когато напуснем макар и за кратко софийския смог.

Къщата е много топла и уютна. Спалните на втория етаж се затопляха от камината в хола. Всяка си имаше и тераса, гледката от която заради мрака не виждахме. В далечината се чуваше румоленето на вода, това трябва да е Черни Искър. Оказа се, че си имаме и компания, малко коте, на около четири месеца, обикаляше спокойно около къщата, видимо свикнало с ниските температури. Приготвяме си нещо за вечеря на барбекюто до къщата, когато Сашо връхлетя в трапезарията викайки - „Лисица! Лисица нападна котката!" Не може да бъде, помислих си ... Той се шегува! Такива неща съм гледала само по филмите! Боричкаха се известно време под една от спрелите на паркинга коли. Явно подушила миризмата на печеното месо, лисицата се бе престрашила да дойде, но бе навлязла в чужда територия - тази на котката и макар и по-слаба физически, тя нямаше намерение да й се даде без бой! Не ми се вярваше, дори не успях да излезна, стоях скована на дивана и си мислех, че няма начин котката, да оживее след срещата си с дивото животно. Не можех да гледам как я убива. Молех се Сашо да направи нещо, за да ги разтърве, но в такива моменти сме безсилни пред законите на природата! Така и не разбрахме какво се случи след това и как е котката, но за наша изненада, лисицата се показа на един от френските прозорци в хола, очаквано невредима, надничайки любопитно ... Бях ужасена.

Събуди ни дъждът! Надникнах през прозореца ... сърцето ми затуптя диво! Докъдето ни стига погледа, небето се бе навъсило, преливайки от черно в сиво и после синьо, а изпаренията от дъжда се разстилаха над склоновете и обгръщаха боровете като памук, сякаш искайки да скрият красотата на това чудно място! Каква гледка само, какви форми и багри, безумно красиво е. Какво ли е чувството, питам се, всяка сутрин да те посреща точно тази гледка, да вдишваш точно този въздух - Велико! Благословени са хората, които ходят по тази земя.

Малко по-надолу по пътя табела „с. Маджаре" ни приканва да се разходим в селцето. Обличаме топли дрехи и бързаме към малките къщи. сгушили се една до друга, за да се топлят . Слабо ръми, после се засилва, спира и отново вали.

Всички са будни. И котето се е събудило! Милото, живо и здраво е, посреща ни с доволно мъркане, а ние не можем да му се нарадваме. Когато са щастливи, животинките вирват опашките право нагоре. Нашият герой, уви не можеше да го направи. Лисицата бе успяла да счупи опашката му, но за няколко дни ще му мине, като на малко дете.

Вървим по пътя, а „коминчетата пушат, сякаш баби са запрели пухкави къдели", изниква в съзнанието ми, провокирана от пейзажа. Тази гледка ме върна в прекрасното ми детство, когато с баба, сестра ми и братовчедките пеехме тези песни, дядо свиреше на акордеона и припяваше втори глас.

Приготовленията за зимата са в разгара си. Планината се оглася от шума на резачките и се носи миризма на дървесина и въглища. Вървейки, се озоваваме пред малко кафе и решаваме да влезем. Едва ли има много такива в селцето, наброяващо едва 300 жители. Стопанинът, със зачервени бузи ни се усмихва и дружелюбно ни кани да седнем в топлото заведение. Събота сутрин е, кафето е пълно, време е за топла напитка, и клюки със съседите, като тематиките са най-вече политически. Има и настолен компютър с безплатен интернет - нещо неочаквано. Гощават ни с вкусна и прясно приготвена закуска. Благодарим за довиждане и тръгваме на разходка в Самоков. Пътят се вие покрай река Черни Искър. Склоновете на планината са по-красиви от всякога, оцветени в различни нюанси на златно и мед.

Там слънцето нетърпеливо изчакваше да изчезнат и последните облачета. Денят ще бъде хубав! Разходихме се по малките улици с къщи в стар и много интересен архитектурен стил. И макар и полуразрушени, те продължаваха да излъчват частица от някогашното си великолепие. Нямах търпение да се върнем в Маджаре, за да изследвам района. Толкова много места трябваше да видим, да открием и да заснема и толкова много щяха да останат недостъпни и неразгадани, в тази необятна и спираща дъха шир.

Преди да залезе слънцето, идеалното време за снимки, когато сенките са дълги и драматични, когато мекият топъл въздух позволява да дишаме свободно, когато последните есенни лъчи галят нежно лицата ни, грабвам апарата и сме решени докато не се стъмни да не се прибираме. До комплекса, в който отседнахме, се издигаше стара бреза, насред широка поляна с малка разорана нива. Приближаваме, а нещо под брезата лилавее и ни се усмихва, още покрито с капки вода от сутрешния дъжд. Есенни минзухари! Събудили са се за последно, преди да ги завие бяла снежна пелена. В далечината е селото с малката си църква, златните куполи на която се извисяват над покривите. Погледът се вдига над проблясващия кръст, където огрени от слънцето величествени стожери не дават да отместим поглед от тях, върховете на Рила. Очите ми са пълни с красота и със сълзи от умиление. Сърцето ми ликува! Това е моята родина! Това е България! И няма по-красива на света от тази страна!

Спуснахме се и на север към долината на реката. Едва стъпваме всичко е в лила. И отново дъхът ни спира, бял кон пасе свободно трева на фона на редица златисти тополи, зад които е Черни Искър. В такива моменти, човек само може да замълчи, съзерцавайки пейзажа и събирайки енергия за дълго време напред. Поклон пред красотата на Рила! Тишината се нарушава само от лекия ветрец, който кара листата да падат по земята. Силен рев разцепи въздуха, вдясно от нас. Женска кобила викаше малкото си. Запознахме се с Рамбо - белият кон, който погледна женската и изцвили в отговор. Набрахме и шипки за чай през зимата, от които почти нищо не остана, защото почерпихме и Рамбо и женската и малкото конче. Сами не биха могли да стигнат до тях и много им се усладиха.

Слънцето се скри зад хълма, студена вълна почти веднага нахлу в селото, замириса на сняг. Време беше да се прибираме на топло. Дни като този човек ги помни цял живот, часове, прекарани в природата на въздух, сред животните, минзухарите, реката, листата, тревата с любовта ми, двамата винаги заедно. Облагородяват ни и ни презареждат.

И сега, когато пиша, аз отново съм там. С чаша вино в ръка, пред пламтящия в камината огън , гледайки звездите в небето над Рила.

Сутринта ще стана рано, преди изгрев, решено е!

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах