сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

До Лaкатник - кратък маршрут, подходящ за време на криза

28.5.2010 г.

от Атанас Кръстев

от Атанас Кръстев

 

След влажното и мрачно начало на пролетта, прогнозата за неделя предсказваше слънце. И наистина, от сутринта топъл вятър разчепка дебелата ниска облачност и през огромни памучни катедрали, се ококори тъмносиньото небе. Все пак, отвсякъде хоризонтът оставаше плътно задръстен с дебнещи черни гугли. Положението беше на кантар.

Една от малките ми пролетни авантюри е еднодневен излет до гара Лaкатник, в сърцето нa Искърското дефиле. За предпочитане с влак. Аз и синът ми обаче потеглихме с колата, за да предварим едно ново смръщване на небето.

Отдъхнахме, когато равномерните извивки на завоите ни увлякоха в своя еуфоричен ритъм. Дълбокото дефиле, в което с метални отблясъци се блъскаше калният Искър, на всеки няколко секунди разкриваше нови и нови чудни гледки. Пътят ни водеше ту надолу при тътена на придошлата река, ту ни издигаше нависоко, за да не пропуснем потъващите в далечината, надничащи един зад друг гъбени шапки на планинските върхове. Над тях се кълбяха причудливи облачни грамади. Слава Богу, дъждецът се оказа последното издихание на току-що преминал планински порой. Пътят се пресичаше от многобройни широки ленти искряща дъждовна вода, които плисваха в разнопосочни фонтани при преминаването на колата. Младата пролетна зеленина искреше с изумрудена вътрешна светлина, въпреки липсата на слънце. А тя - светлината, сякаш извираше отвсякъде, дори изпод земята, зажадняла за живот и изобилие. Облачността на места започна да изтънява и ни обзе радостно предчувствие за синьо. Може би не всичко беше изгубено.

След високите завои до с. Владо Тричков залъкатушихме надолу край уютните меки хребети на Луково, обрасли с високи стари иглолистни дървета. После пътят се поизправи, за да дефилираме тържествено под по-строгите склонове на с.Томпсън и Реброво. По серпентините преди Своге, ту следващи, ту изоставящи меандрите на коритото, преръсването съвсем спря. Заредихме гориво, подсладихме си допълнително душата с добри думи и малко шоколад, и отново сменихме речния бряг. Оттук до крайната ни цел пътят тръгва и върви все отляво на реката. От Своге се качва и до Церово държи високо, за да подготви погледа за величествените ридове край селото, които притискат и огъват стрехите на къщиците в ниското покрай реката. Оголените разноцветни пластове на промитите високи брегове придават епичен вид на дефилето като го превръщат в нещо като каньон с по отчетливи каменни склонове. Гъстите церови гори, които са дали името на селцето, ги няма. Почти голи, склоновете пустеят и това разваля малко настроението. Неизбежно се сещаш колко много селища у нас са оставили само спомен за растителното разнообразие и жизнено обилие с имената си. Сега това са безсмислени топоними, посоки заникъде, носталгични спомени от завинаги изчезнали живи светове.

По-нататък, при червеночерните стръмни скали на Бов, гаровите жилища са се разположили нагъсто по труднодостъпните скални зъбери. Оттук реката се изправя и пътят ляга долу, успоредно с нея, в злачната мекота на първите, все още тесни лъки. Пак притъмнява и след един завой, навъсени под оловното небе, пред нас се изправят като гигантска крепостна стена шеметните скали на Лакатник. После се скриват, докато заобикаляме няколко ошумени рътлини и изведнъж някъде над нас, почти запълнил небето, надвисва с южния си ръб чудовищен паралелепипед, наподобяващ поразително крепостна кула, сякаш създадена от великан. Това е най-западният и най-впечатляващ скален монолит от цялата величава стена, подпираща небосклона.

И ето го най-невероятното!Почти на самия горен югозападен ъгъл на гигантската скала, където се срещат трите челни ръба, като на шега, като предизвикателство към всякаква логика, виси миниатюрна, но ИСТИНСКА къщичка.

Тази, сякаш летяща скала, е любимо място на група вечни деца - алпинистите. Някога и някак си някои от тях са построили тази жива картинка, изникваща сякаш от триизмерните книжки с приказки от твърд картон. Причината била - да преспиват там и да си почиват. Вътре имало две вишки, с по две легла, едно над друго.

Та нима не са могли и не могат да правят това няколко метра по-нагоре - на достатъчно удобните живописни полянки на платото?! Но това би бил краят на съня, на мечтата. Бил съм отгоре и дори не смея да пристъпя близо до скалната стреха. Не го препоръчвам и на никого. Но ми се струва хубаво да направиш нещо, което да боде окото на всеки със своята безразсъдност и което никой друг не може да ти отнеме.

Озоваваме се в основата на могъщия скален масив. Оттук селището не се вижда, но ако се издигнеш във въздуха след катерачите или пропълзиш по достъпната за обикновените туристи основа на скалите, от юг, т.е. на десния бряг на реката, върху едно меко, гостоприемно гористо коляно на планината, можеш да видиш скупчени няколко невзрачни къщици.

В действителност, това е едно почти замряло селище, което преживява някак си. В случая - предимно от своето местоположение. Туристи, виладжии, влакове и най-накрая - някакъв дребен местен поминък. В миналото може би голяма част от хората са се препитавали в близките някога работещи предприятия в Елисейна и Зверино, в „Горското", в железопътния транспорт. Сега последните работоспособни жители, които неизвестно защо са се запънали тук като магаре на мост, пътуват до София или Мездра да работят или учат. Не ми се иска да разбера колко са, ако въобще ги има. Ние сме дошли за скалите. Те гледат отгоре променящия се човешки свят и се опитват, с величествено великодушие, да му вдъхнат малко от спокойната увереност на вечността.

Чудим се дали да поемем по пътеката, която води нагоре към острите зъбери. Дъждът скоро е спрял и е кално. Толкова е влажно, че можеш да се измиеш направо с въздуха. Решаваме да изчакаме в малкото ресторантче в самата основа на скалите, до пътя. Докато обядваме, нещата ще се изяснят. Там бършат масите и столовете извън навеса и слагат покривки. Това ни действа като добра метеорологична прогноза. Поръчваме неизменните кебапчета и се наслаждаваме на буйната река, която извира от пещера, буквално на метри от терасата на ресторанта и се пени в подпорната й стена. Водата изхвърча с голяма сила от нисък отвор, без да променя дебита си дори в периоди на засушаване. Въпреки лошото време, популярното сред особняците и честите пътници заведение е пълно. Местни почти няма.

Когато погледът намери пролука нагоре, ще види, че тялото на необозримия каменен свят е надупчено като швейцарско сирене от безбройни кухини. На всички нива по скалните стени тъмнеят множество отвори на пещери. Точно над ресторантчето, при нозете на скалния гигант има няколко впечатляващи отвора. Най-големият е входът на пещерата Темната дупка, чийто друг край, чувал съм, излизал чак при Враца. На десетки километри оттук!

Синът ми не иска да ходим до пещерата. Поради моето настояване все пак продължаваме. Не влизаме, защото не си носим дори най-просто фенерче. Някога, по време на летните ученически лагери, които прекарвах отсреща, в сегашната школа на ЖП, влизахме дълбоко навътре - до „Водопада", до „Езерото" и други тайнствени части на подземния свят. Сега стигаме само до могъщите колони в началото на първите вътрешни разклонения, които много приличат на рицарски ботуши, сякаш придвижващи бавно цялата планина напред.

На връщане се вижда скалната къщичка от друга страна. Синът ми не се вълнува. Участва само, за да не ме обиди. Основната му грижа е да се върне при компютъра.

Е, това е то светът! Върви си накъдето си ще, докато ние се опитваме да му задаваме посоки. В разочарованието си сякаш прозрях, че в края на краищата всеки си има по своему свой Лакатник с къщичка-играчка, а тази тук е само моята. Децата ми ще си имат някакви си техни.

Потегляме обратно надолу към селото, после към града, оставяйки скалите на лястовиците и топлата пролетна нощ.



Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах