сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Съкровището от Над Сент Миклош

6.6.2017 г.

Вече 218 години съкровището от Над Сент Миклош е част от императорската колекция в Музея за история на изкуството във Виена. От началото на април до юли 2017 г. то може да бъде разгледано в зала „Трезор“ на Националния археологически музей в София.

Дали златото на предците се е завърнало, за да бъде видяно от днешните им потомци? А може би на българската публика просто е предоставен шанс да се наслади на културно-историческа светиня, дошла от земи, които не само пазят спомен за народа ни, но и досега са обитавани от наши сънародници?

Открито преди повече от две столетия в областта Банат, днес поделена между Румъния, Унгария и Сърбия, съкровището става известно с името на града, край който е изкопано – Над Сент Миклош (Големия свети Никола). Първото му научно изследване и описание е от 1885 г. и принадлежи на австрийския професор Йозеф Хампел. У нас най-задълбочено го изучават акад. Стефан Младенов, проф. Никола Мавродинов и проф. Станчо Ваклинов. „Със своите 23 богато украсени златни съда с общо тегло почти 10 кг сервизът е безспорен шедьовър на ранносредновековното изкуство в Европа“ – казва доц. д-р Людмил Вагалински, директор на Националния археологически институт с музей при БАН.

Сред въпросите, които поражда възхитителното, но и мистериозно съкровище, е и този за броя на съдовете му. Това ли са всички негови части; дали някои от тях не са изгубени, продадени, присвоени? Точен и сигурен отговор едва ли може да бъде даден – особено предвид твърдението, че съкровището не е сервиз, а сбор от различни по произход групи съдове. Все още не е изяснено и кой го е изработил, нито пък кой го е поръчал, придобил или похитил, кому е принадлежало – и защо е заровено там, където е намерено.

 Неясни, непълни и разнопосочни са още първите сведения за съкровището от Над Сент Миклош – тези за неговото откриване. Според една от версиите през 1799 г. братята Христо и Кирил Накови, български преселници в Банат, попадат на златните съдове случайно при изкопна дейност. Накови подаряват съкровището на австрийския императорски двор и в знак на благодарност са удостоени с благороднически титли, отново свързани с името на селището Над Сент Миклош. Съществува твърдение, че историята на новоизлюпените благородници – и по-точно тази на сина на Христо, Шандор – вдъхновява унгарския писател Мор Йокай за създаването на повестта  „Сафи“, която на свой ред заляга в основата на операта „Цигански барон“ от Йохан Щраус-син.

Според друга версия на златните съдове попадат местният селянин Неза Вуин и синовете му, докато копаят трап в лозето си. При страничното разширяване на изкопа от една от стените изпада купа. Около нея са открити множество други съдове. Без да имат реална представа за стойността на откритието си, Неза и съпругата му Икония продават евтино съдовете на пътуващ търговец. Той опитва да ги препродаде в Пеща – тогавашния административен център на кралство Унгария, влизащо в пределите на Хабсбургската империя. Там обаче съдовете са конфискувани.

С това криминалната история за появата на Над-Сент-Миклошкото съкровище на бял свят не свършва. Смята се, че то не е предадено на Виенската дворцова канцелария, както повелявал законът, а е поделено между двама търговци от български произход, един местен златар и гръцкия му работодател. Възникналият помежду им спор, в който се намесва и откривателят на златото, довежда до предаване на съдовете на Унгарската камара. На 1 октомври 1799 г. те стигат до императорските сбирки във Виена. Остава обаче въпросът дали това е цялото съкровище, или отделни фрагменти все пак остават в хората, замесени в откриването, пренасянето и предаването му. Откъслечните сведения за „парчета златна тел“, „части от дръжки“ и „орнаменти с формата на рога“ не водят до нищо конкретно. Допълнителните разкопки при Над Сент Миклош също не дават резултати. Времето постепенно изличава малкото конкретни фрагменти от разказа за откриването на тайнственото съкровище. Остават знаците по самите съдове – и историята на земите, в които са намерени.

 Днес градът е част от територията на Румъния и носи името Сънниколау Маре (отново Големия св. Никола). Намира се близо до границите със Сърбия и Унгария, върху земя, свързана с историята на няколко народа – между тях и българите. В Банат и досега живеят около 10 000 етнически българи, основно бежанци след разгрома на Чипровското въстание от 1688 г.

Български племена се преселват в Централна Европа още през IV–V в. като част от могъщия Хунски съюз. Павел Дякон и други ранносредновековни хронисти пишат, че през V в. те живеят близо до Карпатите в Северна Панония и се сражават с лангобардите и остготите. Втора българска преселническа вълна нахлува в Централна Европа заедно с аварите. Българите кутригури стават поданици на Аварския хаганат, но през VII в. се разбунтуват срещу хагана. Ту във война, ту в съюз с франки, лангобарди и други германски народи, те се заселват в земите на днешна Италия.

Пак през VII в. нови български племена – главно уногондури, – водени от Аспарух, навлизат в земите край долното течение на Дунав, разбиват армията на византийския василевс Константин IV и налагат там властта си. Около век по-късно българският владетел Крум унищожава източната част на Аварския хаганат и завладява Банат и Трансилвания. В победоносни войни с франките неговият наследник Омуртаг разширява българските територии край средното течение на Дунав и Тиса. Мирният договор между двете държави от 832 г. узаконява това разширение. С някои прекъсвания българските владения на север от Дунав са исторически факт чак до XIV в.

Съкровището от Над Сент Миклош е датирано между VII и IX в. Изказаните предположения, че то може да е завещано на банатския владетел Охтум от неговия дядо Глад, се основават главно на факта, че златните съдове са открити край някогашната столица на владетеля Морисена, до днешния румънски град Ченад. За самия Охтум има различни сведения: че е бил маджарски вожд, ранен влашки княз, български самостоятелен владетел или управител на област от земите на Самуилова България. Преобладават мненията, че съкровището е събирано дълго време и е било предавано от няколко владетели на наследниците им. Изследователите са единодушни, че то има еклектичен характер, което навежда на мисълта, че такъв е и неговият произход.

„Златните съдове със сигурност са събирани над столетие, вероятно предавани по наследство, допълвани, дори преработвани – казва д-р Галина Грозданова, куратор на изложбата. – Част от съдовете показват връзка с християнството, други са свързани с непозната за нас митология.“ Вероятно образите на грифони и други митологични същества, както и сюжети като отвличането на човек от чудовищна птица върху някои от съдовете може да са ключ към загадката за произхода на съкровището. Някои изследователи виждат препратки към аварската култура, други сочат вероятен ирански произход. „За нас връзките с първата българска държава са очевидни – например надписът с гръцки букви около ажурния кръст на т.нар. купа 21 – подчертава Грозданова. – От него са разчетени със сигурност титлите „боила“ и „жупан“. И двете са познати от български епиграфски паметници.“

Какво е значението на надписа и дали той наистина може да ни даде представа за езика на древните българи? С разчитането и превода му се свързват имената на такива светила на световната лингвистика като датчанина Вилхелм Томсен, българина Стефан Младенов, унгареца Дюла Немет, турския изследовател Телят Текин и др. Приблизителният смисъл е: „Жупан Боила даде тази купа за пиене на жупан Бутаул, който я приспособи за окачване“. Никой обаче не е разчел досега руническите знаци върху някои от съдовете. Вероятно те биха разкрили посланията на златото на предците.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах