сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

„Пусни народа ми да кара сърф“

29.5.2018 г.

„Пусни народа ми да кара сърф“ съчетава в себе си три прекрасни книги – вълнуваща автобиография, историята на един уникален бизнес и подробен план на надеждата за нашия общ дом.

Джаред Даймънд, автор на „Пушки, вируси и стомана“

ИСТОРИЯ

Никое хлапе не мечтае, като порасне, да стане бизнесмен. Иска да бъде пожарникар, професионален спортист или лесничей. Братята Кох и Доналд Тръмп са герои само за други бизнесмени с подобни ценности. А аз исках, когато порасна, да стана трапер.

Баща ми беше корав френски канадец от Квебек. Ходил е на училище само три години, преди да се наложи да се откаже и да започне да работи в семейната ферма на девет години. Тъй като е бил най-упоритият работник сред деветте си братя и сестри, когато станал на десет, баща му го избрал да отиде с него в Мейн и да започне работа във фабрика. По-късно работил като мазач, дърводелец, електротехник и водопроводчик. Не е зле за третокласник. В Лисабон, щата Мейн, където съм роден, се научил да поправя становете на фабриката за производство на вълнени тъкани „Уарумбо Улън Мил“. Смятам, че съм наследил от него любовта си към тежкия физически труд и усета си за качество, особено за фините инструменти. Един от най-ярките ми ранни детски спомени е как седи в кухнята до печкстс на дърва, пие уиски от бутилката и си изважда с клещи няколко зъба – и развалени, и здрави. Имаше нужда от протези, но смяташе, че местният зъболекар взема прекалено скъпо за тази част от работата, която лесно можеше да свърши и сам.

Мисля, че съм се научил да се катеря, преди да се науча да ходя. Отец Симард, който живееше на горния етаж в къщата, която бяхме наели, ме окуражаваше да пълзя нагоре по стълбите, където ме чакаше с лъжичка мед за награда. Когато бях на около шест години, брат ми Джералд ме взе за риба, закачи тайно двайсетсантиметрова щука в края на въдицата и ме накара да повярвам, че аз съм я уловил. Оттогава съм пристрастен към риболова.

Почти всички в Лисабон бяха от френска Канада и аз посещавах френско католическо училище до седмата си година.

Двете ми сестри, Дорис и Рейчъл, бяха по-големи от мен с девет и единайсет години и тъй като брат ми беше в армията, а баща ми – все на работа, израснах, заобиколен от жени. Така предпочитам да живея и сега. Майка ми Ивон бе приключенецът в семейството и именно нейна беше идеята през 1946 г. да се преместим в Калифорния, където се надяваше, че сухият климат ще има благотворно влияние върху астмата на баща ми.

Продадохме на търг всичките си вещи, мебелите, които баща ни беше направил със собствените си ръце, и в един тежък за мен ден ние, шестимата, се натоварихме на семейния крайслер и поехме на запад. Някъде по Route 66 спряхме в индианска хижа и майка ми извади консервираната царевица, която беше приготвила за пътуването, за да я даде на жена от племето хопи и гладните й деца. Тази случка вероятно бе първият ми урок по благотворителност.

За книгата

„Когато през 2005 г. започнах да пиша „Пусни народа ми да кара сърф“, първоначалното ми намерение беше това да бъде философски наръчник за служителите на „Патагония“. Изобщо не съм очаквал тази проста книга да се преведе на десетки езици и да се изучава в гимназиите и университетите, че дори да има влияние върху развитието на големите корпорации. Даже „Харвард“ използва компанията ни за практически казус. Винаги сме считали „Патагония“ за експеримент по правене на бизнес по нетрадиционни начини. Никой от нас не беше сигурен в успеха, но всички бяхме наясно, че „обичайният бизнес“ не ни интересува. Е, оцеляхме и дори процъфтяваме вече повече от половин век…

Злото в обществото ни става повече и по-силно и това ни кара да осъзнаем, че като по-голяма и влиятелна компания отговорностите ни и усилията ни да бъдем дори още по-отговорни също са нараснали. Постигнатото от нас през последното десетилетие и плановете ни за следващите са причината за това обновено издание на книгата.“

                                                Ивон Шуинар, основател и собственик на „Патагония“

www.vakon.bg

За автора:

Ивон Шуинар е основатeл и собственик на компанията „Патагония Инк“. Започва бизнеса си, като в края на 50-те години на миналия век проектира, разработва и разпространява оборудване за алпинисти. През 1964г. създава първия каталог за поръчки по пощата – една страничка отпечатана на циклостил, придружена със съвет да не очаквате доставка в сезона за катерене. През 80-те години компанията на Шуинар се разраства до такива размери, че той се замисля за предсрочно пенсиониране. Вместо това продължава да развива и насочва “Патагония“ в посока намиране на решения за все по-задълбочаващата се екологична криза.

През 2011г. „Патагония“ поставя началото на „1% за планетата“ – организация от компании, които допринасят с поне един процент от чистите си годишни продажби на различни групи, събрани в списък и одобрени екологични организации.

Днес, Шуинар прекарва голяма част от времето сред природата и продължава да управлява „Патагония“.

*Книгата е допълено издание и включва още 10 години нестандартна бизнес философия.

Цитати от книгата:

Пътувайте бавно!

„Пътуванията, които помним са тези, които са продължили дълго време. Хората сега пътуват бързо, взимат си 1 седмица, отиват в Европа – тези пътувания не се помнят особено много. Но ако трябваше да прекосите континента или да пътувате с лодка, ще е съвсем различно.“

„Природата не обича монокултури“

„Всяка империя се сгромолясва. Американската вероятно е тръгнала натам вече. Природата не обича империите. Не обича скупчвания на едно място, не обича монокултури. Винаги се опитва да създаде разнообразни видове. Иска всичко да бъде разпръснато. А ние постоянно се опитваме да задържаме всичко.“

"Ако искате да разберете логиката на един бизнесмен, погледнете непълнолетния престъпник. В действията си хулиганът винаги се води от: "това е гадно, ще правя каквото ми харесва!".

Може да поръщате книгата на: http://www.vakon.bg/pusni-naroda-mi-da-kara-sarf

 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах