сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Рилските езера - природа на духа

9.7.2010 г.

от Атанас Кръстев

от Атанас Кръстев

 

Години наред отлагах качването до рилските езера. Струваше ми се твърде голямо начинание и в малкото свободно време избирах по-кратки маршрути. Къщата, децата... Всеки знае как е. Но много от пропуснатите възможности се дължат преди всичко на прекомерен респект или направо страх от неизвестното. Мисълта за предстоящите трудности стъписва бледия ни градски дух. Но както винаги действителността е смесица от открития и разочарования.

И ето го Денят! По новата магистрала от Перник до Долна Диканя акулоподобни лимузини раздират топлия въздух, оставяйки смръдлива следа от изгорели газове и сгорещени гуми, която бавно се оттича встрани над смълчаните треви и храсти. Ние караме леко. Оглеждаме се, за да не пропуснем нещо, да открием, да запаметим, да отнесем в албумите на паметта. Все пак, това е Голямото начинание.

Преди Дупница колосалният масив на Рила отляво на пътя, потънал в маранята, не се предава на фотоапарата. Няколко измъчени панорами с макове и хилави черешки на преден план не могат да преодолеят пълната бездарност на изгледа, скрит от контражура и тлъста пелена изпарения на ранното влажно лято. От Сапарева баня поемаме право през гората към Паничище. По тесен, но гладък асфалт се провираме в тунел под яки иглолистни кули. На места се открива гледка към полето, а после към тясната гърловина на р. Джерман. Немеем.

Високо достигаме равно и широко място с паркинг. В сянката на боровете се вижда красива, облицована в дърво постройка, която вземаме за началната станция на лифта. Оказва се информационен и изложбен център. Посреща ни любезна млада жена. Обяснява ни всичко, за което питаме - за лифта, за хижите при езерата, за маршрутите към тях. Друг свят.

Пет километра нагоре оставяме колата до хижа Пионерска. С наслада надяваме новата си планинска екипировка. Напълнил съм раницата сякаш ще качваме Еверест. Освен лаическия ентусиазъм, сме свикнали на всякакви изненади.

Лифтът е нов, открит, с двуместни меки седалки. Обслужващите го здрави мъже са толкова любезни с нас, че чак ни става неудобно. Помагат да се настаним, придържат багажа ни. Стискаме по-здраво чантите. Българинът е гърмян заек - винаги търси скритата причина. Не откриваме такава веднага и благодарим, благодарим.

Телата ни политат бавно и безшумно като призраци сред върхарите на смълчаната гора. Отдолу проблясват просеки, ясно се чува звънливият шум на множество потоци. Не след дълго неочаквано и тържествено, над смърчовете изникват почти по целия хоризонт белите покриви на България. От юг и от изток, потънали в себе си, нарастват страховитите масиви на върховете. Иван Вазов, Мальовица, Черната скала, Мусала. Край въженото трасе се появяват огромни снежни килими, нахвърляни безразборно по алпийските поляни. Температурата на въздуха е 20 градуса, тишина сред огромни пелерини. Усещането е свръхестествено.

На горната станция ни посрещат като съветска делегация по времето на Тодор Живков. Поемат нас и багажа ни. Смеят се радушно сякаш не са виждали хора от години. От раницата ми пада шише с вода. Някой веднага го е вдигнал и го слага обратно. Виждат фотоапарата на врата ми и предлагат да ни снимат. Готов съм да хукна след любезния фотограф, ако се понесе нанякъде със скъпия ми Никон. Но чудото продължава, човекът НАИСТИНА иска да ни услужи. Тръгваме към хижата като току-що короновани величества.

Новата хижа - „Седемте езера" е на стотина метра по равната открита поляна. Закъснели сме и с горчиво предчувствие притихваме пред рецепцията. Един младеж радушно ни предлага няколко възможности. Смаяни, приемаме двойната стая с изглед на юг. Чисто и ново е. Миналата година е правен основен ремонт. Прекрасен изглед към билото на югозапад. По пътеката към него, в дясно на север шетат напред-назад мравешки нишки от хора. Кипи масов туризъм.

Българинът се лепва трескаво за всяка опашка и тогава пита за какво е. При вида на толкова хора по трасето набързо преразпределяме багажа, оставяме голямата част и хукваме към езерата. Тръгваме по равната югозападна пътека, минаваща над изворната долина на река Джерман, в която са разположени стъпаловидно пет от седемте рилски езера. Шестото и седмото - Окото и Сълзата - като пълни с вода гигантски следи от кози копита са се загнездили във високия склон над останалите. Стръмната в началото пътека се издига бързо до равното планинско северозападно рамо, откъдето равномерно и с поглед отгоре обхожда цялата, изровена в безразборни алпийски форми каменна шепа с езерата, докато стигне до водораздела над Бъбрека, Окото и Сълзата. Над равния хоризонт отпред се издига Безименния връх, а отляво през амбразурите на високия рид се открояват първо Долното, а после Рибното езеро. Между тях се е усамотила епично старата хижа като Леонид пред персийските орди на околните върхове. Бяха ни предупредили, че е затворена, но отдалече, пред южната фасада личат червени и зелени чадърчета, под които чернеят подвижни човешки точици. Отзад, на север, се веят изпрани чаршафи - ясен знак за обитаемост. Решени сме да правим инспекция на другия ден.

Лека-полека стигаме края на пътеката, която близо до каменния масив спокойно слиза надолу и се изправя през широките равни поляни около Бъбрека - там отчетливо се забелязват концентрични кръгове подобни на езическо средище. Дребни камъни, подредени в три концентрични кръга. Тук се провеждат прочутите слънчеви ритуали на дъновистите. Отдясно е Бъбрека, още замръзнал. По зелените поляни наоколо цъфтят многобройни лилави минзухари, които, помня, че се казваха кърпикожух и се свързват с началото на есента. Отляво е Близнака. Видимата му от нашия малък стан част е също зазмръзнала под рязко извисяващите се отгоре скали. Първоначално го бъркаме с Окото, разчитайки неправилно картата.

Оставям спътниците си на бивак край размразеното крайбрежие на Бъбрека, да се радват на лилавите минзухари и топлия пролетен ден. Аз поемам нагоре по заснежения склон, за да снимам езерата отвисоко. Нагоре и обратно групи от хора, натоварени с разноцветни раници щъкат неуморно. А отттук щрак, а оттам - щрак. Хайде, малко по-нагоре..., и в един момент решавам да се кача най-отгоре - на високия връх над Бъбрека.

Натъквам се на някакво напълно замръзнало езеро в дъното на ледената фуния на огромен циркус. Мисля, гледам картата и разбирам, че това всъщност трябва да е Окото. Обръщам се назад и се убеждавам като оглеждам внимателно езерата. Правя снимки от различни ъгли. Окото е сляпо от сковаващия го лед, надиплено радиално от кафяви бръчки. Гледа страшно.

После разбирам, че зад срещуположния склон, който не избрах, заради твърде многото сняг и лед, е Сълзата. Жалко. Но и не - имам повод да се върна скоро.

Чакам около час отгоре по-хубава светлина за снимки. Сменям обективите, снимам непрекъснато. Но с напредването на времето не виждам голяма разлика. Въздухът е твърде мъглив дори на тази височина.

При Бъбрека съм поразен от лоялността на моите спътници, които още ме чакат. Някой им е разкрил истинското местонахождение на Окото и те също са се качили дотам, разглеждали са го и са ме търсили. Бавно и щастливо се връщаме към хижата, а сините очи на езерата отдолу тихо се затварят с помръкването на хоризонта.

Лястовиче цвъртене пронизва с тънки свределчета лекия ми сън. Новият ден. Под стрехата на покрива се е подредила голяма лястовича колония.

Мускулната треска ни е попритегнала. Правим кафе на миниатюрно газениче. Мързеливим се. Тръгваме с усилие на волята, но гледката отвън ни връща силите. Въздухът е бистър, небето тъмносиньо. Поляните греят с безброй ярки цветя. Поемаме направо към езерата по долната пътека. Давам име на този маршрут „Пътят на поклонението". Той е по-труден, но е много по-красив. В края си стига до същото място, но по един почтителен и величествен начин. Подходящ за хора, които изпитват особено уважение към творението. Планината гледа отгоре и отвсякъде. В това приближаване към нея има много повече смирена възторженост. Отгоре минават забързани тълпи, които идват просто за да отчетат, че са били и тук. Набързо, както се яде в ресторант за бързо хранене. Малкото пътници, изкачващи се отдолу не скъпят времето, поне докато са тук.

След като преодоляваме един стръмен каменопад, пред нас се разстила в цялото си великолепие Долното езеро. Някои смятат, че е най-красиво. Други - Окото. Синя чистота мие погледа. Посядаме на меката ниска хвойна, за да се наситим на гледката. След това продължаваме по по-равен участък покрай пенливата снежна река, сновем между големи балвани с остри ръбове, газим сняг и кал. Реката е буйна. Над водопада при долния край на Трилистника намираме брод. От северния бряг, покрит с гъста мека трева, се открива невъобразима гледка към стръмните скалисти склонове. Те невъзмутимо се оглеждат в гладката повърхност на езерото, уверени в зашеметяващия ефект на красотата си върху пъплещите отдолу нищожества.

Тук е само за палатка. На юг - алпийска картичка. От север - висок вал, който пази от студения вятър, отдолу - равна поляна с мека трева.

Трилистникът прелива буйно от две противоположни страни. На северозапад, откъдето пресякохме водата, и на североизток, откъдето пълни загнездилото се по-долу Рибно езеро. В тази посока обхождаме гостоприемния северен бряг и се спускаме към Рибното езеро и старата хижа. Шарените чадъри и летящото под напора на вятъра пране, разперени под топлото слънце, са си там. Хората отпред са вече с нормални размери. Около плитчините на брега групи от хора се радват на малки рибки, които от време на време чукват повърхността с устни и правят ситни концентрични кръгове. Местоположението на сградата явно е подбрано заради прелестния изглед, когато не са съществували проблеми с разрешенията за строеж. Не може да се сравнява с постните околности на новата хижа. Талази от младежи прииждат от горните езера. Брадясалият хижар бай Павел и две скромни женици сноват панически напред назад, за да обслужат нарастващата тълпа клиенти. Насам-натам се провират чаши с недобре стоплен чай, сърба се бобена чорба, носи се потресаващо вкусна миризма на задушено. Припичаме се на площадката с чадърите. Цвъртящият човешки базар се настанява по припеците край масите и крайбрежните скали в зависимост от степените на романтична потребност и затихва. Времето спира.

Става хладно. Иззад скалите заприиждат облаци като пара от невидими гигантски локомотиви. Неохотно си тръгваме. Обикаляме още веднаж езерото, пресичайки снежни преспи, за да видим чешмата на Дънов. Смесени чувства. Странни послания. По посока на часовниковата стрелка се връщаме обратно до хижата и тръгваме надолу. Пресичаме внимателно в стръмен снежен ракурс на запад и пресичаме пак реката по мост от лед. Скоро стигаме базата. Вземаме си багажа и бързаме към лифта преди да се задръсти от бързащи надолу излетници, наситили се за ден на природата. Треската на нарастващата нервна опашка ни обзема и така услужливо, без много обяснения ни връща, в атмосферата на Долната земя, където потъваме след малко с помощта на тихия призрачен лифт.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах