сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Приказка - under construction

6.7.2011 г.

от Венцислав Братованов

Това е нашата история... история на едно необикновено място.
За нас, група приятели, всичко започна преди 14 години. Дотогава не знаехме нищо за съществуването на Карадере. Бяхме чували само невръстните спомени на едно момиче за плаж, далеч от реалността, частица от паралелен свят, където времето е спряло. Това - за все още по детски развинтената ни фантазия - и името на мястото, носещо авантюристичен привкус, беше повече от достатъчно. В главите ни изплуваха картини за пиратски набези и скрити съкровища, за тюркоазени заливи и фин златист пясък. Решението беше взето преди още да сме го обсъдили. Натоварихме всичко необходимо на две руски возила, останки от едно друго време и потеглихме...
Всъщност всичко започва много по-рано, във време на безвремие, когато властват едни други приказни герои.
В онези далечни времена, броят на палатките по плажа клонял към нула. Заливът се използвал за военни учения. Кръжали летящи машини, дебаркирали армии. Летовниците прилагали партизански тактики, за да могат да си осигурят какъв да е минимален комфорт, полагащ се на такова място, по време на редовния годишен отпуск.
Малкото лагеруващи по онова време групи, издигали биваците си в гората близо до плажа. Така били трудно забележими от редовно прелитащите военни хеликоптери. Въпреки това, често ставали жертва на репресии от страна на властите, в лицето на горския пазач, беленския полицай или военноморските сили на републиката. Днес не е за вярване, но в онези времена плажът бил пуст. Единственият човек, осмеляващ се да разпъне палатка там, всяка сутрин я снишавал прилежно. После разгъвал чаршаф прикрепен на четири дървени рейки и симулирал плажуващ летовник, готов всеки момент да си тръгне.

Какво ще кажете за това?
Представете си изгрев на плажа! Блажено отпивате кафе, докато още по-блажено сте се отпуснали на любимия шезлонг. Бавно вдишвате йодни пари и събирате от така полезните сутрешни слънчеви лъчи. Затваряте очи, а далечният шум, който успява да пробие прибоя, отдавате на някое рибарско корабче. Усмихвате се снизходително. Това ви напомня какъв любимец на съдбата сте всъщност и как някъде там, в един друг свят, има хора, които се трудят, водят борба за оцеляване или вършат каквото там вършат, всеки ден, година след година.

Готови ли сте с картината?
Сега си представете тази сцена на плажа в Нормандия, по време на десанта, защото точно това се е случило с нашия герой. На брега дебаркирала, да речем, трета българска армия в целия си блясък, с жива сила и техника. Наоколо трещели взривове и военни машини. Пехотата стреляла в движение и с мощен вик - Ура! - атакувала на нож близките възвишения.

Това е истинска история, не сцена от снимачната площадка на холивудски блокбастър с неприлично висок бюджет.
Единственото постоянно присъствие, дори в онези далечни времена, било това на вездесъщите рибари. Никой не може да си спомни кога се е появил техният фургон. Пионерите по тези места помнят само, че дори тогава изглеждал така, все едно винаги е бил там.
В морето имало много риба - попчета, сафрид,  дори черноморска акула. Семейство Русанови, въпросните първопроходци - благодарение на които ние и вероятно по-голяма част от съвременните заселници на дерето дължим собствените си истории, свързани с него - с носталгия си спомнят за това изобилие.
В онези първи за нас лета правехме лагера си в северния край на плажа, близо до рибарите. Днес още не знам дължината на пясъчната ивица, но тогава тя ни изглеждаше безкрайна. Дотолкова, че ни трябваше специална подготовка и едва ли не суха храна за 3 дни, преди да тръгнем към южните ширини. Всички биваци бяха сбити близо до нас. Въпреки това, на разстояние достатъчно да забележим присъствието на други авантюристи едва когато някой минеше по брега, улисан в събирането на гладки разноцветни камъчета с интересни шарки, каквито се срещат по протежение на целия залив. Взаимоотношенията ни с останалите туземци винаги са били дружелюбни, дори приятелски. Хората, които ходят по такива места са настроени много положително към себеподобните. До толкова, че непосветените реагират с недоверие. Много скоро обаче бариерите падат, недоверието се превръща в усмивки и неусетно започвате да се чувствате щастливи, по онзи особен начин, който само добронамереното, открито общуване с други хора може да ви донесе. Така започват много нови приятелства, а емоциите които всички изпитват, са в пъти по-силни и трайни, далеч от инфраструктура, стрес и всякакви други форми на цивилизация.
Историята на Карадере не е история за местността, тя е история за хората. За децата, които завладяваха нови територии. За момичето, опитващо се да създаде ред в хаоса като опитоми стадо диви индивидуалисти и онова, което полагаше почти майчински грижи за групата, стараейки се винаги да сме сити. Тук беше момчето, което общува с делфините по особен за останалите начин. Тук и днес може да видите поотрасналия вече капитан, вперил замечтан поглед в хоризонта, а ако се вгледате в очите му, да откриете платноходи и морски приключения.

Различни хора, но сходни типажи... такива днес има в почти всеки лагер по плажа.

Денят на Дерето започва рано. Слънцето навлиза във владенията си и не допуска някой да се излежава, скрит от погледа му. Малко след 8 ч, от палатките като от хралупи започват да надничат сънените физиономии на пясъчните обитатели. Рошави, още леко омърлушени, но иззад тези навъсени облаци, много скоро изгряват лъчезарни усмивки. Някои още от палатката, отпочинали, заредени със свежи сили, се засилват и скачат в морето. Други без да бързат послушно тръгват към бидона с вода и започват бавно, сякаш свещенодействат, сутрешните си ритуали. Разнася се аромат на кафе, а от близкия касетофон протяжния, бодър вик на Робин Уилямс - Goооod morning, Vietnaааm - от саундтрака към едноименния филм, разтърсва всичко наоколо. След това вече със сигурност в лагера всички са будни. Минути по-късно и последният ленивец, промърморвайки, изпълзява от убежището си. За стадото започва поредният, пълен с неизвестност и приключения ден.
Отстрани изглеждахме, а и бяхме като всяка друга група приятели. Щурахме се във всички посоки, строяхме замъци, карахме сърф, събирахме камъчета или се гмуркахме край скалите, които - поне според нас - сполучливо бяхме кръстили Бютифулите. След всяко следващо лято привличахме нови, интересни, по своему уникални хора. Групата се разрастваше. Дотолкова, че дори се наложи да се разделим на няколко по-малки лагера. Нещо като групи по интереси, без обаче да губим връзка помежду си.

На картата Карадере или Кара дере, който както предпочита, се намира на юг от Варна, между Бяла и Горица. Има няколко пътя, по които може да се стигне до плажа. Теренът е пресечен, неравен, на места каменист. Шофирането до там само по себе си е офроуд приключение. Разказите за него са пълни с истории за закъсали в калта коли, разбити окачвания, потрошени картери и провалени ваканции. Ние вярваме, че мястото по някакъв негов начин успява да отсее хората, попаднали не където трябва и да им каже - „Тук не е за вас, останете на пътя, останете при нещата, без които не можете!"

На север заливът започва с най-крайната точка на Стара планина - Кара борун (Черни нос). Между Карадере и Шкорпиловци брегът е каменист, на места почти непроходим. Усилията ви да го преминете ще бъдат възнаградени от няколко много красиви малки залива.

В южния край на местността се намират „Белите скали", природозащитен обект. Един от малкото райони в световен мащаб, където може да се види добре границата Креда-Терциер - периодът, в който са измрели динозаврите.

Карадере, както вече споменах, е било част от военна зона. Високо между дърветата, покриващи нос Кара борун, имаше останало съоръжение от онези години. Така наречената вишка, наистина се извисяваше над гората и цялата околност.

Едва ли някой от нас ще забрави лекомислените ни пътешествия до там, вечер по време на пълнолуние. Изкачвахме се до самия връх, където трудно успявахме да се съберем всички заедно. Държахме се един за друг или за ръждивите парапети, онемели от гледката на гората и залива, окъпани в сребриста, почти призрачна светлина. Тогава забравили да си поемем дъх, вглъбено слушахме морски истории, които нощният вятър носеше с всеки свой порив към нас...

През всичките тези лета ни се случваха какви ли не интересни преживявания. За пръв път вкусвахме непознати морски кулинарни изкушения. Тук се влюбвахме, обичахме, оцелявахме, намирахме нови приятели. След всяко лято оставяхме частица от себе си и отново всяко лято се събирахме, запазили усмивките, детския си възторг и радостта да бъдем отново заедно, точно тук.

 

 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах