сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Камбоджа – една човешка длан

28.11.2012 г.

От Мари Бънкова

 

 

Каквото и да прочетете в интернет, няма да сте достатъчно подготвени за Камбоджа. Така се случи с мен. И каквито и представи да имах, всичките се оказаха погрешни.

След бърз полет от Сингапур се озовах в столицата Пном Пен. Летището, малко и невзрачно, сякаш подготвяше посетителите за това, което ги очакваше извън него. Беше рано сутринта и във въздуха се носеше странна миризма на прах и храна. Пред сградата се бяха струпали множество таксита и тук-туци – най-популярната форма на придвижване в страната. Оказа се, че всичко тук става с пазарене и хитруване. Местните се опитваха да припечелят бързи долари, като предлагаха услугите си на двойни и тройни цени. След няколкоминутно премисляне се качих на тук-тук (авторикша), който трябваше да ме закара на автогарата, откъдето щях да взема автобус до Сием Реап, втория по големина град в Камбоджа, известен с античния си храмов комплекс Ангкор Ват.

Градските улици бяха с по три ленти, обширни и добре поддържани – нещо, което не се отнасяше до сградите. Във въздуха имаше неимоверно много прах, а тротоарите преливаха от боклуци. Имах усещането, че съм се върнала назад във времето. Нямаше високи сгради, нито молове. Повечето постройки нямаха врати и прозорци, но това не притесняваше местното население.

Движението по улицата беше изключително сложна задача, която аз не успях да разгадая. Дори и да имаше светофари, то никои не се съобразяваше с тях. Коли и мотоциклети караха в насрещното движение и това не обезпокояваше никого освен мен. Когато откъсвах очи от главния път и се заглеждах в страничните улички, виждах тълпи от хора, облечени в многоцветни дрехи, жени, носещи тави на главите си и продаващи печени скакалци, мъже, привикващи клиенти и деца, играещи в прахта.

След не повече от двайсетина минути пристигнах на една от няколкото автобусни гари в града. Пластмасови столове бяха подредени в нещо като импровизирана чакалня, асфалт липсваше и единствената връзка с цивилизацията, каквато я познавах, бяха пакетите чипс и бисквити, изложени в отсрещното заведение.

Билетът за автобуса струваше около 10 щатски долара. Автобусът трябваше да измине разстоянието от 300 км за не повече от седем часа. Първоначално бях озадачена защо придвижването отнема толкова много време, но по-късно получих отговор на въпроса си.

Автобусът, който пристигна на прашната гара, бе доста стар. Кожените седалки бяха изпокъсани и пълнежът липсваше. Нямаше други чужденци освен мен. Не след дълго потеглихме към Сием Реап.

Така и не успях да разгранича кога реално свършваше столицата и започваше междуградският път. Навсякъде около главната улица имаше ниски къщи и постройки. На места асфалтът липсваше и се образуваха огромни кълба от прах, които се усещаха дори и в затворения автобус. Когато автобусът изпреварваше, просто натискаше клаксона и не се съобразяваше с идващите в насрещното платно автомобили.

Заобикаляха ме безкрайни блата и оризови полета, като от време на време сламени къщурки разнообразяваха пейзажа.

Спряхме да починем някъде насред нищото. Изглеждаше като обозначена спирка, с множеството дървени щандове, на които предлагаха ананаси, банани, ядки, месо и яйца. Наложи се да се престраша и да използвам тоалетната, която се намираше на няколко метра. Малката, порутена постройка можеше спокойно да бъде декор във филм на ужасите. Вратите на някои от кабинките липсваха, а мъжката част представляваше каменна плоча с изглед към реката. Оттам мъжете облекчаваха нуждата си директно във водите й. На излизане видях как майка къпеше детето си в една от почернелите от мръсотия мивки пред тоалетната. До постройката бяха наредени огромни плетени кошове с мръсни чинии от близкото заведение.

Качих се на автобуса, търпеливо изчаках другите пътници и потеглихме.

След осем часа пристигнахме в града. Автобусът спря на малка гара и още със слизането бях заобиколена от тълпа, предлагаща ми всевъзможни услуги – от хотел до транспорт. Качих се на един тук-тук и шофьорът ме закара в местна къща за гости, с която подозирам, че работеше. Срещу скромната сума от 10 долара наех стая за една вечер, а срещу още 30 долара наех шофьора за цели два дни. Той обеща да бъде мой гид в изследването на древния комплекс Ангкор Ват.

Преди да легна да спя, той ме откара в местното туристическо бюро, откъдето закупих билети за нощния автобус към Сихануквил.

Разходката ми из древния комплекс започна доста рано. Шофьорът ме взе в пет сутринта с обещанието за един незабравим изгрев сред храмовете. След двайсетминутно каране стигнахме пред главния комплекс на Ангкор Ват. Тъй като не разполагах с много време, бях набелязала някои от главните храмове, които исках да посетя. За цялостна обиколка на местността бяха нужни от два до четири дни, а аз разполагах само с един.

Описание на някои от храмовете в комплекса Ангор Ват.

Най-големият индуистки храм, Ангкор Ват, е построен през първата половина на XII в. в тогавашната столица на древната кхмерска империя. В него се наблюдава класическият стил на кхмерската архитектура и има почетно място върху флага на Камбоджа. Външната стена е дълга 3.6 километра, като вътре са разположени три правоъгълни постройки, всяка следваща издигаща се по-високо от предишната. В центъра се намират три високи кули, които предлагат незабравима гледка при изгрева на слънцето, който се наблюдава точно зад тях.

Храмът Байон, част от Ангкор Том, е построен през втората половина на XII и началото на XIII в. от крал Джаяварман VII. Издигнат е в сърцето на последната и най-процъфтяваща столица на кхмерската империя, Ангкор Том. Храмът е богато декориран с истории от всекидневния живот на кхмерите по това време. Най-известен е с огромните каменни лица на божества, издигащи се високо над храма.

Терасата на слоновете е част от комплекса Ангкор Том. 350-метровата тераса е използвана от крал Джаяварман VII като платформа , от която да приветства победоносните завръщания на армията си и при изпълняването на редица церемонии.

Пра Кан се намира в североизточната част на Ангкор Том. По-голямата част от храма не е реставрирана и множество дървета и други растения са прораснали между останките му. Построен в чест на победата на крал Джаяварман VII над чамите през 1191 г.

Будисткият храм Неак Пеан е построен върху изкуствен остров. Името му произлиза от скулптурите на змии, заобикалящи сградата на самият храм. Според някои историци мястото олицетворява митично езеро в Хималаите, притежаващо лековити води.

Та Пром, оригинално именуван Райавиара, е построен през късният XII и началото на XIII в. от крал Джаяварман VII. Комплексът е бил използван като университет и будистки манастир. При разпада на кхмерската империя през XV в. Та Пром е изоставен, като първите опити за реставриране и запазване датират от XX в. Разхождайки се из огромният комплекс, човек се удивлява на симбиозата между джунглата и храмовете, величествена и плашеща.

Пътят към Сиануквил

След изморителната обиколка на храмовете в Ангкор Ват бях поканена от шофьора в дома му. Не бях сигурна дали е добра идея да приема или не, но в крайна сметка ми се искаше да усетя автентичната обстановка и начина на живот. Оказа се, че той живее на не повече от десет минути с кола от храмовия комплекс. Когато тук-тукът му сви от главния път, попаднахме в малка улица без асфалт. От двете й страни имаше метални и сламени бараки. От някои от тях висяха всевъзможни продукти, повечето непознати. След няколко завоя спряхме пред малка ламаринена барака. Посрещнаха ни две кучета, котка, бременна жена и две малки деца. По-голямото, момче на шест, гордо показваше учебниците си по математика и литература. Не говореше английски, както и никои друг от семейството, с изключение на бащата, който след години общуване с туристите бе усъвършенствал езиковите си умения.

По-малкото дете, също момченце, беше на две годинки и седеше срамежливо в ъгъла пред къщата.

Самата къща беше едноетажна, а дворът представляваше едно голямо блато. До входната врата имаше огромна глинена делва, в която събираха дъждовна вода за домакински и хигиенни нужди. Тоалетна нямаше, но така и не се наложи да разбера къде точно се извършваха тези дейности.

Жената беше бременна и мъжът й се похвали, че очакват момиче. Както той самият каза: „Много лесно се правят бебета тук. Просто стават“.

Поканиха ме да вляза. Имаше две помещения – едно по-малко, което служеше за кухня, и второ по-голямо, което беше спалня. В кухнята беше разположена дървена маса, под която се търкаляха всевъзможни боклуци. Самата маса беше изключително мръсна, отрупана с празни бутилки, мърляви дрехи и скъсани играчки. Цялото семейство седна върху масата, а на мен предложиха единствения си пластмасов стол.

Вечерята, която поднесоха, се състоеше от пържени рибени глави, ориз, салата и типичен, местен лют сос. Най-любезно отказах ястията под предлога, че не съм гладна. По някое време малкото дете започна да повръща вечерята в ръцете на майка си, която просто се усмихна, остави съдържанието в една чиния и продължи да вечеря съвсем спокойно.

След като приключиха с вечерята, ме поканиха да поспя преди тръгване. В голямата стая имаше наредени три огромни легла. Над тях висеше будистки олтар, а до него малък телевизор. В помещението бе топло и влажно, и се носеше странна миризма – смесица между ориз, мръсотия, риба и пот. Отново се наложи да отхвърля любезната покана и малко след това тръгнахме към Сием Реап, за да хвана автобуса към Сиануквил.

Мъжът, чието име така и не запомних, ме остави в центъра на градчето и не след дълго пристигна автобусът. Направи ми впечатление, че нямаше много чуждестранни туристи, с изключение на три момичета и едно момче. Самият автобус ме изненада. Вместо седалки, на два реда бяха разположени легла. Метални, с прегънати облегалки, двойни и единични легла.

Трябваше да пристигнем в Сиануквил към девет сутринта, изминавайки около 500 км.

Нямам спомен от пътуването, тъй като почти веднага умората ме надви и заспах, прегърнала раницата си.
Към 6 ч. сутринта вече беше светло. Автобусът спря на малка улица в столицата Пном Пен и ни остави да чакаме втори, който беше връзката към морската част на държавата. След около час, в който никои не знаеше какво се случва, дойде друг автобус. Натовари ни и потегли. Това, което ме изуми най-много, бе гледката на пътниците от съседната седалка. Две жени, предполагам майка и дъщеря, се возеха заедно с малко бебе. Докато двете ядяха, бяха оставили детето да се вози върху плик в краката им.

След няколко часа пристигнахме в Сиануквил. Следвайки обичайте, почти веднага бях придърпана от няколко шофьора с оферти за хотели и транспорт. Качих се на малък скутер и след десетина минути пристигнах в центъра на града. Високи постройки отново нямаше, а мизерията и бедността бяха навсякъде. По улицата тичаха голи деца, крави и биволи лежаха на пътните ленти. Бях откарана в къща за гости на самият плаж. Престоят на вечер струваше скромните 5 долара и след заплащането им отидох в стаята си.

Стаята не беше мечтаната от приказките. Стените бяха покрити с мръсотия и петна, хлебарки се разхождаха навсякъде, а чаршафите отдавна бяха загубили белия си цвят. В банята нямаше топла вода, а самото помещение приличаше повече на обор.

Преглътнах обстановката, сложих си банския и се запътих към плажа. Нищо нямаше да ми попречи да се отпусна, или поне така се надявах. Пресякох улицата и вече само няколко бараки ме деляха от мекият пясък. Оказа се, че задължително трябва да консумирам нещо от дадено заведение, ако исках да стоя на самият плаж. Затова си купих пица и легнах под чадъра, затваряйки очи. Не след дълго започнаха да ме наобикалят разни търговци. Предлагаха ми всичко – от маникюр през свежи плодове и морски деликатеси до поправка на обувките ми на място. Дори да се преструвах, че не ги разбирам, хората просто сядаха на страничните шезлонги и продължаваха да ме уговарят. Когато се огледах, осъзнах, че всеки турист наоколо имаше антураж от по десетина местни, опитващи се да се спазарят. След дълго умоляване и убеждаване, че нямам нужда от нищо, повечето от местните си тръгнаха и успях да си почина.

Морската вода беше прозрачна и чиста, а температурата – повече от задоволителна. След няколкочасова почивка се отправих към хотела, където вечерях и се опитах да поспя.

Спането беше почти невъзможно с всичкия шум от съседните стаи, където повечето чуждестранни мъже се забавляваха с местни момичета. На няколко пъти хлебарките ме полазваха, затова просто се отказах и реших търпеливо да изчакам сутринта, когато ще потърся по-нормален хотел. Така и стана – след няколко часа слънцето изгря, оставих ключа от стаята и реших да се разходя наоколо, за да намеря друг хотел.

Не наех такси, а реших да походя. На една от улиците станах свидетел на катастрофа, в която турист, наел скутер, се беше ударил. Човекът лежеше на земята целият в кръв и беше наобиколен от местни, които го гледаха и не смееха да го пипнат. Докато отминавах, стар автомобил с надпис „Линейка“ спря и натовари пострадалия, който видимо бе в безсъзнание. Потресена от гледката, която беше самата реалност и нормално ежедневие за хората тук, продължих да вървя по улицата, когато стигнах до частен плаж в затворен луксозен комплекс. Не си направих труда да питам за свободни стаи, а продължих по пътя си и на съседният плаж намерих перфектния хотел. Стаята струваше 13 долара и пред нея имаше огромна тераса с изглед към морето. След като отпочинах, реших да отида до плажа. Почти веднага бях заобиколена от местните и за да избягам от целия този шум и дандания, се записах за еднодневна екскурзия до близките острови. Цената беше 15 долара и включваше посещение на три острова и обяд. Звучеше като добра сделка. Оказа се, че лодката вече бе тръгнала, но ще направи изключение и ще се върне, за да ме вземе.

Островите бяха на не повече от пет километра разстояние от Сиануквил и се виждаха от плажа. Лодката, на която се качих, наподобяваше тайландските с прикрепеният си автомобилен двигател в задната част. Екипажът наброяваше към десетина души, а туристите бяха двадесетина. От всичко обещано се оказа, че спряхме само на един остров, където ни оставиха за няколко часа. Разполагайки с това време се разходих и намерих тих закътан плаж с кристални води.

След прибирането на сушата вечерях на плажа и се насладих на прекрасния залез, който оцвети небето в розово-лилави багри. По-късно небето се обсипа с многоцветни зари.

Отдадох се на заслужена почивка, защото на другата сутрин пътувах към столицата на Камбоджа, а оттам към дома.

Пътуването не ме изненада почти с нищо. Същата обстановка, същите пътища и къщи. Приятно разнообразие беше, когато включиха караоке с изпълнения на местни поп песни. И докато някои от пътниците си припяваха, аз се наслаждавах на автентичната атмосфера.

Не след дълго пристигнах в Пном Пен и се насочих към летището, където търпеливо изчаках своят полет.

Камбоджа ми даде изключително много. Пътуване, което те кара да преосмислиш живота си и какво искаш от него. Хората бяха щастливи, макар и с малко, и ценяха истинската стойност на нещата. А за този подарък няма цена!

 

 

 

 

 

 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах