сп. National Geographic - Февруари 2020
National Geographic KIDS - Февруари 2020

Непознатият Китай

4.2.2020 г.

пътепис от Елена Дичева

Кацайки в Китай 12 години по-късно, усещането е като да съм си тръгнала вчера и в същото време заобикалящото ме познато да не е минало в някакви непознати за мен измерения.

Полетът с China Airlines мина някак си неусетно, но в същото време това не е компания на която може да се доверите на 100% . Честата промяна на първоначалното време за излитане  или цялостното отлагане на полет прави China Airlines доста неблагонадежден превозвач.

В случая ние сме облагодетелствани да изкараме в Китай цели 12 часа повече от първоначалния ни план.

Летището в Пекин гъмжи от хора, отиващи и заминаващи на някъде, а чувството че сме попаднали на друга планета става все по-осезаемо. Проверките за сигурност на вътрешните полети в огромната страна надминават всякакви познати, подобни в Европа. Багажът ни леко е олекнал от дреболии, конфискувани според техните правила за вътрешна безопасност, и чинно сме се строили за полета до Ханджоу от Пекин. Декемврийското утро е свежо, небето толкова лазурно, че чак не ми се вярва как няма и помен от смог в многомилионната китайска столица.

Предстоят ни малко повече от два часа по въздух до Ханджоу и залепена за илюминатора се потапям в пътешествието. Пътешествие, което ни ще ни отведе в една от древните китайски столици и град, споменаван в историята още преди хилядолетия.

Под мен като змия се вие Големият канал – едно от чудесата, сравнимо по важност и техническо изпълнение с Голямата китайска стена. Само мога да съжалявам, че не разполагам с необходимото време, за да стигна по вода към Рая на Земята, както понякога е наричан Ханджоу. Канал, започнат преди хиляди години и девет пъти по-дълъг от Суецкия, свързващ реки, региони и предопределил историята на Китай.

Потънала съм в мислите си за славната история на древната империя, а междувременно самолетът се е приземил и утрото, което ни посреща, е меко и с пролетни температури.

Летище Ханджоу попада в класацията на едно от 100-те най-добри в света, но освен че е огромно, ново и чисто, то не остава у мен разтърсващи и ярко запомнящи се моменти.

Придвижването до старата – централна – част е сравнително бързо и настанили се в удобен и нов автобус, около нас никнат една след друга гледки от бъдещето.

Огромни строящи се жилищни комплекси са завзели всяка свободна педя земя.

Спрямо мащабите на Китай, Ханджоу е град с едва 10 милиона население и, както по- късно ще заключа, доста човешки облик, в който природата е почти непокътната.

Стигнали сме старата търговска улица, запазила първоначалния си облик от векове и изпитвам ужас как симпатичното ни хотелче за следващите няколко нощи не разполага с асансьор. Липсата му обаче е компенсирана от пъргав домакин, който за секунди отнася тежките ни дисаги.

Не сме изненадани, че не говори и основен английски, но така или иначе  комуникацията ни върви гладко с помощта на преводач от телефоните ни.

Стаята ни е малка, топло уютна, създаваща усещане като да сме у дома си и без да губим и минута отново сме навън.

Намираме се в сърцето на Ханджоу. Подминаваме магазини на стотици години, малки заведения, сервиращи топла храна по непроменени рецепти от време оно, медицински центрове, запазили тайните на времето и огромен ескалатор над огромен булевард, който ни връща в нашето време.

Всичко в този град е своеобразна симбиоза между минало и настояще.

Прекрачваме вратите на първата изпречила се пред нас банка и за секунди биваме върнати в китайската действителност, която често е и бюрокрация в чудовищни размери.

Горко съжаляваме защо сме решили да обменяме пари , а не си пълним джобовете от  не малкотo банкомати  наоколо. Обмяната на около 1000 долара и то в едри банкноти ни отнема повече от час. Всяка една от тях копирана и надлежно описана на ръка. Тъжно заключвам, че преди 12 години смяната на пари в китайска банка бе доста по-бърз процес.

Сарказмът в случая е, че се намираме в родното място на системата за безкешово плащане – Али пей. Почти никой около нас не борави с пари в брой.

Вървейки из криволичещите стари улици без цел и посока, краката сами ни отвеждат до свещеното езеро – символ на Ханджоу и едно от най-почитаните места в Китай. Езеро, описано в не една легенда.

Било някога много отдавна, небето било обитавано от чудни същества. Свещеният Феникс и не по-малко митичният дракон, бродещи из невидимото попаднали на парче магичен нефрит. Дълго го полирали докато стане кристална топка, заслепяваща слънцето. Но за зла беда за съществуването му дочула злата принцеса от съседната земя. Последвала тежка, изпълнена с драматизъм борба между доброто и злото. Красивият нефрит се стоварил на Земята, превръщайки се в кристално синя и чиста вода, а драконът и фениксът се вкаменили до него като вечна стража.

Западното езеро е застинало пред нас като картина от друга реалност. Спокойните му води примамват за снимки и почти всяка точка около него е заета от снимащи се тълпи.

 

Немалка група хора на средна възраст танцуват под звуците на традиционна китайска музика и като че пред нас да минават кадри от историята на Китай.

Около нас цари спокойствие и безвремие, прекъсвано от далечен клаксон на кола по натоварената в съседство главна улица. Какофония, сякаш на ръка разстояние, а толкова далеч от тълпата хора, слели се с природата и невидимата магия, витаеща във въздуха. Танцуващите си разменят думи, които не разбираме, но които излъчват покани за бъдещи любовни срещи между самотници, търсещи човешка близост.

Танците, освен традиционен начин за разтоварване на открито в пренаселената страна и ревниво пазене на вековните традиции, в последно време се явяват най-добрия начин за запознанства в Китай.

Слънцето прави плахи опити да разкъса сивото зимно небе, оставяйки блестящи отражения във водната феерия около нас. За съжаление доста неуспешни, което ни подканва да продължим с разходката си за деня.

Над нас са надвиснали каменните пазители на водата, с които тя е свързана в древните китайски легенди и е време да ги обходим обстойно.

Ханджоу – разположен в южния край на Великия китайски канал (1782 км), включен в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО – е дом на още едно сакрално за китайския народ място – местността Лингуин.

Неусетно сме изминали разстоянието от няколко километра до подножието на свещената планина  и вече  сме в преддверието на пещерите Фейлай Фън – скален комплекс, приютил стотици каменни фигури, символизиращи познати и не толкова богове от източните учения. Мястото създава усещане на тайнственост и вървейки из пещерите няма как да не ни направи впечатление, че пейзажът е коренно различен от заобикалящите ни планини и върхове.

Напълно е възможно древната легенда да се окаже самата истина  и планината като с магични криле да е долетяла от далечни земи, както е твърдял някога мъдрият индийски будистки монах Хуейли, смятан за основател на храма Лингуин. Съставът й от варовик , не се вписва в заобикалящата ни среда .

Разходката из пещерите и след това по стръмна горска пътека нагоре към върха ни отвежда към още чудни и прекрасни статуи, вградени с скалите. Потокът от хора намаля и като че оставаме сами в притихналата гора и едва виждащото се небе над нас.

Пътят става толкова стръмен, че решаваме да прекратим изкачването и да отделим време за разходка из един от най-свещените будистки храмове в Китай с история над 17 века, гордо кацнал с лице към пещерния комплекс. Храмов комплекс, минавал през какви ли не катаклизми и отново възкръсвал като Феникс. Оцелял дори по времето на Културната Революция в Китай и то не без помощта на влиятелни фигури от силните тогава за деня. Комплекс, разпрострял се по възвишенията на свещената планина и запомнящ се с чудовищните си размери.

Храмовете, виещи се като безкраен лабиринт към небето са пълни с хора дошли да се помолят, да се откъснат за малко от града или да намерят уединение за миг със себе си.

Изкачвайки се до последния на върха, гледката пред нас е зашеметяваща. Прав е бил някога арабският пътешественик Ибн Батута да възкликне, че ако някъде има Рай на Земята, то е тук в района на Ханджоу.

Слънцето изпраща последните си лъчи и хващайки първото, озовало се пред нас такси   за няма и 20 минути сме се обратно  в града.

Навечерието на Коледа е и макар християнският празник да не се чества по тези земи, във въздуха се усеща празничност. Свенлива коледна украса обгръща града и далеч от вкъщи изкарваме Бъдни вечер в компанията на непознати млади хора, почитащи един от най-големите християнски празници.

 

Вечерта се е изнизва неусетно и е време за нови приключения и разходки. А градът буквално не спи. Шест сутринта минава и малките гостилнички в центъра на Ханджоу са вече  пълни с пригладнели хора. Хапнали по порция питателни нудъли, пропуснали чесновия сос се отправяме към една от автогарите в Ханджоу. От далече сградата ми напомня не малко летище.

Сравнително лесно си купуваме билети за предстоящото ни пътуване без видими знаци на английски и имайки половин час на разположение разглеждаме заобикалящото ни.

Предстои ни път около 3 часа с автобус, който да ни отведе до един от седемте водни градове в района. Градове с история на хиляди години и все още запазили духа на отминалото някога време.

Времето, с което разполагаме за разходки в района, ще ни стигне за посещение едва на един воден древен град и след дълго проучване се спираме на Нанксун – най-рядко посещавания от туристи и запазил автентичността си.

Автобусът е сравнително пълен и напущайки пределите на Ханджоу пред нас се откриват прелестни гледки, забулени в приказна мъгла. Дъждът ни застига и ни обгръща като водна пелена. Всичко е вода и потънали в безкрайността й пристигаме в центъра на днешен Нанксун. Сиво индустриално градче с нищо не даващо и най-малък знак, че старата му част е недокосната от времето и човека.

Стигнали Венеция на Изтока пред нас се открива гледка, излязла като изпод четката на най-добрия художник. Нереално застинали във времето канали, по които само спрелите стари лодки напомнят, че тук все пак тече някакъв живот.

Каналите, мостовете, надвиснали над водата и отразявайки сенките си в нея са само за нас.

А градът е населен и до ден днешен и могат да се видят предупредителни знаци да не се нарушава спокойствието на живеещите в него.

Град с хилядолетна  история, векове наред просперирал покрай търговията с коприна, с която Китай и до ден днешен снабдява три четвърти от световния пазар. Родно място на най-богатите някога търговци в Китай, пътували къде ли не по света и оставили неповторима следа в облика му.

Разходката ни под дъжда е смутена от самотен лодкар в компанията на притихнал до него корморан. В първия миг си помислих, че умната птица е препарирана, докато не осъзнах, че си е напълно жива и достоен придружител на един от последните посветени в тайните за риболов с корморани.

Неотлъчни другари на човека в миналото и както се твърди много добре преценящи докъде стига партньорството им с човека. Смята се, че след улов сами определят количеството риба, което им се полага, и в случай на нечестна сделка от страна човека отказват да му сътрудничат за в бъдеще.

Ние сме единствените туристи и разходката из древните къщи, построени край водата и свързани като с тунели една с друга, разкрива историята на минало – толкова отдавна и в същото време присъстващо сега.

Надничайки в къщата музей на един от най-богатите търговци в района до 50-те години на миналия век, забелязваме колко е европейски интериора. Скучаеща екскурзоводка ни разказва, че бившият собственик  - завършил в Париж и обиколил света – не е жалил и стотинка в създаване на своя дом. Дори прозорците били донесени от Франция и семейството обичало да общува помежду си на езика на любовта

Красивата лотосова градина е замряла в зимна дрямка и мога само да си представям каква красота е наоколо през някой друг сезон.

Павилиони, беседки и тайни пасажи ни отвеждат до открито магазинче, където ръчно се приготвят сладкиши от сусам по древна рецепта. Мирисът на прясно печени сладкиши ни примамва и си тръгваме с голяма торба, пълна с лакомства.

Остава ни около час до автобуса за връщане към Ханджоу  и посядаме в немалък , но напълно празен ресторант, където всеки си приготвя храната по негов вкус. Грешка в избора ни за късен обяд. Съдържателите не боравят с Гугъл преводач и не ни остава нищо друго освен да се вихрим в ресторанта, избирайки напълно непознати за нас продукти за бъдещата ни гощавка,.

На всяка маса има огромен котлон и къкрещ бульон, в който се предполага да добавяме продукти и подправки по наш вкус. Признавам си, забъркахме нещо, което предизвика голям смях у наблюдаващия ни персонал на заведението. С доза яд, че сме се захванали с напълно непонятно и неразбираемо за нас начинание, плащаме предоставената ни сметка и още по-гладни хващаме пътя на обратно за Ханджоу.

Вечерта бавно ни обгръща  и тогава забелязвам нещо, което водната стихия от сутринта спести на погледите ни: огромни жилищни комплекси в нищото, призрачно разположили се и зловещо обкичени в мигащи неонови  светлинки. Усещането да минаваш в град призрак си е страшно и само можем да гадаем за предназначението им, обвито в мистерия от китайското правителство.

Нова вечер в Ханджоу и познатите ни улици и изпитвам усещането за Коледа, като че ли съм си у дома и сред познати хора.

Сънят ми е леко неспокоен нея вечер от вълнение и с нетърпение ставаме в изследване  на една от най-загадъчните мистерии в наши дни и наричана неслучайно Осмото чудо на Земята.

Освен това и ни предстои пътуване с бърз влак стрела, което ще ни е за пръв път и еуфорията е пълна.

Гарата е огромна, пълна с тълпи хора, всевъзможни павилиони, предлагащи какви ли не храни и напитки и не след дълго сме на платформата, от където ще се озовем за час на над 300 километра далече в непознатото.

Ако ви се иска да се повозите на скорострелен влак, то Китай е едно от местата за тази цел на Земята. Цифрите сочат, че в страната бързите линии се разпростират на повече от 20 000 километра.

Закупуването на билети онлайн е лесно и бързо, а цената на билета е по джоба на всеки.

Наблюдавайки смяната на скоростта на влака – която на места варира , но се движи в порядъка на 300 км в час, – неусетно сме стигнали крайната ни цел за деня – Лонгиоу.

Малък град, незапомнящ се с каквото и да е било. Притихнал площад пред гарата с информационно бюро, чиято упоменателна табела е сгрешена и чийто превод буквално  гласи, че бюрото бълва тълпи туристи , а в момента сме само ние и едно самотно куче, което ни  наблюдава с любопитство. Смеем се от сърце и хващаме първото изпречило ни се такси.

За няма и 15 минути сме пред входа на комплекс, посещаван годишно от около половин милион души. Място, за което не се знае абсолютно нищо.

Поне четвърт час се мъчим да си платим входната такса, но по причини, които никога не разбрахме, сме посрещнати като най-скъпи – правителствени гости на Китай.

С нищо незапомнящ се природен пейзаж, място, което не фигурира в древните анали. За което няма документирана история или поне малка препратка от кого е било обитавано в древността.

Районът винаги е бил богат на вода и от незапомнени времена е известен с огромните ями, в които човекът е отглеждал риба за изхранването си.

И като в историите с неочакван край,в  не толкова далечната 1992 година, любопитството на местни хора бележи откритието на една от най-големите загадки и до сега. Къде на шега, къде от чисто практични подбуди, започва изпомпването на една от безкрайните водни ями, наричани в района бездънни. И само след 17 дни източване пред човека се разкрива бездна, прецизно проектирана от непознат ваятел.

До момента са открити 36 изкуствено прокопани пещери, разпрострели се на площ 30 000 квадратни метра. Прокопани една до друга без свързващи врати или входове помежду си с техническо изпълнение, на което и сегашните технологии могат да завидят.

Създадени в район, известен със силната си и непредвидима сеизмологична дейност, древните градежи и до днес остават непомръднали. Огромни, наподобяващи хамбари и поддържащи тонове земна маса с помощта на колони, широки не повече от две педи.

Усещането вътре е странно и будещо какви ли не въпроси. Високи на места повече от 40 метра и стените им извезани с безкрайни усукани линии, симетрично сливащи се с тези от съседните помещения. Неизвестни, неразчетени послания или запазен знак на мистериозният им строител? Отговор няма.

А вътре е тъмно, дори и със сегашното модерно неоново осветление, примигващо загадъчно.

Подземните изкуствено прокопани пещери нямат нищо общо с подземните градове, които съм посетила из най-различни кътчета на Земята и които със сигурност са приютявали хора, бягащи от нещо, случващо се на повърхността на планетата. И може би пещерите в Китай се явяват прекрасно допълнение на подземните градове, населявани от хора и по съвсем различен начин изградени, сякаш за живеене за неопределен период от време.

Китайските дебри предизвикват само едно усещане. Склад за нещо. Нещо огромно и явно много важно за създателите им.

Главата ми ще се пръсне от въпроси кой, защо, кога и как ги е строил?

Никога не са намерени каквито и да е било оръдия на труда или останки от изкопни материали.

Стените са изцяло чисти и никакви следи от опушване, което би останало от ползване на познатите нам факли, като източник на осветление.

Толкова много въпроси и нито един отговор от изследващите ги до момента историци, архитекти и любители на мистичното и непознатото.

Едно е сигурно: първата, до която се добира посетил, е украсена с гравюри, които не се вписват с останалите пещери. Някак си са странно, модерно понагласени, некореспондиращи с останалите пещери. За момента китайското правителство мълчи, дали не са положени в близки времена. Склонна съм да вярвам, че гравюрите нямат нищо общо с първоначалното строителство на пещерите.

Никъде не е намиран аналог на подобно строителство до момента.

Отнема ни часове в мълчаливо разглеждане на 8 от общо 36  чудни пещери, разрешени за разглеждане и  главите ни ще се пръснат от въпроси, на които засега никой не се наема и да предполага дори.

Този ден сме станали неми свидетели на чудо, свързано с непознатата история на Земята.

Чудо, толкова рядко посещавано дори и от местните.

Излизайки на дневна светлина, дори не можем да си представим на какво чудо от непознат майстор сме имали щастието да се насладим.

За съжаление за непознатите пещери няма история в нито една позната легенда и си представям как едновременно и гиганти и джуджета са били включени в проект, който може би е целял запазване на планетата ни във вида, който познаваме и до сега.

Бих искала да имах някакво мое становище, даващо отговор на видяната мистерия, но пещерите Лонгиоу ревниво пазят тайните си.

Открити са преди 30 години, когато съм била безгрижна тийнейджърка. Пожелавам си поне в края на моя житейски път някой да разчете тяхното предназначение и да открие автора на изпълнението им.

Време е да напуснем Китай, със себе си носим завинаги една от най-големите и неразгадани мистерии на света.

 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах