сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Палма де Майорка

8.5.2012 г.

От Елияна Пашева

 

 

 

"Ах, само колко ме е страх - казва жената до мен треперейки. - За първи път ще летя със самолет и много, ама много ме е страх дали няма да стане нещо лошо. Ти пътувала ли си със самолет преди?" - обръща се тя към мен.

„Не" - някак си безпристрастно казвам.

„Е, не те ли е страх?"

„Не особено. По-скоро ми е любопитно какво ще е усещането..."

Еднопосочен билет до Палма де Майорка си е равнозначно на пътешествие. Датата е повече от показателна - 13-о число на месеца. Не е петък, но пък суеверия под път и над път, а в случая - в небето. Далече от възможността да видя нещо през прозорчето и близо до тресящата се от страх жена си мисля какво ли ме очаква, когато кацнем. Приготвям се психически за изненадата, но усещам, че едва ли ще бъда готова за целия рай, който се намира там. Разгледах около 20 снимки на острова преди да замина, защото не желаех да си развалям изненадата. Нещо дълбоко в мен не желаеше да се чувствам като в дежа- вю, когато ги посетя тези места. „А, това ли е плажът, който видях преди няколко дни? Да, да, ама той наистина е хубав!". „Наистина е хубав" е далече по-различно от „Боже, колко е прекрасен!". Така избрах прекрасното да бъде.

Пристигайки на летището, първото, което усетих, беше влагата във въздуха (не е особено по-топло от България, но влагата направо те зашлевява през лицето и не ти дава голяма възможност да дишаш спокойно). А отвън на летището какво мислите, че видях първо? Палми, разбира се! С огромните си стъбла се извисяват високо в небето, сякаш са някакви стари великани, които населяват тази странна земя от хиляди години, и стоят там горди, за да докажат, че не случайно цял един град носи името им. Че има основателна причина испанското кралско семейство да прекарва летните си ваканции именно на това кътче от Земята.

Палма де Майорка (или само Палма) е най-големият град на острова, притежава най-голямото пристанище в Майорка и е столица на испанската автономна област Балеарски острови. Около 90% от населението на Майорка е съсредоточено именно в този град. Самото население от своя страна е приятна смесица от латино народности, немци, англичани, араби, индийци, китайци, народи от Балканския полуостров, руснаци. Живописта на човешката реч изглежда е намерила своята картина и образът е завършен.

Разхождайки се по улиците на Палма, виждам зелените и сините традиционни капаци по прозорците, които много често се появяват във филмите. Да не забравя и големите тераси - на тях можеш съвсем спокойно да си отглеждаш цяла ботаническа градина или приспособени с фенери, маси и столове, могат да ти служат за купони нощем.

Съвсем нормално е вече да твърдя, че фикусът в хола не е достигнал своята максимална височина и има още какво да се желае от него. Да, така е, след като знам, че достигат спокойно височината на един възрастен орех. Лимони, портокали, банани, фурми, че дори и лимон и грейпфрут на едно и също дърво може да се види да расте там. А усещането да докоснеш палмово листо е уникално! Нещо толкова огромно, живо, улавящо слънчевите лъчи, даряващо кислород, екзотично и почти нереално може да се приплъзне нежно между пръстите ти. Разхождам се под тези дървета и не зная дали това някога може да се превърне в ежедневие. Дали някой може да свикне с тази красота и да не я забелязва?

Все си мисля, че едва ли има възможност да не забележиш красотата на емблемата на Палма - катедралата "La Seu". Прекрасният готически монумент се издига величествено на около стотина метра от плажната ивица, а невероятните й форми всеки ден се оглеждат във водата на Средиземно море. Вечер игривите светлини от прожекторите в парка до катедралата си правят спектакъл по вълните, а фонтанът допълва танца с ритъма на падащата си вода.

Близо до „La Seu" посещавам и друго чудо - „Кралската градина". Тя е прекрасно аранжирана с невероятни цветя, дървета, чимшир, фонтани, езеро, мрамор, а също е и местообитанието на двойка бели лебеди. Когато попаднах там, в съзнанието ми се появиха висящите градини на Семирамида - едно от седемте чудеса на света. Ако асирийската царица можеше да види тези градини, съм сигурна, че благородно би завидяла. Феерията на водата, тишината и аромата на растенията, красотата на падащите цветове, съчетани с лежерно заспали в „каляските" си кочияши, успяват да те грабнат и понесат на раменете на вятъра към страната на вълшебствата и мечтите.

През деня, ако пътуваш с кола по улиците на Палма и особено по Пасео Маритимо - морският булевард, украсен с над 700 палми, - имаш възможността да попаднеш в състоянието, което обичам да наричам „времевата дупка на Майорка". Спираш на светофара и чакаш да светне зелено, за да потеглиш. Но в повечето случаи започваш да гледаш някъде встрани, съзнанието ти се отнася и зелената светлина сякаш изскача от нищото и ето - огрява пътя ти, но за жалост си попаднал в тази времева дупка и не го забелязваш. Често се случва някой от нетърпеливите шофьори зад теб да надуе леко клаксона, за да те върне отново в реалността. „Ола, вамос?"

Пътешествието, наречено Майорка, продължава с пълна сила! Хващаме автобуса и заминаваме за Юкалкари. Вероятно хубаво градче, но уви няма време за него. Намерили сме човек, който знае къде има отдалечен и ненаселен плаж, за да можем да се насладим на диво райско местенце. Теренът е доста планински и се изисква наличието на удобни обувки, защото път няма - само пътека. Но приключението си е приключение. Достигаме до целта и виждаме, че определено си заслужава! Наричаме го „джакузито" заради едно естествено заградено мини заливче. Водата е кристално чиста и адски солена, а ако се гмурнеш надълбоко ще се пренесеш в свят на чудни риби, невероятни морски създания и на така тормозещите ме морски таралежи.

Няколко дни по-късно откриваме ново място - „Гъската". На пръв поглед не представлява нещо, което да е главна туристическа забележителност. Намира се много близо до алеята за Аренал и голям брой туристи минават от там ежесекундно... Но успееш ли да седнеш под този паметник, висок около 8 метра и с гъска на върха си, успееш ли да се откъснеш от надигащата се глъчка от хората около теб, ще успееш и да чуеш вълните на морето. Това е място, където погледът ти е прикован от корабите, залязващото слънце, звездите, Луната, излитащите самолети, към мястото, където морето и небето нежно се докосват. Място от където можеш да наблюдаваш светлините на Палма, но може и да бъдеш „погълнат" от разказа на морето. Да чуеш и да бъдеш чут.

Няколко дни по-късно случайно улучваме ден, в който има фиеста в града - следователно няма вход на всички туристически обекти. Избираме замъка „Белвер". Намира се на хълм малко над Палма и преди да стигнем до него имаме честта да преминем през един голям парк. Самият замък не успява да впечатли с особено запомнящи се артефакти, освен може би с малкото кладенче в средата на двора на първия етаж. Надвесиш ли се над него, ще можеш да чуеш течащата вода. Колко е интересно да й говориш и как изменя гласът ти! На последния етаж на замъка пред нас се открива невероятна гледка. Чудя се, когато е живяла там царицата, дали с нетърпение е дърпала завесите на прозорците рано сутрин. Дали се е наслаждавала на първите слънчеви лъчи, усмихващи се на зелените дървета, морския бряг и на морето?

Да отидеш до Майорка и да не разгледаш острова е като да отидеш в Рим и да не видиш Папата. Затова се събираме петима ентусиазирани за приключение хора, взимаме кола и тръгваме рано призори. Първата спирка е Валдемоса. Красивото планинско градче е мястото, където Шопен е живял и творил дълги месеци, които може и да му са се сторили като миг. Впечатляват тесните каменни улички, които криволичат нагоре-надолу; конусовидните саксии, закачени на стените на къщите; статуята на Каталина Томáс и китното езерце до нея. Тази девойка е един от символите на града - на крехка детска възраст е изумила своите съграждани с дарбата си да вижда и общува с ангели и дяволи. Изживяла един спокоен и отдаден живот на Господ, след смъртта си е канонизирана за светица.

Продължаваме пътя си на север. Движим се по тесни пътища, оградени с маслинови, бадемови, смокинови градини. Всичко е направено терасовидно, което вероятно предпазва свличането на земята след валежи или вследствие на ерозия. Следващата ни спирка решаваме да е Сойер. Това е градът крайна дестинация на туристическото влакче от Палма. Успяваме да го зърнем как потегля към началната си посока и как заради жегата някои от вагоните са изцяло отворени. Топличко им е и на другите туристи, не само на нас. Поспираме за миг на пристанището и едни патици решават да дойдат да ни приветстват за добре дошли. Странно е как плажът на града е точно на пристанището, но явно не им пречи на туристите и на местните хора да се къпят близо до яхтите и лодките. Тръгваме отново!

Отправяме се към Са Калобра. Пътят до там е изключително интересен - непрекъснато се изкачваме нависоко в планините и се спускаме надолу. Току се открие невероятната гледка към морето и хоп - изчезне пак някъде между дърветата. По едно време пътят започва да става все по-криволичещ и по-стръмен. На моменти усещаш, че няма как две коли да се разминат на даден завой и тогава разбираш за невероятното джентълменство от страна на жителите на Майорка! Всеки е готов да ти даде път и да измести колата си по-назад, за да минеш ти. Странно е как в България подобни жестове не са особено срещани или пък често са придружени с цветисти изрази - поздрави към теб и членовете на семейството ти. Минаваме през изсечени в скалите тунели, виждаме канари с вертикални улеи, вероятно издълбани от водата. Изкачваме се толкова нависоко, че имаме чувството, че ще прегърнем облаците всеки момент. А после следват отново стръмните завои надолу.
Спирачките на колата са подложени на тест. Не след дълго се налага да спрем- една патрулка с полицаи стоят на пост и не пускат колите да продължават повече надолу. Разрешено е само за автобуси с туристи. Успяваме с огромен късмет да си намерим едно свободно място за паркинг и продължаваме пеш. Пълно е с туристи, навсякъде има капанчета, от където можеш да си закупиш сувенири на доста завишени цени. Но да оставим икономическата страна на нещата. Природата! Ех, тя няма равна на себе си като в Са Калобра. Там водата е с онзи тюркоазен цвят, който колкото и да го гледаш, ще продължава да ти се струва нереален. Картичките и снимките на местата, които съм гледала и не съм вярвала, че е възможно да съществуват, просто оживяват пред очите ми. По-напред пътеката ни води през издълбано в скалата тясно тунелче, в което подът е „инкрустиран" със сини светлини. Излизайки отново на дневна светлина, онемявам. Оказвам се в подножието на огромни планини, които като че от нищото се издигат стремглаво към небето. Всъщност това е и ждрело на река! Оглеждам се и в ляво от мен виждам отново морето, което се подава измежду две отвесни скали. Днес е доста бурно и игриво. Продължаваме напред по ситните камъчета и стигаме до мястото, където реката не е успяла да достигне своята крайна точка - сладките й води не успяват да се слеят със солените на морето. И застинали така в една очаквана целувка, двата природни феномена си шепнат. Рибките в реката се оказват заклещени във времето и пространството, затова решаваме да ги нахраним с малко царевичен флейкс. Пълня си чантата с червени камъчета за спомен от това романтично място и тръгваме към извора на реката. Навлизаме навътре между планините, по ждрелото на реката, събуваме си обувките, за да прегазим през топлата вода. Камъните се забиват болезнено по ходилата ни, но това няма да ни сломи и откаже! Наредени на пирамиди камъни, напомнящи за Стоунхендж, украсяват пътеката ни. Показват, че сме на правилния път и че тук са оставили наследство и други хора, макар да се били туристи като нас. Достигаме до едно малко езерце и посядаме, за да се насладим на природата. Чуват се песните на птиците, а нейде из високия хълм на планината се забелязва дива коза. Времето е спряло, но какво е времето за този рай? Малко снимки и обратно към заливчето, което подминахме. Уви, няма пясък, всичко е камъни, няма и слънце, но вълните са толкова силни, че ни подмамват да захвърлим дрехите си и пред погледите на учудените туристи да се хвърлим в морето. А вълните те захващат и толкова лесно успяват да те придърпат навътре. Излизането обаче се оказва по-трудно или поне за мен и имам нужда от малко помощ. Подсушаваме се и усещаме, че е време да напуснем рая и да продължим. Кой е казал, че хубавите мигове траят вечно?

На залез-слънце тръгваме към един фар в близост до Кабо де Форментор. В един момент пред нас се появява един слънчев лъч, който „пробива" облаците и „излива" светлината си. Като предзнаменование или като ръката на Господ, онемели от красотата отбиваме от пътя. Минутка на мълчание пред красотата и осъзнаване, че има нещо по-голямо от нас. Всеки усеща допира на душата си с магията и... продължаваме. Точно за залеза сме на фара! Какво усещане само! Красотата е в пълния си пик. Слънцето се оттегля, като с последните си лъчи гали върховете на планините за лека нощ. С усмивка се сбогуваме и ние с него и потегляме в обратна посока.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах