сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Арктическият кръг – ледената нирвана

7.3.2018 г.

Лаят на нетърпеливи и очакващи кучета изпълва въздуха. Те стоят готови пред шейните в очакване на старта. Същото нетърпение и вълнение изпитвах и аз.

Държах здраво шейната, а отвътре напрежението от предстоящото неизвестно ме изпълваше. Портата се отвори. Кучетата скочиха във въздуха неудържимо. Натисках до изнемога спирачките на шейната в стремеж да укротя скоростния им устрем. Устрем само напред и лай зад гърба ми, идващ от другите шейни. После изведнъж всичко затихна, безкрайна тишина проряза въздуха. Тишина, която се нарушаваше единствено и само от звука на лапите и на шейната по снега. Бях в пълен контрол над себе си и кучета, но това беше само привидно. Арктическият кръг е непредсказуемо място и времето те изненадва във всеки един момент. Това е друга планета.

Ден първи: -28С (усеща се като -43С). Tръгваме рано, за да можем да използваме наличната дневна светлина. Натоварваме шейните с най-необходимото, което се състои от храна за кучетата (четири шейни пълни само с тяхната храна), храна за членовете на експедицията, предварително подготвена, която после само ще затоплим и лични вещи не повече от 3 кг на човек (фотоапарат, паста и четка за зъби, малка кърпа за лице, вълнени чорапи, ръкавици, парацетамол и крем против измръзване).

Пред мен са впрегнати кучетата водачи Нора и Уилма, а зад тях са Гаате и Налло. Очевидно е, че тази година моят отбор ще бъде почти изцяло женски с едно малко, но открояващо се изключение. Когато определят кучетата във впряга, е задължително да установиш контакт с тях – вие ще бъдете едно цяло в следващите няколко дни от експедицията. Уважението, любовта и грижата към животните са от първостепенна важност иначе експедицията е невъзможна. Те са цялата енергия и мощ на впряга, ти си само кормилото. Цялата експедиция ни се състои от 6 члена плюс двама водачи Илейн и Джейсън.

Първите 4 км караме по река Алта, които са като „загрявка“. Следват 3 км в планината Финмарквида където трябва да помогнем на кучетата да изкачват планината. Това е трудната част от пътя, изискваща пълен контрол и издържливост. Продължаваме да се изкачваме, но хълмовете стават по-меки, движейки се над няколко заледени езера. След близо шест часа каране е време за обяд. Ако времето позволява палим огън на открито и топлим супата, която е приготвена и вакуумирана предварително. Времето обаче е много студено, а и вече е много тъмно. Спираме само за десетминутен отдих на кучетата, пиейки чай или кафе от термосите. Повече не е възможно да стоиш, без да се движиш, защото студът и полярният вятър изстудяват тялото ти до степен, при която се обездвижваш.

Сега сме на планинското плато. В последните 19 км (от общо 36 км) и преди да стигнем до базата Йотка, виждам пред себе си само безкрайната белота под постоянно променящата се арктическата светлина. Опитвайки се да стоя все още будна, изведнъж се озовах в странно състояние, виждах неща, които не бяха там – виждах светлините на град, но такъв нямаше пред мен... Умората, полярният студ и едната чаша чай за цял ден си казаха тежката дума. При пристигането ни в Йотка организирахме заслона на кучетата и приготвихме храната им, за да могат да си почиват пълноценно през нощта. Проверихме и лапите им да няма заледени късове по козината, които могат да доведат до трайно измръзване. Приготвянето на храната им е тежка физическа работа и представлява палети с дълбоко замразено рагу, което трябва да „насечем“ на малки късове и да го залеем с гореща вода. За десерт имат нарязани късове сьомга. Храната на кучета е от съществено значение тъй като кучетата изгарят по 13 000 калории на пробег на ден и трябва да получат много калорична, но лесно смилаема храна. След това подготвихме собствената си вечеря. Напълваме кюмбетата с дърва за през нощта. Умората прави телата и мислите ни бавни, а усещането за лекота (след свалените няколко ката екипировка) и чувството за щастие, допълнително замайват главите ни. Тези, които имаха поне още малко сили, останаха да дочакат северното сияние!

На другия ден първото нещо е да проверим кучетата и да ги нахраним и чак след това е време за нашата закуска. Температурата навън е малко по-благоприятна -23С (усещане за -27С). Взимаме вакумираната супа за обяд и напълваме термосите, преди да сме готови да тръгнем отново. Днешният маршрут е над 30 км по планински терен над замръзнали езера. Движим се по цялата дължина на Suosjavrre Fjellstue до ранния следобед.  Пейзажът е марсиански – гол и заледен терен, който се слива с цвета на небето. Времето е променливо – ту вали сняг, ту е слънчево. Стигаме то крайната дестинация на маршрута. Ако времето не е благоприятно, трябва да тръгнем обратно към базата, без да сме обядвали, тъй като денят е малък (в 15,00 ч вече е тъмно). Времето обаче ни дарява с 30 минути слънце и ние се отправяме по реката и към Mollisjok, а от там обратно към Йотка.

На връщане обстановката коренно се променя. Караме в пълна тъмнина посред полярна снежна буря, която бие в лицата ни ледени парчета сняг. Усещаш крайниците си замръзнали, затова се опитваш допълнително да се движиш, като помагаш на кучетата с крака. Ръцете ти са безчувствени и единственото нещо, което можеш да направиш, е да ги „биеш“ в дървената рамка на шейната, за да не намалее притока на кръв и съвсем да замръзнат.

След тежкото и изтощително връщане се захващаме с последни сили за храната на кучетата – това е божие правило. Не можеш да оставиш кучетата навън гладни и да решиш, че първо ще се стоплиш. Твоят комфорт е последното нещо, за което се погрижваш. Разделяме отговорностите и едни се захващат с кучетата, другите с паленето на печките. Мислиш, че измръзването е все още в рамките на поносимото, но в момента, в който влезеш на топло и кръвта нахлуе в крайниците – болката е непоносима. По това разбираш в каква степен си бил изложен за дълго на „кучешки“ студ.

На следващия ден всичко се повтаря този път маршрутът се състои в това да прекосим езерото Lesjavre (най-голямото езеро във Финмарк). Днешният маршрут се оказа приблизително 48 км. Ако времето позволява, ще предприемем обиколка и ще стигнем до ръба на Сауцо за невероятна гледка към най-големия каньон в Северна Европа и река Алта. Решаваме, че такава гледка не е за изпускане въпреки силния полярен вятър, който носи още повече сняг. На връщане отново сме в снежна буря, с много страничен вятър и лоша видимост, но вече опитът си казва тежката дума – паниката в тъмната снежна буря е малко повече овладяна. Най-важното е да не позволяваш да измръзнеш достатъчно и да си нащрек за промените на терена.

След няколкото тежки дни всички кучета бяха добре, ядяха и си почиваха пълноценно. Когато започнахме последния маршрут към Алта, имах отбор, който се движеше като безупречна машина. Чувствах, че бях направила нещо точно в началото на експедицията ни, което даде добър ритъм на целия отбор – обич и грижа. Бях заедно с кучетата ми по всички тежки трасета, помагах им в изкачването на планината, бутайки шейната, говорих им през цялото време и благодарих за всички положени от тях усилия, както и за всички изминати километри. Движихме се със завидна скорост за един малък отбор от четири кучета, които просто дадоха всичко от себе си!

Нора знаеше всяка една пътека и посока – уверена, силна, издържлива. Какво куче само! Уилма моята втора водачка, нетърпелива и конкурираща се постоянно с Нора, вършеше огромна работа като не оставяше другите да намаляват темпото и ги окуражаваше с лай, а ако трябва и с леко захапване. Гаате – дребната и нежна животинка се оказа цял атлет.  И накрая Налло, единственият мъж в отбора. Дърпаше необуздано шейната, но до него Гаате го балансираше.

Докато се приближавахме към базата в Алта в края на експедицията, видях малки, тлъсти мишки по снега. Навсякъде! Не вярвах на очите си, (замислих се, че може би това бяха всъщност екскрементите на кучетата, нямаше как да са мишки... ). Засмях се за секунди, преди да се събера и да се захвана със скоростта на шейната. Говорих на кучетата, не трябваше да отпадам, оставаха още няколко километра до края на експедицията ни. Не исках никога да свършва това пътешествие. Гледах кучета как тичат пред мен и се опитвах да запечатам този момент завинаги.

Научих толкова много за себе си. Имах моменти, в които се страхувах и исках да се откажа, загубих контрол над шейната и паднах на два пъти първия ден, но продължих. Плачех от благодарност, смеех се на малките странни неща, които ми се случиха по пътя, грижих се за всяко едно куче, бях целеустремена през цялото време и осъзнах едно важно нещо: смисълът на живота е в обикновените неща, просто ние сме загубили това чувство. Горещият душ и сапуна след седмица без баня ми се сториха лукс, защото те всъщност не са даденост. Трябва да цениш и да си благодарен за всичко дори за най-малките неща в този живот. Изпитах такъв вътрешен мир, който никога не бях изпитвала. Израснах. Приключих втората си подготвителна полярна експедиция, сега следва още по-голямо предизвикателство – сърцето на Северният полюс!

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах