сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Връщане във времето - стара Европа

23.3.2011 г.

от Станислав Стилянов

 От Станислав Стилянов

    

    Първата спирка от моето пътешествие беше австрийският град Залцбург. Пътувайки за този така красив и едновременно зловещ, заради тъмните си зандани град, преминах през една изключително зелена, равнинна и спокойна държава - Словения. За съжаление трябваше да подмина Любляна, но дори само красивите зелени поляни, напомнящи ми на дома, ме накараха да я почувствам близка. Сякаш откраднала си част от австрийските Алпи, тя гордо ги беше наредила в края на дългите си равнини. Тръгвайки си от там, изпитах нужда да й благодаря за чудесното посрещане. Тогава дойде залезът. Казах си: „ Ето! Ще заснема най-красивия залез, който съм виждал и гордо ще казвам, че той е бил в Словения."
Но да се върна на първата спирка от пътешествието ми - Залцбург. Градът ни посрещна с хубаво слънчево  време. Минути след това се разрази буря, слизаща от планинските хълмове, сякаш за да ни покаже, че както своя син Моцарт, така и Залцбург не се страхува да бъде непокорен. Споменавайки Моцарт, веднага се сещам за улица  „Гетрайдегасе" № 9 и онази спретната жълта къща, която някога е била дом на един от най-талантливите музикални творци на всички времена. Може би, за да ме подсети за съществуването и на унищожителната сила на злото, далеч от бароковата залцбургска архитектура, високо стои и крепостта „Горен Залцбург". Освен големите и познати забележителности, този град е красив и с атмосферата на своите улички. Безброй спретнати магазинчета и места за хапване са обозначени със запомнящи се табелки. Дори и в най-дребните улични украси се вижда погледът към красивия детайл. Накрая, след като преживях разразилата се буря, преживях и вълнуващото загубване в непознатия град - като знак за съществуването на висша сила, пред мен се появи човекът, гордо и без страх стъпил на върха на Земята. Усетих, че там съм се качил и аз.
Тръгвайки си от Залцбург и Австрия, някак наивно си пожелах да се върна и да открия още толкова, та дори и по-красиви места в тази държава. Тогава не знаех, че това ще се случи толкова скоро.
От Австрия се отправих към Франция. Там ме очакваше Страсбург със своите канали, красиво нацъфтелите си полски цветя и, разбира се, респектиращите европейски институции. Най-впечатляващата част от този град за мен беше катедралата „Света Богородица". Може би малко хора знаят, но нейната височина не е толкова голяма. Постигната е чрез оптическа илюзия, но това не й пречи да има красива и изпълнена с орнаментика готическа архитектура. Влизайки в самата катедрала, човек остава ням пред съвършенството, създадено от човешките ръце.
L`amourParis! Това изникна в съзнанието ми когато потеглих към следващата си спирка. Тръгнах към Париж. Обичам този град! Макар и силно населен, космополитен и донякъде замърсен, той все още носи специфично усещане на безтегловност. Когато е в столицата на Франция, човек забравя за всички трудности и препятствия. Тя ти вдъхва увереност, че всичко може да се случи, стига да си го пожелаеш. Та аз бях в Париж...
Първата ми спирка, беше дворецът Версай. И тук, както в Залцбург, усетих непокорния, волеви и борбен дух, но не на Моцарт, а на една много по-нежна и неразбрана душа, душата на Мария Антоанета. Хулена или обичана, тази жена е пример за дързост, впрегната в желанието човешката душа да не бъде затваряна в рамки, да не бъде накарана да живее по стандарт. Тук също личаха безбройно многото отпечатъци и символи на човешкото изкуство. Обръщайки се към града, Триумфалната арка ме подсети, че има нещо още по-красиво недалеч от тук. Съоръжение, доказващо човешката изобретателност и желание за индивидуалност. Айфеловата кула. Здание, издигнато само от метал, променящо своята височина, то сякаш диша в центъра на този мегаполис, а благодарение на своите асансьори изкачва своите посетители високо над човешките мечти. От върха на Айфеловата кула могат да се видят голяма част от останалите забележителности на града. Най-красиви за мен бяха река Сена и залязващото слънце зад високите небостъргачи.
След може би най-приятната ми чаша шампанско и среднощна разходка по водите на река Сена, зареден с нови сили, посетих най-големия национален музей на Франция - Лувъра. Той събира в своите изложбени зали над 35 000 експоната. Там могат да бъдат видени едни от най-известните платна на света, сред които и това на загадъчната Мона Лиза на Леонардо да Винчи.
Au revoir, Paris. Au revoir France...
Въпреки пословичното изящество на Франция, усетих леко надменно отношение у местните хора. Сякаш безусловно вярват в своето съвършенство. Да знаеш кой си е много важно, но да твърдиш, че безспорно си най-велик, при все че на света има толкова други народи, малко е в повече.
Отплавах към Англия. С мен беше и природата. Ламаншът реши да ми подари един от своите най-красиви изгреви, за да ми загатне за красотата на мястото, към което пътувах.
Лондон впечатлява със своята старинност и индивидуалност. Хората там са изключително усмихнати и добронамерени. Абсолютен противовес на хората от континента. Именно и заради своята отдалеченост от Европа, Англия е и толкова различна. Замъците са от много по-далечни времена, в сравнение с дворците от Франция. Културата тук е различна. Предполагам, че е смесица от всички племена, живели по земите на остров Британия и оставяли своя отпечатък. За да представи именно тази история, кралството е развило в изключителни мащаби своето музейно дело. Само в столицата се намират едни от най-големите и известни музеи - Британският музей, Природо-историческият музей, Националната галерия и ред други.
Освен своите музеи, Лондон има и своите underground забележителности. Метрото е едно от тези места, които всеки гост на града иска да посети. Това реално е и един от най-удобните транспорти в града. На всяка спирка има общински велосипеди, които всеки член на вело клуб, може да използва за транспорт, след метрото.
Нямаше как да бъда на Острова и да не видя къде спи кралицата и къде се пазят нейните безбройно много шапки. Бях пред Бъкингамския дворец. Стоях и се чудех, как момчетата от кралската гвардия, успяват да носят огромните мечи шапки на главите си. Размислите ми бяха прекъснати от  мила англичанка, която обясни, че това е много тънка меча кожа, облечена върху леко бамбуково скеле. Какво ли не измисля човешката глава, за да й е леко...
След бърза разходка из пренаселената Оксфорд стрийт, слънцето започна да губи от своята топлина, а аз все още не бях видял лондонското око, „яйцето" и може би фундамента на английската икономика - CityofLondon. Първоначално средище на селски търговци на добитък, центъра на ситито се е превърнал в един от най-големите търговски центрове в света, като същевременно е и най-безлюдният град на планетата. Населението му наброява едва 8-9 хиляди души.
Колкото и да бях влюбен в Лондон и английската култура, нямаше как. Трябваше да се върна на континента. Там ме очакваше Брюксел. Очакваха ме хрупкави гофрети, разтопен шоколад, много настроение и разбира се сградата на европейския парламент. Благодарение на част от българската делегация там, успях да видя къде заседава парламентът, в коя сграда се коват европейските закони и нашето бъдеще.
Имах само едно денонощие, а исках да разгледам толкова много неща. Тръгнах из малките и спретнати брюкселски улички. Аромат на гофрети и още нещо. Само предната вечер, на централния площад се бе провел голям бирен фест, оставил след себе си купища боклуци и мирис на джибри. Разходката и уханието на ванилия ме доведоха до един от символите на града - Пикаещото момче. Има много легенди, свързани с историята му. Смята се, че това е изгубено дете, намерено след пет дни, именно правещо това, което прави и в момента.
Символ на брюкселския културен живот е и Атомиумът. Намира се в нецентралната част на града. Представлява мащабна визуализация на модел на единична клетка от железен кристал и е построен през 1958 година  Бил е част от световно изложение, провеждащото се в града тогава. Чудесно интерпретира епохата, през която е създаден. Вътрешното пространство е реновирано и пригодено в музеи на архитектурното изкуство. Човек може да прекара цял ден в различните сфери на молекулата, разглеждайки различни продукти на дизайнерската и архитектурна мисъл.
Брюксел беше и последна спирка от моето пътешествие. Не зная дали има висша сила или просто желанията се сбъдват, но когато бях в Залцбург си обещах, че искам да се върна отново в Австрия. Направих го. Посетих Виена.
Виена е много известен град, популярна туристическа дестинация. Въпреки огромното си натоварване, австрийската столица е запазила автентичния си облик. Чистотата приковава вниманието ти отвсякъде. Местните жители са изключително любезни и ерудирани хора. С голямо удоволствие биха помогнали на загубил се турист.
Виена е изпълнена с история и това няма как да не бъде така. Градът е бил средище на голяма част от австро-унгарските престолонаследници. В града има дворци, които са били домове на небезизвестната и спомената от мен по-рано, Мария Антоанета.
Здраво стъпил върху дълбоките си основи, градът не се страхува да даде път и на съвременността. Преминаването на времето е оставило своите отпечатъци навсякъде из града, но най-новите символи на виенската архитектура са цветните къщи. Правят впечатление изпъстрените в различни багри фасади и най-вече липсата на прави ъгли и стени. Интересно хрумване...
И, за да не помислите, че цялото ми пътуване е една илюзия, ето какво ме респектира и мотивира да не ви подведа в нито една от своите думи (последната снимка от галерията).

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах