сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Мълния от дълбините

5.10.2017 г.

Може ли акулата мако, най-бързата акула в океана, да избяга от човешката лакомия?

Писателят Зейн Грей станал известен с приключенските си романи за американския Запад, но истинската му страст не били стрелците или каубоите, а дълбоководният риболов. Той има 14 световни рекорда в лова на соленоводна риба. Но нищо не можело да се сравни с акулите мако, които срещнал край бреговете на Нова Зеландия през 1926 г.

Първата акула мако, която Грей хванал с въдица, била 117 кг, и когато я придърпал до борда, „бързо научих нещо за акулите мако!“, пише той в книгата си Tales of the Angler’s Eldorado, New Zealand. „Тя се бори свирепо, счупи една кука, окъпа ни целите във вода и ни създаде безкрайни трудности.“ Щом измъкнали акулата, Грей се възхитил на физиката й – аеродинамична, мускулеста, с глава като куршум.

Но тази, която предизвикала почти митични суперлативи, била една 540-килограмова акула, с която Лори Мичел, един от спътниците на Грей, се борил. След дълга битка акулата прегризала кордата и избягала. „Ужасих се – казал той на Грей. – Това беше най-дивият и силен звяр, който съм виждал, камо ли пък хващал на въдица!“

Почти век по-късно акулите мако все още имат херкулесовска репутация сред рибарите, които ги обичат колкото заради тяхната борба, толкова и заради месото им. Но риболовът през изминалия век изглежда е взел своето. Акулите мако – които се различават от много по-редкия си братовчед, дългоперата акула мако, по няколко признака, сред които и по-късите гръдни перки (в тази статия под „мако“ ще се разбира късоперата акула мако) – са ненаситно преследвани от любителите на спортния риболов и често се хващат като страничен улов при търговския риболов с парагади. Месото им съперничи по качество на това на рибата меч, а перките им са ценени в Азия за супа от акулови перки – комбинация, която упражнява сериозен натиск върху акулите мако. Но колко голям е този натиск и какъв ще бъде крайният резултат от него, е неясно. Учените нямат точна представа колко акули мако има в земните океани. Затова биолозите, изучаващи акулите мако, се опитват да попълнят някои огромни пропуски в познанията за тях.

През лятото на 2015 г. бях поканен да се присъединя към операция за маркиране на акули мако край бреговете на Мериленд – заедно с учени, които се опитваха да намерят нови данни за тях. Мислех, че ще протече така: ловим едри акули мако, а аз се сдобивам със страхотни подробности за историята си. Вместо това научих от собствен опит, че Марк Твен е бил прав за морската болест („Отначало ти е толкова зле, че се боиш, че ще умреш, а после ти е толкова зле, че се боиш, че няма“). Затова реших да опитам отново – този път с лепенка против морска болест – край Роуд Айлънд по-късно през лятото. И тогава видях това, което трябваше да видя.

На всяко отиване придружавах учени, работещи за изследователския институт „Гай Харви“, които от 2008 г. насам маркират и следят акули мако в Атлантическия океан и Мексиканския залив с основната цел да изследват моделите на придвижване на акулите. Акулите мако в западната част на Северния Атлантик мигрират много, като пътуват на север през по-топлите месеци и после на юг с приближаването на зимата. Курсовете край бреговете на Мериленд през май бяха огромен успех: за две седмици бяха поставени сателитни предаватели на 12 акули мако. Курсовете край Роуд Айлънд през август, напротив, бяха огромен провал: една седмица, нито една акула. Но този контраст предложи обяснение на случващото се с акулите мако в Атлантическия океан.

За да осмислите това обяснение, трябва да знаете едно от първите неща, които човек научава, когато лови акули мако: те делят една и съща територия със сините акули. Двата вида приличат малко на лъвовете и хиените, като обитават заедно едни и същи райони, но имат различни стратегии за хранене. Акулите мако са най-бързите акули в океана, способни да достигнат 55 км/ч, докато гонят бърза плячка като лефер и тон. Сините акули, от друга страна, са относително сдържани и се съсредоточават върху по-бавна плячка като калмарите. Улавянето им, по думите на един рибар, е „като да теглиш врата на плевня“, а месото им въобще не е толкова вкусно като това на акулите мако. Така че можете да се досетите коя от тях е лъвът и коя – хиената в аналогията. Всеки иска да докопа лъва.

През втория ни ден край Нарагансет, Роуд Айлънд, докато придърпвахме поредната синя акула отстрани до лодката, най-сетне забелязах очевидното.

„Изглежда всички сини акули имат куки в устата си“ – казах. Брад Уедърби, морският еколог от Университета в Роуд Айлънд, който беше тук, за да маркира евентуално уловени акули мако, каза: „Да. Всяка, която сме изтеглили в лодката досега, имаше кука по себе си.“

Отстраняването на кука от устата на акула може да е опасно, затова рибарите просто режат влакната и оставят куките да ръждясат и да паднат. И понеже рибарите преследват акули мако, е много по-вероятно да пускат сините акули. „Никога не съм виждал акула мако с кука – каза ми помощник-капитанът Лукас Бърг на първия ден. – Хората никога не ги пускат. Но сме хващали сини акули с по четири куки в устата.“

Риболовният натиск върху акулите мако е интензивен, обяснява Уедърби. Тези, които се опитвахме да хванем, през лятото плуват на север, нагоре по атлантическото крайбрежие и пътешествието между ежедневните спортно-риболовни дейности и десетките турнири за лов на акули, които се провеждат между Мериленд и Роуд Айлънд, е рисково за акулите.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Октомври 2017
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах