сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Песен за Пирин

3.11.2010 г.

от Атанас Кръстев

от Атанас Кръстев

„Елена-a! Елена-a-a!" Дум ду-ду-дум дум дум...

„Боже, какво става?" Събудени с шок в ранното утро, натежалите ни от мелнишко вино глави се цепят по шевовете не толкова от нощното веселие, колкото от мощния вик на мъже, които пеят с цяло гърло сякаш право в ушите ни.

„Елена-а! Елена-а-а!" - счупеният кристал на тихото утро в Мелник с гръм и трясък се сипе по покривите, калдъръма и пясъчните възвишения, като шумът се усилва многократно от фуниите на тесните голи долчини.

Бумти тъпан, който сякаш ще срива средновековното градче. Зурли пищят като хиляди ощипани моми и повдигат още по-високо синьото майско небе.

След малко цялото селище, барабар с туристите, е в центъра. Едва превишаваме музикантите. Но те - напета група мъжаги в бели ризи - надуват с цялата си сериозност духалата, удрят навъсено опънати кожи, реват с пълно гърло. Погледите светят. След песента с леко чалгаджийски произход, но изпълнена поразително добре, се заредиха известните тежки, кървави и светли текстове, които всички сме слушали - за Гоце, Яне, Калина, Биляна ... Косата ми се изправи и остана дълго така.

Така, внезапно, като в груба казармена шега, още сънен, бях хвърлен - един наивен градски турист - в дълбоката вода на македонската песен. Признавам, още не мога да се съвзема напълно.

Беше първи май. Кметът решил да отбележи празника като цанил музиканти от Петрич ли, от Сандански ли, не помня. Но още подскачам понякога от спомена за мощния взрив на този вулкан от страст, нега и величие, от тази епична демонстрация на способност за любов, свобода и достойнство.

Който не е слушал пиринска песен на живо, ама истинска, не знае какво е песен. Нека не изглежда пресилено, но сякаш не е живял.

Това се случи преди много години. Не знам дали оттогава, но сигурно и поради много други причини, повечето от които необясними, когато се заговори за Пирин, сякаш ми дават тон за песен. Звучната, политаща нагоре алитерация на и-тата, мраморното „р" в средата, рамката на меките топли съгласни в началото и края. Придихателната експлозия на началното „п". Носовият, одушевяващ завършек на „н"-то. Име с голямо „И" на тези почти вечно бели, искрящи мраморни пирамиди на южната ни планина, стъпили върху най-зеления и наситен цвят, който може да измисли окото. Пирин - една вселенска писта за излитане на поезия, мечти и гордостта да си човек.

Сега е юли и съм от другата страна - в Банско. Обикалям за последно магазините - за карта на планината, която сме забравили вкъщи, за хапване, за пийване, но и пак да се поотъркаме в човешката, топла атмосфера на старите улички около центъра, стихнали хрисимо под грамадите на Вихрен и околните върхове.

По някое време поемаме нагоре. Високо над Добринище е хижата с очаквано за Македония наименование - „Гоце Делчев". Оттам тръгва лифт, който извежда туристите до хижа „Безбог". Това е нашата цел за днес. Името на хижата и едноименният връх над нея, които сме планирали да посетим, малко стряскат. Мисля, че няма аналог по света. Има много топоними с езически, дори дяволски имена, но планински връх, който да прокламира толкова отвисоко атеизма, не съм срещал. Намирам го дори за нещо крайно неестетично. Планината, слава Богу, говори на свой език, който всъщност, сме дошли да учим.

Долу е облачно и топло. Не много след началната спирка ни чака плътен бял облак, който е полегнал на склона и оросява щедро гъстия злак. Малко странно, но ще се гмуркаме отдолу нагоре. Лифтът ни промушва със стоманениния си конец през дебелия юрган на ниския облак и малко под хижа „Безбог" изплуваме отново в кристално чист въздух. Над нас гигантските каменни конуси на върховете подпират все още облачно небе. Гората се разрежда. Алпийски поляни, обрасли с щедра сочна растителност завладяват околността. Навсякъде из тях подскачат потоци и хвърлят игриви отблясъци, докато шуртят под папратите. Тлъст листак покрива полягащите все по-меко склонове. Докато хижата ни инспектира високомерно с шестте си етажа, изправена точно над нас на ръба на равната ливдада отзад, ние - единствени и последни пасажери за вечерта, слизаме от лифта с тежкия си багаж.

Хижата е чиста и уютна. Последното се подчертава осезателно от почти пълната липса на други посетители. Но дори неизбежното въодушевление от срещата с планината трудно прокарва несъразмерното ниво на цените! Ядосвам се, защото това ме отвлича от съзерцателната нагласа с еснафски разсъждения за логиката или по-скоро липсата на логика при формиране на цената в случай на естествен монопол като този. Тук законът не позволява конкуренция. Каквото построено в парка - построено. Друг не може да разпъне сергия, да подслонни туристи и т.н. От своя страна туризмът като културен феномен не ми се връзва с тежкото печелбарство, което суче мустаци и тука. Излизам навън, разхождам се. Гледам, снимам и радостно изоставям несвойствените мисли.

На стотина метра по равната ливада, на брега на първото пиринско езеро, което виждаме, се оглежда едноетажна дървена къщурка, сгушена в гъстия клек. Синкав пушек от комина указва мястото. Живописно кръчме с любезни стопани. Таван от дървени греди. Отдолу печка, камина, дървени маси. По стените кожи, китара и всякакви джунджурии. Зад големите стъкла се стеле езерото. Романтика. Но решаваме първата вечер да проявим лоялност към подслона си в хижата и вечеряме там.

На другия ден сутринта поемаме на югозапад към Поповото езеро. Небето е пак свъсено. Сиви и направо черни кълба се търкалят бързо под напора на вятъра. Ту пълнят котлите на долината, ту се закачват като о тръни по острите чукари. Предоверяваме се на прогнозата, че няма да вали и на връщане си патим. След езерото при х. „Безбог" вземаме задъхано „Душевадката" - около половин километър стръмен склон. След него пътеката ляга хоризонтално и така през якия клек върви почти до Поповото езеро. Каменните възвишения бавно ни обгръщат. Отляво зее дълбоката долина, издълбана от ледените води, спускащи се от околните върхове. Пресичаме често пълноводни поточета, които блъскат нервно камънаците по пътя към клиновидното дъно; клатим се, балансирайки по каменните сипеи, които застилат на дълги ивици напречния склон. След около два-три километра дълбоката долина се издига на нашето ниво и дори започва да вдига и нас. Срещаме няколко езерца, които се наричат Рибни. Не след дълго, след кокетна бистра увертюра между все по-тесните бели канари, пред нас хоризонтът се отваря и се изпъва Поповото езеро. Най-голямото високопланинско езеро у нас. От него по-дълбоко е само Смрадливото езеро в Западна Рила. По средата има обрасъл остров с вид на капа, плуваща във водата. Някой беше подхвърлил, че това е калимавката на местен поп, който се удавил тук заради дъщеря си, отвлечена от разбойници по турско време. Това дало името на езерото. По западния бряг се появява група организирани английски туристи. Почти всички с червени якета, мъжете с кожени широкополи шапки. Дивят се безмълвно заедно с нас на могъщото водно струпване в кремъчните шепи на Пирин, после сядат на брега и тихо започват да чуруликат като ято червеношийки, споделяйки смирено своето възхищение.

Някои българи обичат да се възгогордяват по такива поводи, сякаш те са запретнали ръкави и са създали гледката. Аз обаче съм само един не по-малко възхитен и смирен наблюдател, който само отдава своята почит на величието на вечното творение, сред което единствено можем да благодарим, че ни е дадена привилегията да живеем и ние.

Привечер небето се е поразчистило и там, където се вижда между поразпръснатите облаци, е като абажур от мека млечносиня хартия, осветена отвън и отвсякъде, сякаш от всички посоки на Космоса.

Идва време за вечеря. Никой не може да бъде по-последователен от мен, когато е дал общание да посети някоя кръчма. След няколко чаши вино от домашното на симпатягата, който държи дървеното заведение до езерото, за кой ли път намирам, че по-хубаво вино не съм пил. Тези изненади нямат край! Клиентите пак сме само ние. „Сезонът", както му казват тук, настъпва следващата седмица, когато се очакват 70-80 души по заявка за хижата. Постепенно отблясъците по езерната повърхност се заемат от нашите отражения в тъмните стъкла, спокойно сведени над масата в приятен разговор.

 

На другия ден очакваме слънце. Ще качваме Безбог. В хода на някаква, като че ли режисирана кулминация синьото пробива все по-често. Все пак облаците, предимно бели като зрял пран памук, са ниски и големи. Под тях се приплъзват други, почернели в сянката им като парцали, с които са бърсани кюнци. Маршрутът е много по-кратък, но изцяло стръмен. Почва се пак с „Душевадката". След кратко разпускане по пътеката, потънала в жилавия клек, тръгваме вдясно на северозапад и отново нагоре сред облаци, сняг и каменопади.

Слънцето лукаво ни огрява едва когато стигаме равната седловина под върха, която го свързава на югозапад с най-високия тук - Полежан. После - още по на запад са Малка и Голяма Стража. Още на юг Джангалският гребен вчесва рошавите облаци. На югоизток самотен стърчи Сиврия. През цялото време облаци ревниво са затиснали падината зад него и не ни дават да се насладим на огърлицата на Кременските езера.

Много синьо и бяло, пот и жажда. От зор се събличаме голи до кръста с риск да ни вземат за пенсионери - маниаци на тема въздушни и слънчеви бани. Но няма жива душа и няма кой да смути с погледа си повехналата ни от сянката на дрехите и сивия град кожа. Сами сме с мълчаливите снежни грамади и безкрайния простор. Той е изпълнен единствено с облаци, лъчи, обезумели от еуфория птици и насекоми, и сред всичко това нашите погледи, изпълнени със слънце и щастие, зареяни като цветчета от глухарче във вятъра без тежест и посока...

Оттук достигането до върха е по-лесно. Пътеката е добре маркирана. Преодоляваме широка каменна лавина, но склонът вече не е толкова стръмен. По него тече река от дребни морени. Чудим се откъде са се взели толкова много скални отломки на най-високото. Сякаш са изсипвани върху върха от гигантски пясъчен часовник, чиято горна стъкленица е някъде в невидимите висини.

И ето - покоряваме върха. После се оказва, че, всъщност, той покорява нас. Заветното острие е пирамида от камъни. Сядаме по тях, ставаме, вдигаме ръце, викаме неизвестно защо, на кого, и пак сядаме. През облачните бали почти отвесно надолу се вижда хижата като бебешка играчка край синьото петънце на езерото отпред. Из зелените долини се мержелеят тук-там миниатюрни селца, свързани с пътища косъмчета. През памучните грамади надзъртат околните върхове като недоопаковани играчки за елха.

В каменна чиния до най-високата част на върха, пълна с дъждовна вода, са нахвърляни множество монети. Това навява нещо езически тъжно. Като жалко жертвоприношение на символите на нашия живот и цивилизация, което никой и никога няма да приеме. Този принос ще си седи там горе непокътнат, за да изразява човешката ни безпомощност, страх и неразбиране на непостижимото. И тук, на този нелепо кръстен връх, може би предизвикан от това, а може би и единствено от неповторимото величие, си дадох сметка и получих сякаш уверение, че всичко това: изкачването, гледката, щастието, и полета на душата, цялото това пиршество на духа, което изпитах от този връх Безбог, няма смисъл без Бог. И че няма смисъл, този връх да бъде прекръстван. Нека си остане за спомен и поука, заедно с паницата монети, като единственото, което човекът е в състояние да даде на вечността.

Едно от нещата, които най-много ми липсват в живота е това, че не мога да пея. Спускаме се надолу и в мен пак напира песен и аз мечтая да я запея. Песен без точни думи и музика. Мощна тръпка в сърцето. Нещо огромно, бяло и велико. Нещо, което може да се опише и само с една дума - Пирин.

 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах