сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Един български спектакъл в Мароко

6.7.2018 г.

Пътепис от Ирен Петрова

Казват, че артистът трябва да бъде готов на всичко в името на един спектакъл, в противен случай, сцената не е за него. Попадайки в трупата на малкия университетски театър на СУ, нямах никаква представа какво ме очаква и през какви трудности ще трябва да мина. А те бяха много, не само в работата по време на репетициите, но и под формата на предизвикателства за издръжливостта, търпението и способността да потиснеш личните си желания и потребности, за да заработи екипа.

Пролетта на 2015 г. току-що се бе разлистила, когато разбрахме, че участието ни на международния театрален фестивал, организиран от Университетския театър във Фес, е потвърдено. Всички бяхме много въодушевени, Мароко е шанс, който идва веднъж в живота. А и щяхме да се явим с най-българския спектакъл, разказващ за пореден път историята на Орфей и Евридика. Няма човек, докоснал се до този спектакъл, който да не се е разплакал или да не го е обикнал, независимо дали участва в него или седи сред публиката. И така, след много репетиции, на 4 май изиграхме „Орфей“ за последен път пред българска публика и на следващия ден полетяхме към този екзотичен континент.

Пътят беше дълъг, с междинно кацане в Париж (още една моя мечта), но за жалост не успяхме да вдъхнем от френския въздух. Имахме на разположение единствено красивото летище „Шарл де Гол“, едно от най-гостоприемните, които съм виждала. А после френските авиолинии ни отведоха до Рабат – столицата на Мароко, където щяхме да прекараме само две нощи – първата и последната в тази непозната все още страна. Пристигнахме късно вечерта и нашите гидове ни посрещнаха с няколко луксозни коли, за да ни отведат във временното ни жилище. Нощта мина бързо, умората ни бе сразила, но на следващия ден Рабат ни се разкри в цялата си красота и ни зареди с енергия. Палми, фонтани, океан и много история – това е Мароко, или поне само началото. Останалото тепърва предстоеше.

Всеки град в Мароко си има своя Медина (стар град), запазил духа и облика си векове наред. Именно там разбираш какво представлява Мароко. Сергиите с богато разнообразие от подправки, шарените, ръчно изработени килими, чанти и портфейли от естествена кожа, както и прословутата къна, по която жените припадат (а тук тя е с изключително високо качество) са само малка част от богатствата и традициите на мароканците. Нашите гидове ни устроиха типична мароканска закуска в едно на пръв поглед невзрачно заведение, намиращо се на входа на Медината. Закуската бе бъркани яйца, но повярвайте ми, не съм яла нищо по-вкусно през живота си. Зехтинът, с който бяха силно напоени, имаше пленителен вкус, яйцата бяха подправени с ароматни подправки, а хлябът се ядеше и сам. За пореден път получих доказателство, че вкусът на живота се крие в простите неща.

Нашата разходка из Рабат продължи с посещение на Мавзолея на Мохамед V, построен в архитектурния стил на Алауитската династия, в който са живели членове на кралската фамилия. Мохамед V е бил последният султан и първият крал на Мароко, след получаване на независимост от Франция. Не знам как е в останалите градове, но в Рабан градският транспорт е изключително модерен и удобен – надминава българския по всички критерии. Нямахме много време, затова само помахахме на сините вълни отдалеч и се качихме на влака. ЖП линията ни отведе в най-стария от четирите имперски града на Мароко. Тук във Фес, където луксозните хотели и ресторанти приятелски подават ръка на културата и традициите на местното население, можеш да видиш всичко – скъпи коли, забрадени жени, сякаш излезли от Х век, дори такси, което побира 8 души в утробата си. Трябва да имате предвид, че климатът във Фес е тежък. В Рабат непрекъснато се усещат хладните въздушни течения от Атлантическия океан и температурите са по-ниски, но във Фес въздухът е сух и много горещ, а водата оскъдна. Това, разбира се, не изплаши силно мотивираната ни трупа, свикнала на какво ли не.

Хотелът, в който се настанихме, беше 4 звезди и обслужването бе на високо ниво. За щастие, вътре бе сравнително хладно и можехме да избягаме от жегата поне нощем, а трябва да отбележа, че нощите са изключително топли в този период. Преди да се втурнем да разглеждаме забележителностите, посетихме театъра и сцената, на която щяхме да се качим. И тук започнаха проблемите. Сцената е голяма, а салонът побира поне 500 души, което никак нямаше да е в услуга на нашия спектакъл. Ние залагаме изключително много на живия контакт с публиката и импровизацията, а голямата отдалеченост между актьори и зрители, щеше да попречи на „случването“. Нашият режисьор и директор веднага издейства преустройване на сцената – качихме столове на нея, махнахме завесата (ние започваме спектаклите директно пред публиката), намерихме специален балатум, на който да можем да играем боси и да „хвърлим“ телата си в хореографиите, и така устроихме достатъчен по обем кът, в който да се чувстваме уютно и да срещнем публиката с Орфей и Евридика. Задачата не беше никак лесна, цял един ден мина в подготовка на сцената, а репетицията започна късно вечерта. На следващия ден играехме и нямаше време за губене. От умора бях заспала под червените седалки в салона, събудих се, когато ме извикаха за моя монолог.

На следващия ден публиката се качи несмело и леко стреснато на сцената. Тя не бе свикнала да участва в спектаклите и в началото бе резервирана. Но текстът, хореографиите и музиката се разляха в пространството като една дълго стаявана изповед, която най-после намира подходящите хора, за да бъде изказана. Усещането да срещнеш хора от цял свят и да изиграеш пред тях историята на Орфей, е невероятно. Това бе среща на различните народи и култури, които споделяха едни с други своето най-скъпо, най-ценно Аз. Бяхме гледани и имахме възможност да видим творбите на актьори от Италия, Германия, Ирландия, Сърбия, Китай, Оман и разбира се Мароко – една изключително обогатяваща среща, която оставя отпечатък за цял живот. А вечерите прекарвахме около големия басейн в двора на хотела, разговаряйки и предавайки си мисли и усещания от различните континенти, което не може да се случи никъде другаде. И понеже всички сме артисти, нощите бяха истинска феерия от забавления.

В следващите дни бяхме свободни да обходим (доколкото е възможно) града. Фес е най-старият от четирите имперски града – Фес, Рабат, Маракеш и Мекнес. В него се намира и най-голямата Медина. Бяхме предварително инструктирани от гидовете ни, да не влизаме сами и да не се отделяме, защото в този древен град има безброй тесни улички, които водят до други (или до никъде) и човек лесно може да се изгуби, а намирането на верния път му да отнеме дни. Медината е буквално като лабиринт, но без никаква логика в движението. Тъкмо там всички се втурнахме да пазаруваме кожени изделия, сувенири, традиционни тъпани и тарамбуки, бижута и какво ли още не. Когато си купувате нещо, задължително се опитайте да свалите цената, която са ви предложили, поне на половина. Всички търговци започват с много висока цена и ако си убедителен, можеш да се спазариш доста изгодно. Ако ли не, ще се наложи да дадеш огромна сума за нещо, чието качество не може да бъде проверено.

Вратите на тези малки коридори разкриват невероятни тайнства. Зад една от тях ни демонстрираха процеса на тъкане на килими и дори се получи своеобразен пърформанс покрай работата, в който човекът от магазинчето засвири на тарамбука, докато ние подклаждаме ритъма с ръце. Ето така трябва да се работи, с настроение. Друга врата ни поведе по тясно стълбище, което ни качи над покривите на Медината. Гледката беше невероятна, а някъде наблизо под нас видяхме една от прословутите работилници за боядисване на кожи – вековна традиция, която и днес се извършва по първобитен начин, но с изцяло природни продукти. Кожите се обработват с вар, изплакват се с вода и след това се боядисват с шафран, кори от нар, мента, червени чушки и т.н. После дълго време се сушат и отиват в други работилници, където ги превръщат в чанти, портфейли и др.

Другата задължителна забележителност е университетът „Ал-Карауин“, който съществува още от далечната 859 г. Това е най-старото висше учебно заведение, влязло дори в рекордите на Гинес. Колкото и странно да звучи, там наистина успяваш да събереш мислите си, атмосферата напомня на тази в църквите и джамиите, мястото е силно духовно.

Като всеки фестивал, и този имаше заключителна вечер, в която се раздаваха награди. Нашият спектакъл бе награден за най-добра режисура, което обогати личната му биография с още един трофей.

Наситени с гледки и преживявания, се насочихме отново към Рабат за една последна нощ в Мароко. Имахме един следобед време, което по-голямата част от трупата реши да прекара в Медината на Рабат, а аз и още две момичета избрахме плажа. Хапнахме в изключително романтичен ресторант на брега на Атлантическия океан, вдъхвайки соления аромат на водата. И естествено, позволихме си да поплуваме, въпреки ниската температура на водата, с което аз прибавих и един океан в своя списък на солените води, в които съм се гмуркала.

И после се качихме на самолета в ранни зори, отново към Париж и отново към България, но вече бяхме нови.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах