сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

По следите на карибските пирати

30.8.2013 г.

от Диана Чавдарова

 

 

През януари тази година получих много заинтригуващо обаждане от приятелка. Тя и нейни познати търсеха ентусиасти за едно плаване из дивите Карибски острови на катамаран (това е лодка, но с два корпуса, движи се главно на платна). Винаги съм обичала пътешествията, приключенията, а и много харесвам филма "Карибски пирати". Но има едно голямо "но" - никога не съм плавала, страх ме е от морето, не мога да плувам и ме хваща морска болест. Очакваше се да живея на лодка в продължение на 2 седмици с 10 напълно непознати, далеч от цивилизацията. Изпаднах в страшна дилема, 3 седмици не можех да взема решение, а времето ми изтичаше. В крайна сметка си спомних приказката "накрая човек съжалява за нещата, които не е направил, а не за тези, които е направил" и взех решение, да рискувам. Впоследствие това се оказа най-страхотното приключение в моя живот досега и най-правилното решение, което съм вземала.

И така, купих билетите и в края на месеца потеглихме. Кацнахме на остров Мартиника в 9 вечерта, облечени с якета и обути с ботуши. А навън беше 27 градуса. От тук започнаха и приключенията. Първото изпитание беше шокът от смяната на климата и високата влажност. Вторият шок беше катамаранът, където трябваше да се набутаме 11 човека с всичките им сакове, раници, пликчета, якета и ботуши и накрая да успеем да намерим място за спане. Първите няколко дни си мислехме, че никога няма да успеем да се подредим и ще сме вечно заринати с багаж, но някак постепенно всичко си намери място и накрая имаше пространство за още. Последва изненада, че нямаме вода и ток на лодката, и че всички заведения в района са току-що затворили, и дори няма с какво да залъжем глада си. Наложи се да си легнем гладни, мръсни, затрупани от сакове и раници, което после ми се стори нищожно на фона на клатушкането цяла нощ и редуването на силни порои с тишина и спокойствие.

На сутринта светът изглеждаше по съвсем друг начин. Слънцето напичаше още отрано, заредихме вода и храна и вече бяхме готови за нашето приключение. Опънахме платната и потеглихме към нашата първа спирка - остров St. Luciа. От този първи преход нямаме много снимки, понеже всички ни хвана морската болест и плаването мина много тихо и без емоции. За щастие това беше първият и последният път когато ни прилошаваше и остатъкът от плаването мина (като) по вода.

Първият ни остров - St. Luciа ни посрещна естествено с местните welcome boys - това са мъже, които обикалят яхтите на малки лодки и предлагат от вода, плодове, хляб, през сувенири, дрехи, пури до гориво, изпиране на дрехи и всичко, което може да се сетите. Всеки продава собствената си стока, но винаги може да намери друг човек за съответните нужди. И всичко това, без да се налага да слизаш от лодката. Съответно пада и голямо пазарене. Нашият първи welcome boy пристигна на червено кану, носеше шапка на дядо Коледа и продаваше банани. Подари на всички момичета по един банан, а след това искаше да ни продаде още за по 1$ на плод. Естествено ние не се съгласихме, имайки предвид, че там бананите са като ябълките в България - можеш да си набереш от палмата на улицата, плажа или в джунглата. Тогава той поиска да си платим и подарените банани... Ние му предложихме бира вместо пари, а той каза "Децата ми пият мляко, а не бира" и много се ядоса. В крайна сметка му дадохме 5$ и той си тръгна. Продължиха да идват всякакви други търговци, а на нас ни беше много интересно, като за първа среща с такъв тип хора.

По-късно се преместихме в южната част на острова близо до природната забележителност „Двата Питона". Това са два високи и стръмни хълма, покрити със зеленина, страшно красиви. Точно срещу тях се намират едни от най-скъпите хотели в света. Там телефоните са забранени, няма телевизори и е пълно спокойствие. Градчето точно под тях е пълната противоположност - типично населено място от третия свят. Веднага ни посрещнаха welcome boys и се уговорихме да ни направят екскурзия до местния действащ вулкан. Взеха ни с лодка и най-накрая слязохме на суша!!! За първи път от толкова много време... Градчето се казва Суфриер. Забравих да спомена, че по островите се говори английски език, с изключение на Мартиника, което е френска територия и там се говори френски. След екскурзията до вулкана успяхме да се разходим в градчето - всички сгради бяха супер цветни, шарени, пълно беше с интересни хора, по улиците спокойно се разхождат глутници кучета и кокошки, следвани от пиленца, секат се глави на риби, хвърчат вътрешности, отвсякъде се чува музика, пее се на улицата и се танцува... Изобщо лудница!

Тръгнахме си с огромно нежелание, но трябваше да се приготвим за нощен преход до остров Bequia. Направихме си вечеря на лодката и в 10 вечерта потеглихме. Преходът беше много страшен, поне за мен. Имаше силен вятър, вълните ни подмятаха като детска играчка, всичко в лодката скърцаше, сякаш всеки момент ще се разпадне, но в крайна сметка успяхме да стигнем невредими до нашата следваща цел. По изгрев слънце хванахме мъртва котва и най-накрая легнахме да спим спокойно. Този ден за първи път направихме истински плаж. Слязохме на сушата и изкарахме много спокоен ден, на фона на белия пясък и тюркоазеното синьо море (по-скоро океан). Вечерта останахме да спим на същото място, а на следващия ден се отправихме към нашата най-желана дестинация - резерватът Tobago Cays. Това са пет много малки островчета без никакви постройки, но с много костенурки, игуани, птици и малък коралов риф. Колкото повече приближавахме резервата, толкова морето ставаше по-светло и яркосиньо, въпреки че под нас имаше десетки метри дълбочина. Почнаха да се виждат палмите и белият пясък и вече нямахме търпение да се хвърлим във водата. Веднага щом се хванахме за мъртва котва, всички се изкъпахме в най-страхотната вода, която съм виждала. После плувахме до най-близкия остров и ходихме да го обиколим. Успяхме да видим огромни игуани, които просто се припичаха на слънце и не се страхуваха от хората. Имаше и страшно много птици, сякаш се надпреварваха коя пее по-силно. А вечерта местните welcome boys ни организираха вечеря на един от островите с местни специалитети от омари, рапани и плодове, които не бях виждала дотогава.

На следващия ден посетихме още няколко острова. Започнахме с Union Island - малък, този път населен остров, с няколко селца и малко летище, където можеха да кацат само изключително малки самолетчета. Къщичките бяха много ниски, заведенията също, с по 2 маси отпред, но във всяко едно имаше интернет. Това ни направи впечатление и на другите места - може на острова да има само 50 къщи, но интернет ще има, и то безплатно, за да привличат туристите. Другото, което ни направи впечатление, е, че всичко беше много цветно, всички къщи бяха боядисани в розово, зелено, лилаво и т.н. А самите хора от своя страна бяха много спокойни, дружелюбни и усмихнати.

Подобно беше и на остров Mayrou, където пристанахме вечерта и останахме да спим на котва. По-късно се оказа, че сме направили грешката да спрем в заливчето, където спираха круизите и изсипваха стотици туристи на плаж. Малко по на север имаше райско заливче със супер плитко море, бял пясък и нереални цветове на водата. Открихме го на следващата сутрин. В края на заливчето имаше хълмче, а за да се стигне до него, се минаваше по тънка ивица пясък, която разделяше морето на две. По дължината на ивицата имаше няколко палми, наредени в редичка и всичките наклонени на запад над райската вода. От другата страна на ивицата морето беше черно, бурно и страшно, а плажът - отрупан с корали и камъни. Тази ивичка плаж бе толкова малка, а сякаш разделяше два коренно различни свята.

Същия ден потеглихме за нашата най-далечна точка - остров Гренада. Пътувахме цял следобяд и стигнахме вечерта по тъмно. Още отдалеч се носеше музика от острова. По-късно разбрахме, че се готвеха за утрешния Ден на независимостта. Целият град беше украсен с шарени знаменца, хората бяха излезли на главната улица и отвсякъде се чуваше музика. Къде си я пускаха, къде направо си свиреха на живо, хора танцуваха по улиците. Беше невероятно! Купонът продължи и на следващия ден, когато имаше всякакви тържества по улиците. Хората бяха пуснали музика по улиците и бяха извадили барбекюта. Вечерта успяхме да хванем военния парад малко след екскурзията, която си направихме до местните водопади в дъждовната гора, и след това се отправихме отново на път. Дигнахме платна и цяла вечер плавахме до остров Кариаку, където също ни посрещнаха с карнавал и празненства. Но преди това случайно попаднахме на един безлюден остров, много малък, доскоро бил покрит само с пясък и затова получил името си Sandy Island. Там изкарахме един пълен ден на плаж, а вечерта слязохме на Кариаку. Както вече споменах, там също течеше купон - улиците бяха пълни с хора и музика свиреше отвсякъде. Разбрахме, че на тукашния стадион се провежда карнавал. Имаше изготвена програма за цялата нощ, но това, на което ние попаднахме, беше малко от концерта, на който изпълнителките бяха пищни и огромни, и в същото време много разголени. След това започна конкурсът „Мис Кариаку", в който участваха 5-6 момичета, като всички без една бяха от категорията на гореспоменатите певици. Но това не им пречеше да са със страхотно самочувствие и да излъчват увереност и лъчезарност. Усещането на стадиона беше невероятно, супер приповдигнато и весело, хората танцуваха, викаха, радваха се, вееха някакви знамена. Още един уникален карибски ден.

Следващият ни остров беше St. Vincent и по-конкретно - заливчето Wallilabou. На това място са снимани части от филма „Карибски пирати", а името на заливчето във филма е "Port Royal". Вече бяхме информирани, че там декорите от филма са оставени непокътнати за атракция и привличане на туристи. Беше страшно интересно. Още от кея ни посрещнаха 2 огромни статуи на пирати, загатващи за мястото, на което се намираме. След това започваше улица, която вървеше успоредно на брега, а по нея бяха наредени топове, сандъци и бесилки. От другата страна на улицата имаше постройки, на които бяха подпрени отворени ковчези. В една от постройките влязохме в помещение, където бяха оставени различни предмети от филма. Стените бяха облепени със снимки от снимачната площадка, снимки от филма, снимки на героите, включително и цялата програма и документация по заснемането на филма. Аз съм голям фен на „Карибски пирати" и това място много ме впечатли. Една от постройките я бяха направили на бар. От тавана висяха черепи, пиратски знамена и изкуствени паяжини, а за маси служеха ковчези. Навсякъде беше пълно с раци и гущери, ама по много, а пясъкът беше супер ситен, но черен - сякаш не стигаха декорите и наистина се бяхме пренесли в някакъв приказен свят. След една обстойна обиколка на залива се качихме на лодката и потеглихме за остров St. Luciа.

Успяхме да си намерим местенце точно между Двата Питона, за които споменах в началото на този разказ. Този път бяхме далече от населени места, но близо до един страшно луксозен хотел, където изкарахме цял ден. Само за информация да спомена, че тук един шезлонг на плажа струваше 50 американски долара, а една нощувка в хотела е между 1000 и 2000 американски долара. За щастие в кафето на плажа цените бяха съвсем поносими и не искаха пари, за да си опънеш хавлията на пясъка. Най-големите ентусиасти не издържахме на любопитството и направихме една обиколка на комплекса. Хотелът си имаше собствена дъждовна гора, като половината от нея беше превърната в СПА-център. Спа-центърът се състоеше от много дървени къщички, построени буквално по дърветата, на различна височина и се свързваха с дървени мостчета, пътеки и стълбища. Все едно бяхме попаднали в някаква приказка. Другата част от дъждовната гора беше също оборудвана с дървени пътеки, въжени мостове и т.н., но беше предназначена предимно за разходки. Повечето къщички към хотела, ако не и всички, бяха разделени със стени, и всяка разполагаше с дворче и басейнче, или поне шадраванче. Около къщичките също имаше шадраванчета, градинки, цветя и много колибрита. Тръгнахме си с огромно нежелание от това райско местенце, където може би никога нямаше да можем да си позволим да се върнем специално на хотел. Но трябваше да се преместим в най-западната точка на острова - Rodney Bay.

Rodney Bay нямаше нищо общо с всичко, което бяхме видели досега. Градчето беше супер подредено, спретнато, доста цивилизовано, със заредени супермаркети, молове, големи ресторанти и магазини. Плажовете приличаха много на нашите в България - пренаселени и пълни с кафенца и хотели. Изобщо вече с тъга усещахме как нашето екзотично приключение е към своя край. Все пак имаше нещо приказно и тук - корабът "Черната перла" от филма "Карибски пирати" беше закотвен на нашата марина. Доскоро е бил използван за туристически разходки в морето, но явно вече не е толкова надежден и бяха решили да го направят на бар. Когато ние отидохме, течаха ремонтни дейности, беше пълно с майстори и строителни материали навсякъде. Но за щастие ни позволиха да се качим и да си направим няколко снимки.

След този последен досег с Карибите, които ние си представяхме, искахме да видим и успяхме, отплавахме за един последен преход към остров Мартиника. Имахме време за един последен плаж и решихме да отидем на най-хубавия. Плажът определено не беше лош, имаше палми, зелени поляни, ситен бял пясък и т.н. Но огромната разлика между Мартиника и малките островчета на юг беше, че това е част от Франция, съответно и от Европа. Плажовете са претъпкани от туристи (основно пенсионери), цените са супер високи, в заведенията и магазините говорят само френски и се държат арогантно и надменно с всеки, който не говори техния език. Решихме да си направим една разходка до края на плажа и да намерим барче, където да седнем. Оказа се, че след една точка на плажа всичко нататък са хотели. И за разлика от мега луксозния и скъп хотел, в който изкарахме целия по-предишен ден, тук не ни разрешаваха не само да влизаме в заведенията им, но не можеше дори да се разхождаме на територията на хотелите. Един полицай ни пресрещна и не ни разреши дори тоалетна да ползваме, като отказваше да говори на английски. Затова се наложи да се върнем в началото на плажа и там се настанихме. С брат ми все пак решихме да направим втори опит и да стигнем до края на плажа. Оказа се, че все пак плажната ивица е достъпна за всякакви хора и хотелите нямат право да гонят желаещите да плажуват там, стига да не им ползват шезлонгите. Но на едно място се бяха много изхитрили - бяха изкопали пясъка до една сграда на хотела, така че да стане дълбоко вирче и да е трудно да се прекоси. А във водата точно там имаше морски таралежи и ни беше страх да влезем. Затова смело минахме през къщичките на хотела, където онзи зъл полицай ни фиксира о далече и почна да ни гони с колелото си. Бързо се ориентирахме и намерихме плажа, където онзи вече нямаше право да ни каже нищо. Разходката определено си заслужаваше, плажът беше много красив, с издялани от дърво най-интересни кресла, столове и легла, свободни за ползване на плажа. На връщане естествено отново трябваше да минем през хотела заради прекъснатата плажна ивица, където вече ни дебнеше полицаят и ни гледаше на кръв.

Равносметката на края: за тези две седмици изминахме близо 400 морски мили, посетихме 11 острова, видяхме акули, делфини, летящи риби, маймуни, посетихме карнавали, джунгли, вулкани и се заредихме с много емоции. За съжаление останаха само невероятните спомени и надежди, че един ден евентуално може отново да се върнем на това райско място!

 

 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах