сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

За заека, орела, лъва и кучето. Йерусалим

9.11.2010 г.

от Гергана Райжекова

от Гергана Райжекова

 Тръгвам за Израел без предварителни нагласи. Знам, че да очаквам значи да търся това, което искам да видя. Затова чета малко за Израел и се оставям да усетя тази страна с цялата си женска интуиция, която мога ползотворно да впрегна в разучаването и потапянето в дадена култура.

На летището.

Разпит - къде, кога, с кого, защо, колко, как, откъде, Палестина, знам, не знам, бързо, отговор, въпрос, отговор, въпрос, изчерпателен отговор, подвъпрос, тишина, как се казва съквартирантката ми, тишина, отговор, замисляне, сигурност и нейната цена. Накрая съм почти обидена, вглъбена в собствената си история и в това колко опасно е да се ходи там или колко е сигурно при такива мерки за сигурност. Поглеждам часовника си- на летището съм 3 часа преди полета като неизраелски гражданин, а разпита вече бумти в главата ми и десетките въпроси, част от които лични, знам, са рутинна процедура, но стъписват всеки неизраелски гражданин, поне на първо ходене. Всичко е наред и излитам.

В самолета е първият културен хранителен шок. Пътуването с израелска авиокомпания се оказва добър избор, за да си дам малко време, предразполагайки се към страната, за която летя. Повечето пътници говорят на иврит, стюардесите също, добре знаят английски, но им е неприятно и леко мъчително да ми го говорят. Има 10 радио канала, от които 2 предават международна и западна музика.

Кашерна храна с талон за автентичност. Леко безвкусна, изненада. Въпросът се загнездва в мен и леко се ядосвам на себе си и мързела да дочета онези wiki-страници за еврейската кухня и какво точно представлява сандвича, който изяждам.

Кацаме. Ръкопляскания.

Повдигам вежди, но и аз ръкопляскам. Когато се пътува с израелска авиокомпания при безопасно кацане се ръкопляска, си обяснявам.

Прекарвам още около 45 минути на летището, преповтаряйки на млада русолява еврейка целите на пътуването ми, всичките wh-questions (въпроси), колко пари нося, защо толкова малко и вече се чудя какво правя в тази страна и Йерусалим струва ли си?

Добър въпрос, след толкова препятствия със сигурност си струва, мисля позитивно, както трябва в такива моменти, но бързо рециклирам въпроса в поредния поискан отговор. Като студент по културна антропология политиката полезно е изтласкана далеч от полезрението ми и разпитващите остават доволни.

След печат в новия ми паспорт се чувствам геройски и знам, че съм попаднала в страна, за която интернет нищо не може да ти каже, книгите са безсмислени, непълни, неадекватни, филмите - частни случаи. Всичко антропологическо в мен крещи от глад за информация, такава, която получаваш от случаен човек на улицата или на опашка, но осмисля някое пътуване, забождайки есенцията с някакъв уж вятърничав откъснат фрагмент от песен. Знам как да кажа „Как си?" на иврит и смятам, че хич не е малко, тъй като има разлика дали питаш жена, мъж, жени, мъже или смесена група от жени и мъже - общо 5 „Как си-та"! Уникално. И това ще ми помогне през престоя ми да счупя леда между евреин и една гои (гои е на иврит, доста притеснителна дума, която ме кара да се изпотя и означава неевреин/ нееврейка). Пооглеждам се за такъв елемент през следващите дни, но е трудно. Затова си взимам билет от офис, организиращ екскурзии. Изпадам в леко недоумение от разликата в цената за групи с английски и руски екскурзовод - 450 евро разлика (ауч), и се записвам за екскурзия на трите религии с руска група, оценявайки необяснимото ми желание преди 4 години да се заема с този толкова обичан от баща ми език.

По време на пътуването на 3 пъти сменяш автобус в зависимост от коя точка тръгваш, а в Тел Авив е последното прекачване и пренареждане на пътниците преди 20-те и повече автобуса да се запътят към туристическите атракции. Същото се случва и на връщане като по този начин фирмата спестява пари (но не и път на туристите) и разполага с пълни автобуси с хора, идващи от всички точки на Израел.

Ставане: 4 сутринта

Тъмнина, нощ, спирка и вълнение, хаджийство?, Йерусалим и всичките многоточия и въпросителни знаци на света. След трите прехвърляния в Тел Авив получаваме екскурзовода си и след като той се уверява, че няма някой по бански за Мъртво море, тръгваме. „Здравствуйте!"

Пътят се вие между сиви правоъгълни сгради с щръкнали слънчеви бойлери вместо покриви, бодливи, някак незавършени за привикналото към българските триъгълни керемидени накрайници око. Ниски са, небостъргачите оставяме зад нас в Тел Авив, а на кого му е да гледа небостъргачи, когато цялата библейска история е на път да се изправи пред теб. Затаявам дъх при всяко споменаване на светец. Изречения от рода на „Тук от дясно е родното място на Св. Георги", „Отляво е роден Йосиф" трудно заживяват в главата спокойно заедно с другите ти мисли. Историите се изреждат пред очите на туристите като пътни знаци. Станалите чудеса в местностите, по които автобусът набира мръсна газ, изпадат в кризисна вещественост. Борбата между знам, виждам, вярвам и усещам.

Библията на тепсия, Корана и Тората - абсолютната екскурзия, стига да не си дълбоко вярващ, защото няма да понесеш безпощадната, хирургически прецизна точност, с която екскурзоводът ни Сава очертава постулатите и догмите на трите основни религиозни учения в света и как рамо до рамо те съжителстват в притихналия и непорочен отдалеч Йерусалим.

Скоро пристигаме и първите инструкции отекват по микрофона. Забранено е внасянето на каквито и да е икони, както и свинско месо. Секунда размисъл с какво месо е сандвича ми, лека усмивка, защото не знам, обличам си якето, въпреки жегата от 38 градуса, и се надявам литър и половина да ми стигнат за следващите 4 часа.

Започваме от мюсюлманската част. Чантите минават през скенер, а ние през голяма табели с указания за туристи. За да стигнем до Мароканската врата, която е единствената отворена врата за немюсюлмани от 11 такива, вървим бавно и замислено по дървен тунел, извиващ се точно над Стената на плача. През дъските мяркам хилядите молещи се, черните шапки на мъжете, преградата, обраслите растения по Стената. Тунелът се извива, за да ме сблъска с кордон от изчакващи притихнали полицейски щитове. Успявам да снимам, въпреки напиращите туристи около мен, а думата „насилие" и „религия" за миг ме олюляват. По това време главата вече ме боли и си повтарям, че е нормално, тъй като се намирам в епицентъра на изключително концентрирани молитви. Всички сме покрити, повечето жени с кърпи или шалове на главата. Влизаме. Разказът продължава, докато не е прекъснат от разкрещял се, тичащ от Ал Акса джамията човек. Крещи разгневен, всички гледаме в недоумение, посочва хванатите за ръка мъж и жена. Те поглеждат ръцете си, пускат се и проблемът изчезва. Прехапвам устни.

Стоим главно в двора, защото между нас няма изповядващи исляма, които да изчезнат заедно със Сава в джамията, която е третата по важност джамия за мюсюлманите, където се съхраняват мюсюлмански реликви. Пред стълбите на пророка Мохамед от VIII век, където ще се случва Апокалипсиса разни туристи правят стойки и се снимат. Има автомати навсякъде, има просяци и златен купол, струващ два апартамента в Лондон, които кралят на Йордания продава, за да се отърве от предишния покрив, покрит с жълт алуминии. Посочена ни е църквата „Мария Магдалена", свърталище на джебчии, която е включена в обиколката на християнския Йерусалим, обект на интерес за руските туристи и изключение в християнския свят, защото е обърната на запад. Тук Сава ни изпитва: „Накъде се молят християните?" „Молодец" отговаря „На изток".

„А евреите?"

„Към Йерусалим"

„А ако са в Йерусалим?"

След минута въртене на очни ябълки Сава допълва „Към Стената на плача". Екскурзоводът разказва за осемте порти на Йерусалим, 7 са отворени в момента, а една е затворена, зазидана и очаква повторното идването на Месията.

Завъртаме се около постройки с християнски рибни мотиви и мюсюлмански печат за принадлежност, малка църква, където Христос е плакал, докато е гледал как разрушават храма му и се насочваме към мястото, където според Корана Мохамед е завързвал коня си. Минаваме през тесен подземен тунел, превърнат в гето от почти живеещи на улицата продавачи и излизаме на широк площад. Екскурзоводът ни говори лаконично, защото знае, че всички погледи наблюдават отправящите се към Стената хора и само произнася часа и мястото на срещата.

Стената на плача.

Западната стена, както се нарича на английски, се изправя пред мен, а чувството на човешка незначителност и еднаквост се вижда във всичките раси и нации, дошли да се помолят за нещо от значение за тях. Разделена на мъжка и женска част, аз се отправям към дясната половина с листчета в ръка. Потокът от жени ме увлича да вървя бързо, но веднъж стигнала усещам стената от столове, а после хора, които трябва да преодолея. Силно вярващите прекарват по-голямата част от деня в непрестанна молитва, четат Тората в абсолютен транс, почти залепени до Стената, което няма как да не притесни турист с ограничено от екскурзовода време. Веднага разпознавам малките листчета с желания по стената, но други не успявам, защото буквално са станали част от нея. В места, където едва ли нещо може да стои дори и залепено, си почива навита на фунийка парченце хартия, за да ощастливи някакви хора с чудо. Идва моя ред и се възползвам от него. Редът ми свършва и крача назад, опипвайки столовете, необръщайки гръб към Стената, както ми е казано. Още метър на заден ход. Амин.

Синагогата, която посещаваме ни посреща със затворени врати за гои, затова Сава говори пред нея и обрисува с примери приликите между юдаизма и исляма, които се оказват повече от общите черти между християнството и юдаизма. Всички мислим за това, не бяхме се замисляли за това.

След малка шопинг почивка и неистови усилия да намеря оригинални сувенирчета, които искрено да зарадват приятелите ми, поемаме към Божи гроб.

„Библейско" засяда в гърлото ми и усилва главоболието, което вече тупти при влизането ми в Божи гроб. В църквата може да се каже има три магнитни точки - Божи гроб, Голгота и мястото, където Христос е миропомазан. Първото лежи пред теб още на влизане, а цветен стенопис обяснява. Бързам. За да влезна в Божи гроб, трябва да чакам на опашка, а за да стигна нейния край вървя минути. Опашката се извива около църквичка, около която е построена голямата църква, а както Сава дообяснява самия хълм Голгота е снишен, за да влезне в рамките й. Опашката е широка 6 човека, а аз съм на нейния край, но това се променя след 2 минути. Оглеждам се в полумрака, в хората, слушам на какъв език си говорят и ме побиват тръпки. Всички цветове на света са тук. Хора, обединени от вярата, дошли с една цел, да намерят надежда, религиозни по един споделен начин или религиозни по своему, тихо пристъпват напред. Над църквата е купола, който отдава лъч светлина към стълпотворението и прави гледката нагоре благославяща. След 30 минути съм вече близо и виждам влизащите и излизащите. Един свещеник посочва кога е твой ред да влезеш. Дава знак на 5 човека. Аз съм сред тях. Влизам с поклон. Вътре съм в нещо като предверие и още един свещеник ми дава знак да изчакам, докато излизат трима и пуска четирима други. Не дишам, втренчено гледам пода, където хората се молят. Вратата е още по-ниска и свещеникът почти не отмества ръката си, с която предпазва неразумно влизащите.

Кимва, влизам с треперещи крака заедно с още едно момиче. В Божи гроб. Колена върху пода, свежи цветя, осветени в златно от горящите отвсякъде свещи. В Божи гроб. С ръце върху каменния капак на гроба. В Божи гроб. Времето спира и отлита.

Свещеникът извиква, че е време. Знаеш, че опашката отвън е все така гъста, цветна, очакваща и трябва. Излизам назад, с гръб към свещеника и към всичките учудени, незнаещи какво правя, чакащи. След това взимам свещи и паля в пясъка. Паля и друг вид свещи, които да отнеса вкъщи. Те са много в един вързоп, палят се от едно място и се изгасят в голямо конусовидно пособие. Една от вярващите изгася огъня, свещеника влиза и донася отвътре.

Имам време за Голгота и се изкачвам по стръмните стълби, където виждам различен вид олтар, доста нов в сравнение с досега видяното. Изведнъж огромна група туристи се подрежда пред него и разбирам, че нямам време за чакане. Чакането правя отвън с групата и екскурзовода. Облегната на каменната стена, с поглед наляво, за последно наблюдавам хората стичащи се, към старинната врата. Монахиня. Вдигам поглед и виждам подпряна стълба на един от прозорците. Погледът ми се плъзва надолу по зданието и се убеждавам, че тя се намира точно над Голгота. Стълба към небето. Не ме интересува кой, защо и как я е оставил, а че е там. Снимам. Моментът, който осмисля Йерусалим.

На летището на връщане ме питат за туристическите разходки, докато разопаковат целия ми багаж, а аз се подхилквам и отговарям уверено и доволно. Рутинни проверки, какво да се прави. Толкова хора го искат за себе си, толкова могъщи религии са се вкопчили в Йерусалим, че дори изпитваш съжаление за немирната история на това свято място. След десет дни на една опашка едно ливанско момче ми казва „А, Йерусалим...е тъжна история. Йерусалим е като зайче, което се опитват да разкъсат орел, лъв и куче. Тъжна история, ти казвам."

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах