сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Пакистан

21.1.2011 г.

от Сергей Герджиков

  от Сергей Герджиков

Сергей Герджиков - преподавател в СУ. Пътешества и се катери.

Текстът и снимикте са описание на част от моето пътуване от Япония през Китай, Пакистан през Дубай и Турция към България.

***

Пътят, „Karakorum Highway", строен от китайската армия, се извисява постепенно. Навлизаме в планината Каракорум. Каракорум Хайуей е път-зрелище. Планината е скалиста и върховете нависоко са заснежени. Границата е на кота 4500 м надморска височина. По серпентините надолу закъсваме: огромен камион е препречил пътя. Повредена му е задната предавка и не може да маневрира и да тръгне. Два джипа „Toyota Landcruiser" успяват да се проврат, но автобусът не може да мине. Двадесетина мъже бутаме многотонното чудовище, то мръдва, но недостатъчно. Отгоре идват два камиона и го теглят.

„Allah Akbar!" („Бог е велик!") е написано на табелка в стаичката на чек-пойнта, където плащам такса за влизане в страната. Впечатлява униформата на военните в британски стил - барета, маскировъчно стегнато облекло, бричове, ботуши.

Пътят към Сост продължава надолу по живописна долина между остри и високи чуки. Welcome

Welcome to Pakistan

Сост е градче от едноетажни къщурки. Автогарата е барака с двор, застлан с дребен чакъл. Граничният контрол представлява маса и служител пред бараката. Кратко интервю за намеренията ми и печатът е ударен. Офицерът ме напътства.

Градчето Гилгит според плана е изходен пункт за трековете до Налтарската долина и Нанга Парбат. Качвам се на микробус все по същия Каракарум Хайуей по долината на Индус Ривър (река Инд!). Назад се изнизва красивият каньон на Инд, прорязан от буйните води в пустинната планина. На фона на кафявата пустош изпъква крайречната зеленина. Хората са приятелски настроени, разпитват ме и ми обясняват. Всички говорят английски. Запознавам се с две момчета, Вагар и Аднан, студенти, които също ще ходят до Налтар от Гилгит.

29.05. Настаняваме се в гостилничката „Hunza guest house" заедно с новите приятели и партньори, симпатягата от автобуса ме кани на гости в Исламабад. За 200 рупии (три долара) разполагам със самостоятелна стая с баня и тоалетна (в лошо състояние), носят ми чай, а по желание и закуска в стаята: „Your milk-tea, sir!", „Your breakfast, sir!" („Чаят ви с мляко, сър!", „Закуската ви, сър!").

Тези хора не те оставят, интересуват се какви са ти желанията и намеренията, предлагат информация и всичко, което търсиш. Водят те, настаняват те, канят те на закуска, обед, вечеря. Първо пакистанците от автобуса, а после Вагар и Аднан, не дават да платя, ако не настоявам съвсем решително. И този езиков уют - всички говорят английски.

Налтарска долина (Naltar Valley)

След регистрацията във Foreign registration office, която ни забави доста, тръгваме с наетия „Jeep Wrangler" първо по Инд, а после по Налтарската долина. Пътят е тесен и стръмен, вие се покрай буйна планинска река. Долината, за разлика от повечето долини тук, постепенно става зелена. И пак тези необозрими извисяващи се веднага до нас върхове. Сега виждам, че със своя пясъчен състав те са почти недостъпни за катерене. Стигаме до село Налтар - няколко четвъртити плоски къщички, една от които носи названието „Naltar Hotel". Прилича на барака, в каквато тук се подвизават стари до безпаметство обущари. Вътре обаче има стая с легла, има и трапезария - сега тя е изнесена на малка веранда.

- Асалам алейкум!

- Алейкум салам!

Тръгваме по зелената долина, която много прилича на рилска долина, ако не бяха тези извисяващи се поне на пет хиляди метра върхове. Небето потъмнява и се задава буря. Тръгваме нагоре по левия скат, следваме полувидими пътечки. Затичвам се нагоре, за да проверя формата си, Вагар и Аднан се опитват да ме следват, а към нас се е присъединила компания от местни овчарчета. Стигам до началото на снега и в момента, когато цифрите на алтиметъра ми показват 3000, спирам и снимам. До мен скоро идват останалите. Момчетата ме оглеждат любопитно и предано. Погледът им е непредсказуемо див и не бих останал да си правя компания с тях.

Водят ме да видя водна електроцентрала. Влизаме в малка бетонна постройка, където е разположен воден генератор на моя възраст и операторът следи работата му всред грохота. Хапваме леща („dhal") и тънки хлебчета („nan") в „хотела" за по един долар. Разделяме се с домакините:

- Аллах хафиз! (Довиждане!)

В Хунза и Гилгит проверяваме за екипировка. Магазините също са разположени в барачки и бунгалца, но не дървени като у нас, а кирпичени. Купувам си котки за 15 долара, леден клин, скални клинове и още карабинери.

Донасят ми хубава карта на района, препоръчвана и от Lonely Planet, но моите се оказват по-добри. Картите показват местни релефи с доста добра точност. Влизаме и в туристическата агенция „Golden Peak Tour" за информация.

Нанга Парбат, планината-убиец

8126 м висока, тази ледена грамада се издига рязко на километри от своите подстъпи и оформя три стени: Ракхиотска (северна), Диамирска (западна) и Рупалска (южна), шеметно високи. Изкачването става обикновено от средата на юни до края на август. Сега е рано, но мусон тук няма и това прави възможно лятното изкачване. Планината убива един от всеки двама, които са атакували върха.

Трекинг-маршрутите са три - до базовите лагери на съответните стени.

До ракхиотския мост отново следваме Инд, а после наемаме джип с шофьор за издигане до Тату по пътя за базовия лагер. Планината-убиец ме пуска в пазвата си. В очите на лудия старец, който ни докарва до селцето Тату, последно под Нанга Парбат, има див блясък и кротко презрение към смъртта. Пътят е с пет сантиметра по-широк от джипа „Вранглер", реката е на сто метра под нас, а завоите са често повече от 180-градусови. Никога не бях изпитвал такъв панически страх, буквално висейки над пропастта и филмирайки.

В кротката вечер се захласвам по северната стена от Самодивските ливади, „Fairy Meadows", един зелен оазис сред каменно-пясъчната пустош на Западните Хималаи. Мястото прилича на гигантска сцена, издигната високо в планината, за специалното зрелище, каквото предлага блестящата планина.

След изкачването с джипа до селцето Тату правим малка почивка с чай в тясна барака с гръмкото име „Хотел Нанга Парбат". Чувам японска реч между японски трекер и неговия водач и се включвам. Момчето плаща триста долара на ден да го водят в планината и да му носят раницата, а аз нося и багаж на моите пакистански спътници. Следва изнурително изкачване дотук, на 3100 м, където над няколко бараки се вее пакистанското знаме, а малко по-нататък кротко пасат стадата на местни пастири. Нагоре към базовия лагер се простира тучна долина, обрасла с вековни борове, досущ рилски пейзаж, ако забравим ледения осемхилядник горе и огромната чакълеста урва на ракхиотския ледник на двеста метра под нас.

Моите спътници Аднан и Вагар идват четвърт час след като съм се разположил на удобна пейка на моравата, пия чая си и гледам Нанга Парбат, който ме е посещавал в моите катерачни сънища. Наяве красавецът е смразяващ и ме полазват тръпки, като си помисля, че съм някъде в ледените му прегръдки. Сезонът още не е дошъл, сега има все още много сняг горе.

Върхът се обагря в розово, а поляната меко притъмнява и ни приютява край горящото огнище в една колиба („хотел") на десет минути оттук в гората. Вечерята е позната до болка: дал и нан - леща и хляб. След това разглеждам снимки и карти в столовата - най-голямото помещение на комплекса.

Опъваме палатката на поляната-тераса срещу върха.

Под Ракхиотската стена

Днес се изкачвам до базовия лагер на 4500 м. Нагоре тръгват пакистанският водач и клиентът му от Япония. После тръгвам аз - пакистанците се отказват. Пътят в гората и по високия ръб на ледника е изключително приятен. Върхът се открива и скрива, като се виждат все по-ясно ледените му стени. От базов лагер наляво и нагоре по маршрута ясно се вижда висящ ледник, от който се откъсват с трясък ледени блокове. Още преди това препятствие обаче трябва да се внимава за убийствения език на лавината, която се изсипва по централния кулоар на тази четирикилометрова стена.

Мисля си за двадесет и осемте живота, които са погубени на тази стена само преди първото изкачване от Херман Бул. Скоро излизам от гората и се движа по гол склон, а после по каменист ръб към морената на базовия лагер. Застигам двамата пред мен и се снимаме. Те ми казват, че са дотук, а аз продължавам. Стигам на нивото на морената, но до нея ме дели дълбокият кулоар, от който тръгва ледникът. Оглеждам достъпната част от стената и усещам как дяволски ме привлича тя.

Гледам и дишам учестено - това е най-високата точка, на която съм това лято. Изкачената разлика във височините за днес е над 1200 м, а аз не съм аклиматизиран.

Индус ривър и Чилас

На Ракхиотския мост на Инд, където се разплащаме за джипа, 40 долара, се разделям с приятелите си и се насочвам на запад. Чакам автобус и скоро хващам един - шарен, пълен и озвучен с индийско-пакистанска сърцераздирателна музика. Сядам отпред, единствен чужденец, всички ме зяпват. Автобусът се носи по Каракорум Хайуей над величествената река Инд. Целта е да стигна началната точка за изкачване по Диамирската долина до западния базов лагер на Нанга Парбат, селцето Бунар Дас. Но батериите ми свършиха и се изтощи и акумулаторната батерия на камерата. Нямам и прясна вода. Налага се да пътувам до най-близкото градче - Чилас.

Чилас - майко мила! Озовавам се на миризливо място, заобиколен от бараки, пушеци и брадати физиономии. Стотици чифта черни очи ме пронизват. Тръгвам с огромна раница на гръб да търся батерии, вода, храна и хотел (или автобус към Бунар Дас). Трябва да обменя и валута. Хотелът представлява съборетина с вид на обор, в единственото помещение на който вече е настанен доста народ. Седят на легла с мръсни чаршафи, които са поставени направо на пръстта. Връщам се към автобусната спирка, сядам в малък ресторант на пепси-кола и чакам да се изпекат шишчетата, които си поръчах. Тук единственото привлекателно нещо са тези шишчета - ароматни и евтини (и плоските хлебчета нан). Заговарям двама-трима за чейндж, по липса на следи от чейнджбюро. Човекът отива някъде, после се връща и купува моите $50 за по Rs57 или общо 2850 рупии. Търся храна, вода и превоз за Бунар Дас, трябва да се махна от това място.

Осама е хубав човек!

Наобикалят ме с лепкаво и заплашително любопитство. Минава ми мисълта, че мястото никак не е подходящо, за да остана тук. Питат ме:

- Are you American? (Американец ли си?)

- No, I am Bulgarian! (Не, българин съм!)

- Where is Bulgaria? (Къде е България?)

- Eastern Europe, Turkey, Greece, Yugoslavia, Rumania.

- Are you alone? (Сам ли си?)

- Yes, I am. (Да, сам съм.) - Споглеждане в групата.

- Are you Christian? (Християнин ли си?)

- I am Christian, but I study Buddhism. I respect Islamic people. There is many Muslims in my country. (Християнин съм, но изучавам будизма. Уважавам мюсюлманите. Има много мюсюлмани в моята страна.)

- Osama?

- What Osama?

- Osama Bеn Laden?

- What Osama Bеn Laden?

- What do you think? Good man? (Какво мислиш? Добър човек?)

- No. He is a monster, he killed 5000 people! (Не. Той е чудовище, той уби 5000 души!)

- Yes, but Americans! (Да, но американци!)

Този разговор се води в следния вид: аз стоя в центъра, а около мен са се струпали шест-седем млади брадати пакистанци със сиви роби и черни смачкани плетени шапки. Репликите се подават отвсякъде, а аз отговарям. Прилича на разпит.

Предпазливо се изтеглям от обръча. Все пак не мога да отговарям за Америка пред ислямския свят, а някой американец щеше да напълни гащите. Купувам нан, шишчета и някаква съмнителна бутилка минерална вода. Сега пък няма превоз, а такситата искат около $30 до Бунар Дас. Има и други за това село, но чакат някой да се мине да плати повечко и този някой се оказвам аз. Започват да ме навиват, а най-общителният (Совал) се представя за планински водач и срещу такса от 1000 рупии на ден можел да ме заведе до базов лагер на Нанга Парбат и вероятно до седлото, което съединява западната и южната страна. Когато се навивам да платя половината такса, още няколко души добавят по малко и събираме за такси. Натъпкваме се, а шофьорът пуска в моя чест невероятна чалга.

 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах