сп. National Geographic - Декември 2017
National Geographic KIDS - Декември 2017

Зад кльона

30.10.2012 г.

От Горан Атанасов

 

 

Дядо Кузман не обича да говори много ми казва Мария Димиева от Дирекцията на ПП „Странджа“, мой водач из селата в пределите на парка. „Няма да се изненадам, ако изобщо не благоволи да ни отвори. Хората тук са малко особени“.

Чакълиран път води дълбоко в планината. Отвъд някогашното граничното съоръжение, което не позволявало туристическо присъствие 45 години, живеят 11 души. Най-близкото здравно заведение е на 17 км (в Малко Търново). Няма училище, детска градина, църква, асфалт, но на всяка от 5-те обитавани къщи, някак срамежливо се развява, къде поизбелял, къде без един цвят българският флаг... Добре дошли в Сливарово! Село, където Турция е по-близо от България. Ако идвате тук за първи път трудно ще кажете, че влизате в село. Няма табела. Тук нито един български мобилен оператор няма обхват. „От няколко години имаме българска телевизия – казва дядо Кузман. Навремето с обикновена антена можеше да хванем само турски телевизии, ама кой ти е гледал телевизия тогава?“ „Тогава“ и „навремето“ са двете думи, които ще чуете, ако съдбата ви доведе на това уединено място. В тези две думи има много носталгия и тъга по изгубеното минало. Някога в селото имало 500-600 души, поминъкът бил земеделието и животновъдството. „Знаете ли колко глави добитък имахме тук навремето? 9000! Сега са има-няма 100-200 животни общо!“ – споделя дядо Иван Зайков, дълги години работил в Бургас, сега кара спокойно старините си далеч от цивилизацията. Той има една от най-масивните къщи в селото, двуетажна (единия етаж за сина, другия за дъщерята) от двора му се открива шеметна панорама към турската Странджа и долината на река Резовска. Европейският съюз не промени нищо – с болка признава дядо Иван, единствено казва, че миналата година са стабилизирали пътя до разклона Граматиково- Малко Търново. Пътят е стабилизиран не обаче заради хората, а заради дърводобивната индустрия. Срещнахме 2 тира, натоварени с дървен материал, които пъплеха надолу по пътя.

Годините на социална изолация са оказали своя сериозен отпечатък върху местните. Те не говорят много, предпазливи са, мнителни. И това не е, защото не им се говори, повярвайте ми, говори им се, вика им се. Странджанската им душа жадува за песен. Струва ми се, че хората тук се сърдят на държавата и според мен имат пълното право да го правят. Дядо Васил Ведричков, бивш граничен офицер, който днес гледа двайсетина овце и дузина кози, признава: „Идеята на някогашната държава беше това село да се ликвидира, обаче така ли се ликвидира живо село! Оцеляхме, оцеляваме и сега.“

Около 16 ч от хълмовете на съседна Турция се разнасят молитвени песни. Намираме се в гората край река Резовска, която се явява естествена водна граница между България и Турция, между християнството и исляма. Реката е буйна и силна, планинска река, предлагаща гледки достойни за четката на майстор художник.

Кметски наместник на селото е леля Мария. Окачила е поизбеляло българско знаме на един от прозорците в къщата, отредена за Кметство, която се намира на малкото прашно мегданче. Разговарям с нея пред входа на къщата й. Разказва ми за селото, тя е приказлива. Живяла е дълги години в Бургас, сега се опитва да помогне с каквото може на селото. Голяма част от майчините й земи са останали оттам реката. „До 1912 г. всичко това, което виждате е било българско“ – сочи леля Мария вече пременящата се в есенни одежди турска Странджа. В селото карат хляб два пъти седмично, понеделник и четвъртък. Всичко останало е по заявка. На малкото центърче стара неизмазана къща служи за хоремаг, вътре на стената в рамка е окачена изрезка от стар вестник. Там има снимка с жителите на село Сливарово, снимани до огромно дърво в центъра на селото преди точно 30 г. 1982 г. Днес дървото го няма, явно е отсечено наскоро, защото по улицата лежат тежките му изсъхнали клони. Сетивата трудно осмислят подобни картини. Животът тук не е като преди 50 години, животът се е променил и от хората, които ме допуснаха до себе си (едва след 3-ото посещение) разбирам, че промяната не е положителна.

Дирекцията на ПП „Странджа“ се опитва да помага. „Преди 2 години направихме Фестивала на зелениката в Сливарово. (Бел. автора: Фестивалът на странджанската зеленика е ежегоден форум, който събира природолюбители от цяла България в Странджа. Провежда се в края на месец май.) „Опитваме се да популяризираме дестинацията“ – казва Мария Димиева от парка. Малко над селото днес е изоставена някогашната казарма на граничните войски, около която пасат стадо говеда. Научавам, че скоро ще се превърне в ловен дом. Ловните полета около селото изобилстват от дивеч и са предизвикателтво за ловците. Качвам се на изоставената вишка, дъските са поизгнили, но е стабилна. Отгоре се виждат красивите вериги на Стрнаджа. Заедно с нас е Мария Полименова, нейният прадядо е роден и живял в Сливарово. Мария иска да намери корена си. Преди 5 години със сина си идват в Сливарово, за да потърсят и открият дядовия имот, не го намират. Архивите мълчат. Мария се опитва да закупи къща в селото, иска да са близо до корените си, но никой не продава.

Мария Димиева ми разказа историята на местен пастир, който цял живот е отглеждал животни. От дете до сега само с това се е занимавал. По време на епидемията от шап в Странджа пастирът бил изправен пред избор или да изколят животните му или да го преместят долу, в Малко Търново. Дядото казал, че ако нещо се случи на стадото му ще умре. Съгласил се и заминал с животните край Малко Търново. Защо ви казвам това? Дядото имал 2 къщи, дълго време го врънкали да продаде поне едната. Отказал. В Сливарово е на практика невъзможно да се сдобиете с имот. В разговорите ми с местните винаги оставах с някакво усещане на нещо неизказано, за някаква неразкрита тайна, за нещо, което не искат да ми споделят. „ Бяхме по-спокойни, когато бяха граничните тука”, казва баба Йорданка Зайкова. Има ли от какво да се страхувате ги питам? „Има, има...“, отговаря някак свито бабата, но повече нищо не казва. Научавам, че преди няколко седмици край изхода на селото, около параклиса на „Св. Георги“, граничните са заловили група от 30-тина сирийски бежанци. Дядо Зайков споделя, че преди година, долу около малката горичка, над реката, посочва я с пръст, намерил дрехи и детска обувка...

Зетят на баба Зайкова е фотограф. Тя ми показва семейния албум. Обръща ми внимание на стара снимка, направена от вишката към Турция. На отсрещната вишка, която днес е демонтирана, казармата също, стои войник с автомат пред гърдите. „Турците събориха всичко, изтеглиха поделението си навътре в планината“.

Мария Полименова гледа стара срутена къща, дворът е обрасъл. Природата не търпи празно място. Идва и си прибира това, което е останало след човека. „Струва ми се, че това е дядовата къща!“

Дядо Кузман не се оказа толкова мълчалив, колкото очаквах. Усмивката не слезе от лицето му. Питах го дали не му липсва нещо от големия град. Отговори категорично не. Навремето е гледал 150 кошера пчели. Произвеждал е емблематичния за Странджа манов мед. Сега има десетина, преди години претърпява инсулт. „Само аз останах сам, останалите си имат баби“. Не звучи тъжно, не изглежда тъжен. Изпраща ни с усмивка.

Сливарово по стара странджанска традиция е заобиколено от параклиси. Хората тук са силно вярващи, смятат че параклисите ги пазят. Преди да влезете в селото е параклисът на Св. Георги. Построен е на място, откъдето преди години тръгва към долината на Резовска Гради Иванов. От тогава до днес Гради е в неизвестност. Търсили го близки, познати, граничните. Така и не го намерили. Какво се е случило с него е пълна мистерия. Параклисът е построен от семейството му за спомен от Гради.

Преди да напуснем селото спираме пред кльона. Няма постоянен пост. Патрулира мобилен екип от гранични полицаи. „Виж каква ирония – започва Полименова. Преди години от Плевен изпратиха сина ми да служи тук, на заставата в Сливарово. Оттогава някак ни се прииска да потърсим корените си.“ Някои истории наистина, ама наистина не могат да бъдат разказани. Животът в това странджанско село е труден. Винаги е бил труден. „Навремето, за да навестиш баба и дядо ти трябваше отворен лист за т.н. I гранична зона“, споделя пастирът дядо Васил- сега дните се нижат от залез до изгрев и обратното. Една и съща...“

Повечето сгради в Сливарово са изпопадали, но точно в центъра на селото е реставрирана чудесна къща. Личи си, че е новичка и знамето не е избеляло. Леля Мара ми казва, че е на Жечка и Росен, които сами са си я реставрирали. Росен имал къща в Бръшлян, но избрали да си стегнат дядовата къща в Сливарово. На горната улица също видяхме реставрирана къща. Мария Димиева ми казва, че е на младо момче от граничните. Тези две къщи са лъч светлина. Лъч на надежда, че дядовите къщи няма да се съборят и природата няма да заличи човешкото присъствие по тези тъй красиви гранични земи. Защото какво биха били те без тяхното най-съкровено и ценно богатство. Хората!

 

 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах