сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Един доброволец в Ботсвана

17.11.2011 г.

От Мариета Радулова

 

 

С огромна раница на гръб се сбогувам с лятото и поемам към зимна Африка. В София вали - приемам това като добър знак от старата българска поговорка „Ще ти върви като по вода". Нищо, че там, където отивам, вода няма. В преносен смисъл, разбира се - през сухия период не пада и капчица дъжд. В страната на Калахари водата е ценност, а държавният девиз на Ботсвана е „PULA" - „Нека да вали".

За втора поредна година съм доброволец в Ботсвана. Защо точно там е лесен въпрос - освен че за българи не е необходима виза, това е една от малкото страни в Африка, предлагащи доброволчески лагери в национални паркове и резервати. На практика това е безценен опит за всеки човек с интереси в областта на биоразнообразието, опазването на природните ресурси и любовта към просторните савани и животните. Каквато съм аз! От малка мечтаех да пътувам из Африка и да срещна отблизо всички африкански животни - на първо място „голямата петорка", но се убедих, че всяко друго живо същество заслужава еднакво нашето внимание, любов и възхищение.

След 15 часа полет през Мюнхен и Йоханесбург кацам на малкото летище в столицата Габороне. Първите дни прекарвам с приятелите си от ботсванската доброволческа организация BWA (Botswana Workcamp Association) в техния офис в едно селце - разходки, срещи с местните, посещение на църквата в неделя. Голяма част от хората са християни и въпреки че тук са популярни разнообразни християнски църкви (англиканска, адвентистка, католическа), общото веднага се набива на очи - всички са много вярващи, а в църквите си е направо „купон" - песни, танци, проповеди в стил а ла Уебър...

Най-сетне се отправяме към лагера - национален резерват „Тачила". Групата доброволци сме 4-ма - белгийски адвокат, две местни момчета и аз. Работата ни се състои в това да помагаме на управата на парка и на рейнджърите с каквото можем - поддържане на оградата на резервата чрез патрулиране и подрязване на храсти и дървета покрай нея; поддържане на поляната за пикник в резервата - любимо място на хората от близкия град - и построяване на втора тоалетна на същата поляна. Първата седмица протича неусетно в работа, смях, истории около лагерния огън, разходки из парка. През втората седмица трябва да помагаме с доставката и адаптирането на животни за резервата, основно антилопи и зебри, но за съжаление в Ботсвана върлува шап и временно е преустановено движението на животни. Затова доброволческата организация ни предложи да отидем в друг лагер - в резервата за бели носорози „KhamaRhinoSanctuary". Там се присъединяваме към друга група доброволци и общо ставаме 12 души - деветима европейци и трима местни. Общуването е лесно, тъй като английският език е официален в Ботсвана, която е бивш британски протекторат.

Ще опиша накратко как най-общо протича нашият лагер. Спим в палатки на място за къмпинг в резервата и готвим на огъня. Тъй като през юли в Ботсвана е зима, през нощта температурите падат до 4-6 градуса и спането в палатка е истинско предизвикателство дори за хората с добра екипировка. В къмпинга няма ток и удобства, има чешма с течаща вода и циментирано място за огън. Баните и тоалетните са на около 300-400 метра и там има ток, съответно винаги има гореща вода за душ (истинско блаженство в това диво място!). Разпределяме се на дежурства по кухня и всеки ден двама души готвят на групата - с каквито продукти и умения за готвене на огън разполагат, като трябва да умеят и да запалят, и да поддържат огъня... Поради липсата на фурна приготовлението на засукани ястия от типа на мусака, пълнени чушки, баница и прочее български гордости е невъзможно, пък и част от продуктите просто не се срещат или консумират в Ботсвана (бяло сирене, кори за баница). Основното меню на средностатистическия жител на страната, съответно и на лагера, е - сорго (зърнено растение, типично за Африка), бяла царевица (от която се прави традиционният качамак папа) и телешко в комбинации с различни зеленчуци, винаги сготвени. Поради климата и предпоставките за стомашно-чревни инфекции нищо друго освен плодовете не се яде в суров вид. Поне водата в Ботсвана е безопасна за пиене, понеже се сондира от дълбокото - за две години лагери там се убедих, че е така.

Сутрин ставаме между 6,30 и 7,30, а в 8,30 ч. рейнджърите ни вземат с джип и откарват на мястото за работа и до 12,30-13,00 ч. се трудим. Нашата работа се състои в различни дейности - подрязване на тревата и храстите около оградата, построяване на вани за птичките около чешмите в района на лагера, изкопаване на отходна яма за водите от кухнята на ресторанта на парка. Тъй като работата е доста изморителна, най-често следобеда почиваме. Стъмва се рано - към 18,00 ч. слънцето залязва и всички се събираме край огъня.

Почивката е свободно време и всеки може да го прекарва както желае - да се разхожда, да чете, снима, спи, играе или да хване автостоп до близкия град, ако има спешна нужда от интернет или шоколад от супермаркета... Тъй като лагерните места не са заградени и на практика са сред дивата природа, разходките из нея са забранени, а движението на хората става само на групи и покрай оградата на парка. Обяснението е много просто - все пак това е резерват за носорози, които се движат свободно навсякъде и вероятността да попаднеш на носорог е много голяма. Около лагера живее едно огромно мъжко куду - втората по големина африканска антилопа с красиви рога и особено вкусно месо (опитахме го на пастърма, която местните наричат билтонг). Често засичаме това куду по пътеката, а веднъж дори успя да ме уплаши, като изскочи на 20 метра пред мен и изрева силно, но слава Богу побягна в обратна посока.

Безспорно най-хубавата част от лагера са сафаритата и патрулите - заедно с рейнджърите обикаляме по пътеките на парка в джиповете и се срещаме с красивите обитатели на саваната. В резервата освен носорози се срещат още много диви животни - леопарди, хиени, всякакви видове големи и малки антилопи, зебри, жирафи, щрауси, безброй чудновати красиви птици и змии. Опитните служители на резервата ни разказват за различните видове животни, показват ни следите и как да ги разпознаваме, обясняват ни какви мерки се предприемат срещу бракониерството и какви разрешителни са необходими за ловуването или търговията с животни или части от животни. Все още широко разпространено е вярването, че рогът от носорог усилва мъжката потентност, което прави горките великани жертви на суеверните и алчни бракониери. А всъщност рогът се състои от спластени и слепени косми и ако бъде отрязан, пораства отново. В някои паркове на ЮАР и други страни предприемат драстичната мярка да режат роговете на носорозите, за да откажат бракониерите от убиването на животните.

Двете седмици в Кама Райно изтичат неусетно и е време за сбогуване. Последния ден от лагера празнувам рождения си ден и получавам неочакван и много специален подарък - истински продукт от носорог, само че не рог, а... изпражнение. Използват ги за декорация, в ресторанта е пълно с тях - чудя се дали туристите знаят край какво похапват! Разбира се, носорогското ако е изсушено и боядисано, но това не ми пречи да се притеснявам как ще го възприемат летищните власти и как ще им обясня що за сувенир е това!

Последните дни в Ботсвана изкарвам в обикаляне. Разхождам се из китното селце Мочуди, посещавам забележителностите на столицата Габороне, заключаващи се в два мола и един музей, а последния ден оставям за парка „Моколоди". Последното сафари е белязано от незабравим за мен момент - посещение на центъра за гепарди и запознаване с гепарда Летотсе, който е свикнал с хора и може да бъде гален. Силното мъркане на красивата котка за момент ме пренася в света на Джой Адамсън и нейните приятели - гепардът Пипа, лъвицата Елза и леопардът Пени... Тръгвам си щастлива от допира с величествената природа и нейните диви обитатели, превръщащи се постепенно в изчезващи видове или атракция за туристите.

Качвам се в самолета, а мисълта на Хемингуей не спира да отеква в главата ми - „Всичко, което искам сега, е да съм отново в Африка. Още не съм си тръгнал, но знам, че когато се събудя нощем, ще лежа и ще се ослушвам с носталгия за Африка."

Колко е бил прав Хемингуей...

Африка вече ми липсва!

 

 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах