сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Триград и Ягодина

15.12.2010 г.

от Атанас Кръстев

от Атанас Кръстев

Триград

- Господине, господине!

Жената, която ме вика е сама с мъжа си на пракинга над пещерата. Там през деня са разположени сергиите. Това са последните търговци, които приключват работния ден. Събират си нещата в малко камионче. Единственият друг човек съм аз. Крача бързо към Триград.

- Откъде идвате? - пита учудено жената. Надолу по пътя няма нищо. Пещерата е отдавна затворена. Наближава осем вчерта и в тясното ждрело вече притъмнява. Аз съм сам. Логичен въпрос.

Изминал съм около тридесет километра пеша през Ягодина, Буйновското ждрело и обратно през Триградското. Оставих спътниците си на на разклона при с. Тешел да почиват. Идвам сам дотук, за да взема колата от хижата и да се прибираме към София. От Тешел дотук минаха само две-три коли с рибари, които инвентаризират вировете по реката. Неделя вечер е.

- От Тешел. - отговарям.

- Пеша???

Намалявам скоростта си неохотно. Времето напредва.

- Да.

- Елате да хапнете нещо! - кани ме съвсем искрено. Гласът й е спокоен, даже весел, по което разбирам, че не го прави като първа помощ за бедстващ турист. Вече познавам хората тук и знам, че тяхното гостоприемство е напълно естествено. И голямо!

- Благодаря, бързам! - отсичам.

- Елате да изпиете поне едно кафе! - вече се моли любезната жена. Наистина съжалявам, че не мога да откликна на това смайващо гостоприемство. Уморените ми спътници чакат на десет километра оттук. Нямам и телефон.

Като отказвам и се втурвам нагоре по пътя, тя прави последен опит.

- Чакайте поне да ви закараме!

- Близо съм вече. Отивам до хижата.

Скалите на завоя ме скриват от погледа им.

След малко микробусът им ме настига. Спира и вече отказ не се приема. Пътуваме няколкостотин метра, през което време разбирам, че са младо семейство търговци от Триград, което си беше ясно от само себе си.

- И никой не ви взе по пътя? - питат недоверчиво. Явно това тук е невъзможно. Като казвам, че никой не е минал, те изразяват такова съжаление, че не са знаели и не са дошли да ме вземат, че ако не бях от три дни в Триград сигурно щях да скоча в движение, уверен, че си имам работа с опасно луди.

Возя се в колата и слизам на разклона за хижата. Тука е така. Разбрах го още предишните дни. Бях чувал много за това място и очаквах разочарование, както става обикновено с прехвалените неща. Но тук... какво да ви говоря, нямам думи. Бързам да покажа снимките. Не че са кой знае какво, но да вдъхнат усещане за едно друго измерение. В тази земя всичко е различно. Изненадата е като на Алиса в света зад огледалото. Дори гравитацията тук е друга. Всички планини и гори, които съм видял до този момент ми се сториха банални, схлупени подобия на това чудо. Отвсякъде стърчат шеметни скали, чиито отвесни стени са обкичени с борове, израстли на най-невероятни места, като декор, измислен от смахнат, но гениален художник. Как са се хванали така масово и мощно по скалите не мога да си обясня. По урвите растат цели гори с такова спокойствие, сякаш са родени в цирка.

Само пещерата носи тривиално, едва ли не рекламно име - „Дяволското гърло". Която и дупка да намери нашенеца, с главозамайващо намалелите си изразни средства, веднага я прави „дяволска". Ако трябва само да изброя повечето, сигурно ще ми отнеме дни. Слава богу, че вече съм осведомен, че това не е истинското име на пещерата, а е туристическа примамка. Истинското име е звукоподражателният шедьовър „Клокотник". А? По-друго е, нали? Отпада и единственото нелепо присъствие на дявола в това райско място.

Не особено голяма пещера, сравнена с други. Но впечатляващо вертикално пространство. Огромна дупка с височина над четиридесет метра. Поучително преживяване, подобно на срещата с всяка стихия. Усещаш се смален, жалък и уязвим. Осъзнаваш колко е относителен природният комфорт, който ни е подарен така милостиво.
Селото е малко, но чисто и излъчва топлотата на жителите си. Оцелялата част от римския път на източния склон подчертава неговата старинност. Нечули за ВМРО и Атака джамията и църквата съжителстват спокойно близо една до друга и се радват на мирните си съселяни. Медните им куполи гледат право към небето, неведоми за синоди и мюфтийства. По улиците не преминават много автомобили. Повече са пешеходците, сред които чинно се нареждат кравите от местната родопска порода. Малки и грациозни, с изразителни очи. Приличат малко на африкански антилопи.

Вечерта в хижата дава своя щедър принос към цялата тази непривичност, автентичност и красота на мястото. Петдесет, да - петдесет гайдари от Смолян провеждат тук свой празник. Добре че ги снимах, за да не каже някой, че лъжа. То хора, то ръченици, то гюрултия, ядене и пиене до зори. Невъобразимо, неповторимо, невъзможно преживяване.

Та такива са хората тук. Както и е природата - трудно се вписват сред привичните ни представи и още по-трудно се описват. Като всяко чудо. Често съм си мислил, че ние не заслужаваме тази земя, в която живеем. Ползваме я душмански и без любов, като случайна жена. В Триград се поуспокоих. Видях хора на мястото си.

Тръгвам си, като си мечтая да живея тук. Защо ли пък не? Тук небето е близко, чува се гласът на земята, която говори несмущавана на своя истински език, хората са добри, поминъкът е прост и здравословен. Защо вечно трябва да се завръщаме в нашите безумни бетонни термитници, изпълнени с дива ярост? Какво всъщност му трябва на човек?

Триград - един прекрасен отговор на въпроса.

Ягодина - топлата длан на лятото

Цяла нощ гайдари от Смолян предухваха с огромните си кожени помпи чистия въздух край триградската хижа, озвучаващи го в неописуемо веселие. Въпреки това ставаме рано и неочаквано свежи. Слънцето пълни щедро каменната чаша на родопската долина. Сенките са се скрили дълбоко в Дяволското гърло. Да се задави, дано! Талази от скални лястовици облитат високо острите скални чела, замаяни от свежата утрин.

С малко хляб, сирене, домати и... една голяма диня поемаме към Ягодина. След двеста-триста метра по шосето на север се отклоняваме и хващаме пряката пътека през баира на северозапад. Тя се изкачва леко през гъсталака от сочни треви, къпинови храсти, ниски буки и смърчови китки. Заобикаля тук-там белите камънаци и леко стига до билото, където борът се сгъстява.

Високо се чуват мъжки гласове. На откритото виждаме, че косачи заемат позиции по ширналото се право пред нас огромно зелено корито на обширна планинска седловина. Разменят последни думи преди да се усамотят в опияняващия ритъм на равномерните откоси. Наблюдаваме с наслада картината на лятното изобилие, от което тези мъже отпиват със спокойна решителност. Присвили очи под яркото слънце, те вече виждат спокойната и сита зима, затваряйки кръга на щастливата простота на живота.

Навлизаме пак в гората. Дори в най-гъстите места слънцето пробива мощно и потоп от светлина сякаш я вдига нагоре. Не бързаме. Преживяваме истината на казаното, че не постигането на целта осмисля живота, а пътят към нея. Спираме и почти безмълвно и тържествено изяждаме динята, всеки загледан в свой кът на гъсталака и небето с мислите си.

Като отпочиваме, пътят с меки извивки ни спуска към плитката долина на Ягодина. След като напускаме плътния изумруд на смърча, пред нас се изтягат резедавите извивки на ягодинските ливади. Симетрично раирани от механични косачки, които са ги обходили почти навсякъде, на леки вълни те се отдалечават към хоризонта, успоредно над който броеница от памучни облачета се е подредила сякаш само за да направи ултрамарина на чистото небе още по-дълбок.

И тук кипи коситба. В далечината товарят „Виетнамка", която бавно потъва в огромна купчина сено. Край пътя възрастен косач точи острието и ни гледа с весела ирония, нехае, че няма достатъчно да плати за механична косачка. Времето тук няма такъв смисъл, че да се икономисва. За съжаление това май няма да го разберем. В сянката на близкия навес малко момиченце - сигурно внучката на някой от косачите, гледа с изненада необичайната ни група, прекъсвайки за малко тихата си детска игра. След минута „Виетнамката", подобно на тревен динозавър върху колела, ни настига. От тъмнината на кабината в щедра усмивка святкат зъбите на шофьора. Един от товарачите се вози на предната броня с рутината на дългогодишен еквилибрист. Планината от трева отпрашва надолу към селото и тишината отново сляга заедно с праха на пътя.

Пред нас Ягодина е потънала в жегата и тишината на летния обед. Все пак, появяват се достатъчно хора, за да ни почерпят, тук - с малини, там - с касис. Колкото можем да носим. Завират ни ги в ръцете. Единствените хора, които срещаме на улицата са калайджии от пазарджишко. Чудя се какъв бизнес ще правят тук, но виждам, че май много не ги и интересува. Лято е. Тука хората са добри. Все ще се преживее. Като дойде зимата, тогава ще му мислят.

Отиваме до Ягодинската пещера - нищо особено. Навалица като край будистки храм. После се спускаме през Буйновското ждрело. Обявяваме го единодушно за по-красиво от Триградското. Дивим се, цъкаме, но в крайна сметка си признаваме, че сърцата ни са останали там горе в небесните ливади между Ягодина и Триград, където сигурно още се припичат на слънце.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах