сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Сантяго - изживяното пътуване

6.2.2012 г.

От Миглена Ангелова

  

 

Това е пътуване с неясен край, за което са разказани стотици истории и изписани стотици страници. Стотици туристи всеки ден се отправят с една и съща цел по един и същ маршрут- по пътя на Сантяго. Пътят към Сантяго или както го наричат още (Ел) Камино Сантяго де Компостела е прочут маршрут, който започва във Франция, минава през Пиренеите и върви от изток на запад по тях през цяла Северна Испания, докато стигне до прочутата катедрала "Сантяго де Компостела", където се твърди, че са погребани останките на свети Яков. Това са 800 километра, извървявани ежегодно от множество поклонници, някои от които търсещи пречистване, други вдъхновение или просто авантюри, откъсващи от еднообразния ритъм на живот. В началото, когато мислех за нашия мотив, ми бе трудно да назова конкретната причина, която ни накара да тръгнем по пътя, но с времето разбирам, че в Камино виждахме едно различно пътуване, което искахме да споделим една с друга. Нашият разказ не наподобява този на Коелю, той е по-детски, лековат и непринуден, носещ заряда на три свежи и необременени глави, пълни с енергия и любопитство, здрави стави и любов към движението.

На двадесет и осми май, облечени, обути и тотално опаковани, се изправяме, готови за 800-километровото предизвикателство. Поглеждам себе си с насмешка и се замислям колко абсурдно изглежда всяка една от нас. Тогава разбирам, че само забравяйки онези дълбоки истории за духовно пречистване и радикална промяна, запазвайки досегашното си чувство за хумор, телата и главите ни могат безболезнено да понесат всеки километър, наслаждавайки се, а не изстрадвайки това пътуване. Нарамили тази нагласа, тъкмо навреме, за да се насладим на залеза, пристигаме в Сен-Жан-Пье-де-Порт, отправната точка, от която започва традиционният път на Сантяго. На следващата сутрин се събуждаме в 6 сутринта. В стаята, където има още поне петнадесет човека, се усеща раздвижване. Сърцата са ни леко присвити, като пред изпит, предстои ни изпитанието на първия ден, когато всяка една от нас ще премери сили с Пиренеите.

Първите ми спомени от пътя са учудващо ярки. Спомням си първите крачки и усещания, първата почивка, в която упорито отказвам да сваля раницата от гърба си, първата жажда, първия глад, първата гледка... Първите дни преход в Пиренеите са спиращи дъха, в преносен и буквален смисъл. Една малка борба по скалистите склонове на безкрайната планина, където след границата между Испания и Франция, ни очаква истинският път. Четири дни вървим неуморно в страната на баските и слушаме език с неизвестен произход, който придава някаква странна тайнственост на тези земи. Спомням си как в тези първи моменти не се заглеждам в лицата на отминаващите поклонници, а ги гледам в краката, сякаш по формата на прасците определям колко километра изпитание е способен да понесе ходещият човек. Тогава все още не познавам Камино.

Това се случва на четвъртия ден ходене, в един празничен първоюнски ден, който започва с приповдигнато настроение, вкусно червено вино и очакване за топъл душ и обилна вечеря. Всеки ден разграфяваме маршрута си и определяме точните километри, които трябва да извървим, така че да пренощуваме на определено място. В този ден те са точно тридесет и пет. След като обаче достигаме до малкия наварски град Монхардин, крайната точка за деня, ни казват, че поради липса на свободни места, е невъзможно да останем, разбираме, че сме принудени да направим промяна в плана. От Монхардин до следващото населено място, Лос Акрос, остават цели 12 км, а слънцето започва да залязва. Точно в този ден няма място по телата, което да не ни боли. Всяка една от нас усеща границата на силите си. Обмисляме варианта да спим на открито, но вятърът, който става все по-неукротим, сякаш напомня, че вървенето е единственото ни решение. Без излишни приказки, нарамваме раниците. Часът е около седем и половина вечерта. Знаем, че ще бъдем най-закъснелите поклонници.

Всяко едно ходене, всеки един пейзаж и усещане си заслужават да бъдат описани, но избирам точно този откъс от пътя, защото дори да не бяхме достигнали Сантяго, извървяването на тези четиридесет и седем километра бе малка победа за всяка една от нас. Стиснали зъби и вкопчени в тежките си раници, започваме да вървим сред плодородните земи на Навара. Настроенията ни се менят, също като времето. Неусетно обаче забравям за болката, когато пред нас се разкрива поразяващата гледка на първоюнския залез. Тогава се замислям как човек би могъл да черпи сили директно от природата единствено чрез сетивата си, просто съзерцавайки. След повече от два часа непрестанно препускане през макови полета и овощни градини, пристигаме в Лос Акрос, където ни посрещат като герои. Зад себе си бяхме оставили повече от 100 км и вече знаем, че ще достигнем катедралата.

Камино представлява едно кратко завръщане в детството, когато безкрайното любопитство ни кара да вървим напред и нагоре, намирайки очарование във всеки детайл, който ни заобикаля. В началото на пътя се страхувах не толкова от физическото изпитание, колкото от скуката, мислейки че извървяването на цели 800 километра би могло да се окаже болезнено отегчително. Въпреки опасенията ми, с всяка стъпка и всеки нов пейзаж, се убеждавам в противното. Всеки ден ми се струва различен и всяка сутрин, преизпълнена с нов заряд. Пътят на Сантяго минава през четири основни области в Испания, всяка от които поразява с чара на безкрайните си пейзажи. Страната на баските, Риоха, Кастилия и Леон, Галисия- една държава, събираща в себе си гордостта на четири региона, всеки от които претендира с уникалността си. Ако трябва да скицирам Сантяго, бих нарисувала безкрайни лозя, гъсти маслинови дървета, хълмове, ливади, макове и няколко малки спретнати къщички насред пустошта. Вървейки, понякога имам усещането, че вместо да поемем по най-прекия път, правим многобройни уморителни обиколки, следвайки сляпо хаотичните жълти стрелки. Но постепенно разбирам, че всеки следващ знак разкрива най-съкровените тайни на Испания.

След първата седмица ходене неусетно настъпва моментът на адаптацията, когато започваме да свикваме с всекидневните болки, режима на спане, хъркането на уморени поклонници и хорските лица. Последното бе от особено значение. Казват, че до катедралата човек трябва да достигне сам, но всеки рано или късно намира своя спътник. Стотици поклонници тръгват от стотици краища на света, за да достигнат една цел. Америка, Германия, Франция, Канада, Англия, България се простират на не повече от 5 километра разстояние една от друга. И тъй като пътят е един за всички, непрестанно се срещат, за да си пожелаят Буен Камино и разменят няколко житейски мъдрости. Дали защото тук се преодоляват различни страхове или времето е твърде кратко за воденето на безсмислени разговори, хората се престрашават да споделят. И някъде сред многобройните истории и километри се ражда по някоя нова мисъл, която ни харесва и запазваме за себе си.

Говорейки за открития по пътя, по средата на нашето пътуване, попадаме на място насред испанската пустош, където двама симпатични италианци посрещат изморени поклонници с шоколад и вино. Матео и Якобо носят символични библейски имена и са силно вярващи, но без да го натрапват, работят като доброволци и приютяват изтощените поклонници в реставрираната от бащата на Якобо католическа църква. След дълги колебания решаваме да прекараме вечерта на това място, заедно с група възрастни германци и едно шведско момче, което срещаме по пътя. Якобо, който, както впоследствие разбираме, принадлежи към италиански рицарски орден, разпалено разказва историята на своето семейство и реставрираната църква. След изобилие от смях, вино, паста и моменти, които ни карат да забравим следващия ден, оценявайки дадения миг, двамата италианци ни поднасят дебела книга, в която всеки пише нещо за спомен. Замислям се и написвам- „Благодаря, че ми показахте смисъла на пътя". От този ден нататък, спирам да броя оставащите километри.

Последните дни от пътя разбирам, че съм изгубила онази необуздана нетърпеливост, която преди ме караше да тичам към катедралата. В началото често се шегуваха, че мисля Камино за вид състезание. Но за да опровергая сякаш тези думи, през оставащите стотина километри спирам да мисля за заветната цел и започвам да се наслаждавам на всяка следваща крачка. Чувството на наслада от простите неща започва толкова да ми допада, че искам да забавя ход, за да удължа максимално пътуването си до катедралата. На двадесет и седмия ден ходене, в един късен следобед, достигаме до онази табела, която преди мислех, че ще благославям, а сега просто подминавам лековато и с усмивка. На нея с големи черни букви бе написано „Сантяго".

 

На моите най- верни спътници – Цвети и Ирина



Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах