сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Рокери от тропика на Никарагуа

2.7.2012 г.

От Георги Лозев

  

Преди повече от шестнадесет години потеглих от България на запад само с една раничка на гръб. Оттогава обиколих около трийсет държави на четири континента и продължавам да пътувам. В началото посоката бе винаги на запад, но започнах да се отклонявам и на юг, а понякога тръгвах на север. Поемех ли на изток обаче все се завръщах в родината, защото домът си е дом. Но тъй като не ме свърта на едно място за дълго време, пак грабвах раницата и тръгвах на път. По работа се наложи да стигна и до Никарагуа, която считах за държава, забравена от бога и от хората. Според плановете на моите работодатели трябваше да остана в тази почти непозната за мен страна, около две седмици, най-много месец. Но тъй като в Никарагуа, както казват, "времето е спряло", тези две седмици продължиха доста време и вече повече от десет години живея там.

Именно в тази далечна страна се сбъдна мечтата ми да притежавам мотор Харли Дейвидсън (или той да притежава мен - въпрос на гледна точка) и така се превърнах в рокер, който не спира да обикаля пътищата на Централна Америка. През 2010-а дори бях избран за президент на най-големия рокерски клуб в региона - „Los pistones", което на български означава "Буталата".

Водех своите момчета от събор на събор, организирайки най-различни мероприятия с рокерското братство от региона. Един ден обаче планирах по-различно пътуване, при което щяхме да пресечем тропическата гора и да стигнем до река Сан Хуан, определяща границата между Никарагуа и Коста Рика. Приключението сред девствената природа бе по-скоро екотуризъм, отколкото рокерски събор, но все пак намерих последователи и за това мероприятие.

На 27 април 2012 г., в 6 ч. сутринта от столицата Манагуа потеглихме три мотора. В градчето Типитапа ни чакаше нашият рокерски брат от Масая Ел Карнал и така станахме петима - той бе довел и новата си „раница". На нашия рокерски жаргон "mochila" означава гадже, тъй като на мотора спътничките ни стоят винаги залепени за гърбовете ни. Продължихме по пътя към Хуигалпа, където Мончо Чаптер Естели - наш събрат от северната провинция Естели, се присъедини към групата заедно със сина си Диего и станахме седем. Първата спирка бе за закуска в градчето Хуигалпа. Хапнахме набързо типичното "гайо пинто" (черен боб с ориз), залято със сметана, парче сирене и бъркани яйца.

Преди да потеглим отново обаче реших да посетя музея „Gregorio Aguilar Barea", в който ни казаха, че се пазят тайнствени статуи от региона. Моите верни другари ме последваха и бяхме огромна изненада за единствената служителка, която не можеше да повярва на очите си, гледайки как огромните мотори се паркират пред музея. След като я успокоихме и уверихме, че това не е обир, а просто искаме да разгледаме колекцията от статуи, тя ни махна с ръка да влизаме безплатно. Нямаше екскурзовод, който да ни обърка с разни хипотези за странните статуи, така че единственото сигурно бе, че никой от учените не бе успял да докаже със сигурност на каква култура принадлежат. Те бяха открити в различни ферми на окръг Чонталес. Освен тези уникални паметници от неизвестен ритуален храм, в музея имаше препарирани животни, саби на испански конкистадори, стара пишеща машина, дребни статуетки, домашни принадлежности от времената преди Колумб и едно бебе, наречено "циклоп", което се бе родило преди няколко години в болницата на града. Беше зловещо - жената от музея ни обясни, че когато се родило, не могло да диша добре, защото нямало нос и скоро след това починало. От болницата го подарили на музея и то бе изложено сред препарираните животни. Този ужасяващ експонат за пореден път ми доказа колко различна беше местната култура от нашата. Една истинска трагедия според нашите виждания, тук се възприемаше като зрелище. Това бе най-малкият и най-странният, музей който бях посещавал през живота си.

Отново яхнахме железните си коне и потеглихме в посока на Акояпа. Постепенно гъстата тропическа гора сякаш се надвеси от двете страни на пътя и в един момент клоните на дърветата дори докосваха главите ни. Сякаш бяхме в тунел от растителност. Усещането беше невероятно. След секунди обаче клоните отново се разделиха и асфалтовото шосе се ширна пред очите ни. Бяхме само ние - пет мотора, които разцепваха тишината с ръмженето на двигателите си.

При градчето Акояпа гъстата растителност оредя и почти изчезна. Определено там, където се бяхме настанили ние, човеците, дърветата бяха отстъпили. Продължихме по новия път към Сан Мигелито. Нямаше почти никакво движение и на правите отсечки карахме с 140 км/ч. Трябваше обаче да внимаване, защото по пътищата на Никарагуа често изневиделица се появяват крави, броненосци или змии. Подминахме Сан Мигелито без дори да си дадем сметка за това. Петте мотора се движеха като един и точно преди да завали, пристигнахме в градчето Сан Карлос, което бе крайната точка на нашето пътуване за този ден. Пътят Манагуа - Сан Карлос бе строен в продължение на няколко години и току-що бе открит, дори на последните тридесетина километра все още липсваше маркировка, а един мост не бе напълно завършен и моторите едва минаха по него. Бяхме едни от първите, карали по този път.

Преди да потърсим местната кръчма, се отправихме към пристанището, което за моя изненада бе доста чисто и подредено. Спазарихме се с един от капитаните на моторни лодки да го наемем за следващия ден и чак тогава отидохме да хапнем и пийнем както подобава. Едва бях отворил втората си бира, когато телефонът ми позвъня и прозвуча гласът на моята „раница". Тя бе потеглила с автобус от Манагуа и щеше да се присъедини към нас по-късно тази вечер, тъй като искаше да участва в плаването по река Сан Хуан, планирано за следващия ден. Оказа се обаче, че поради не знам какви причини автобусът нямало да я докара до Сан Карлос, а щял да я остави в Акояпа. Нямах избор - скочих на мотора и хайде обратно към Акояпа. Ел Карнал реши да ме придружи и подкарахме на север. Слънцето в Централна Америка се спуска изведнъж много ниско и тъмнината на нощта покрива всичко към шест часа вечерта. Обожавам да карам мотор, докато слънцето залязва. Пътят бе оросен от падналия преди броени минути дъжд, а небето се бе изчистило от сивите облаци. Багрите на залязващото слънце преминаваха от оранжево към розово и после към червено. Мисията по посрещането на моята приятелка приключи успешно, а освен това по пътя срещнахме още двама наши братя от клана „Los pistones", които бяха потеглили доста по-късно от столицата Манагуа. Единият от тях също бе с гадже и така групата ни се увеличи на единайсет.

На другия ден рано сутринта всички се приготвихме за най-интересната част на това пътешествие, отправяйки се директно към пристанището на Сан Карлос. Там ни чакаше с моторната си лодка капитанът, когото бяхме наели предния ден. Натоварихме най-важното за това пътуване - хладилните чанти с бирите и леда, и потеглихме по водите на тази толкова важна за историята на Централна Америка река. Трябва да ви спомена, че първият проект за канал между двата океана е бил именно в Никарагуа и е щял да мине през река Сан Хуан, но в последствие е имало промени и поради многобройните активни вулкани в страната инвеститорите са се насочили към Панама.

Днес с помощ от Япония се строи първият мост над тази река, който ще свърже Никарагуа с Коста Рика и ще позволи да се открие нов граничен пункт между двете държави. Най-вероятно Панамериканата (пътят свързващ Щатите с Панама) в близко бъдеще ще минава именно през този мост.

Гъстата тропическа растителност бе превзела убедително бреговете на реката. Бели чапли прелитаха над главите ни, докато други по-малки птици се стрелваха към водите, улавяйки малки рибки. Извадихме по една студена бира и продължихме да плаваме напред. Изведнъж капитанът спря двигателя, приближавайки се до десния бряг. Посочи ни по-големите дърветата, които се извисяваха над останалата растителност и едва тогава забелязахме, че по клоните им скачат маймуни. Пред всички останали се движеше водачът на групата и когато той с умел скок се прехвърли на клоните на отсрещното дърво, другите го последваха. Някои може би ги беше малко страх, защото вместо да скочат, се хванаха с опашките си за най-дългия клон и се залюляха така, че да достигнат сигурно с ръцете си до отсрещното дърво. Този вид маймуни е известен в Никарагуа под името конго, а общоприетото му название е маймуна ревач.

Фауната по бреговете на реката наистина бе доста разнообразна и изключително интересна. Освен птиците и маймуните можеха да се видят и доста игуани, но само от хора с набито око, тъй като се сливаха с цветовете на пейзажа. Капитанът отново запали мотора и продължихме на изток към водите на Атлантическия океан.

Изведнъж обаче бяхме изненадани от огромен крокодил, който се стрелна от левия бряг към нашата лодка. Не се притеснихме от неговото присъствие, напротив дори сякаш ние го притеснихме с фотоапаратите си и множеството снимки. Забравихме обаче, че не сме на суша и в желанието си да видим крокодила, натежахме на една страна и лодката започна да се люлее. За щастие никой не падна от нея и не видя огромното влечуго от съвсем близо. Капитанът ни посъветва да не се изправяме много и да се приберем към центъра на лодката. Крокодилът не се реши да ни атакува, но ние за всеки случай запалихме отново мотора и се отдалечихме от неговата територия.

Плаването по водите на река Сан Хуан бе толкова интересно, че никой от нас не усети как бяха минали четири часа и изведнъж пред очите ни се появи средновековната крепост El Castillo de la Inmaculada Concepción (Замъкът на непорочното зачатие). Лодката бавно се приближаваше към брега, докато аз се замислих за пиратите, които често са атакували тази крепост. На няколко пъти дори са успели да я превземат и трайно да се установят в нея. Истината е обаче, че често тези карибски пирати са били наемани от британското правителство, а по-късно и от САЩ.

След като хапнахме прясна риба от самата река, се изкачихме на хълма, на който бе разположен замъкът и започнахме с посещението от малкия музей, в който се запознахме с историята на тази испанска крепост. Между героите, които бяха защитавали Замъка на непорочното зачатие изпъкваше едно младо момиче, което едва на деветнадесет години бе ръководило защитата на крепостта срещу войската на английския губернатор Уилям Хенри Литълтън. Израснала в Картахена де Индиас (днешна Колумбия), Рафаела Ерера, дъщеря на коменданта Хосе де Ерера и Сотомайор, била пламенна патриотка, възпитана сред военни традиции, идващи още от прадядо й. От малка тя придружавала баща си, който я учел да стреля и да се бие. Когато англичаните научили че комендантът на Ел Кастийо е тежко болен и е на смъртно легло, организирали войската си и с помощта на местните племена атакували крепостта.

Хосе де Ерера и Сотомайор умрял в ръцете на дъщеря си, която се заклела да защитава крепостта до край. Англичаните й предложили да се предаде, обещавайки й да пощадят живота на всички от крепостта, но девойката им отговорила със залп на оръдията. С третия си изстрел тя убила командващия английските войски и спряла тяхната атака.

През този период река Сан Хуан била основният път от Атлантическия към Тихия океан и великите сили се интересували силно от нея. Замъкът на непорочното зачатие във военен план бил стратегически най-важната точка и Рафаела Ерера я запазила за испанската корона. Години по-късно тя била бедна вдовица с пет деца, живееща в краен квартал на град Гранада. Чак тогава испанският крал се сетил за нея, давайки й доживотна пенсия.

Много други интересни истории са свързани с това място, заобиколено отвсякъде с тропическата гора и до което единствено може да се стигне с лодка по реката. Сред различните предмети и оръжия от древността се откроява една релефна изработка на първия герб на САЩ. Той е доказателство, че в даден момент от историята правителството на Щатите също се е интересувало силно от средновековната крепост и явно бе установило своето влияние из региона. След като прословутият канал бил построен в Панама, интересът към Ел Кастийо значително намалял и районът започнал да запустява. Единственият поминък тук са риболовът и бананите, които растат в изобилие.

Този ден ние, рокерите от Манагуа, бяхме единствените посетители на средновековната крепост. Разхождахме се спокойно из каменните помещения, зали и спални, докосвайки се до една забравена епоха, изпълнена с битки, патриотизъм и карибски пирати. Гледката от бойниците бе зашеметяваща. Виждахме как реката се вписва в зеления пейзаж на тропическата гора. Гласовете на папагалите бяха единственият шум, който нарушаваше спокойствието на този ранен следобед.

По обратния път към Сан Карлос отново се насладихме на заобикалящата ни природа. На едно по-широко място, на сигурно разстояние от бреговете, капитанът спря лодката и трима от нас се решихме да скочим във водите на реката. За щастие четириметровия крокодил не се появи и всичко мина без произшествия. Пътуването ни по река Сан Хуан приключи със залеза. Картината, рисувана от заобикалящата ни природа, се менеше постоянно. Тъй като реката криволичеше, слънцето понякога се появяваше от ляво, а след минути изникваше от дясно. Цветовете на хоризонта бързо се променяха. Красотата на пейзажа ни омагьоса и всички гледахме захласнато. Замислих се, че и ние хората сме част от тази природа и вместо да я рушим, трябва да се научим да живеем в синхрон с нея.

 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах