сп. National Geographic - Юли 2019
National Geographic KIDS - Юли 2019

„Свирепа арена“

6.2.2019 г.

*Издателство „Вакон“ посвещава преиздаването на книгата „Свирепа арена“ на паметта на алпиниста Боян Петров, който на 7 февруари, 2019 г. щеше да навърши 46 години.

В разговори с Боян той разказваше със страст и възхищение за книгата на Джо Таскър и настояваше, че трябва да бъде преиздадена. По думите му това е книгата, която го е накарала да погледне към върховете с тази смелост, увереност и плам,  на които само той беше способен.

Колкото и да е странно, след всичките мъки на К2 не изпитвах разочарование, че не успяхме да стигнем върха, и бях сигурен, че същото се отнася и за Пийт, и за Дик. Бяхме сторили всичко в границите на възможностите си, за да се изкачим. Достигнали бяхме своя психически и физически предел и живяхме толкова продължително в тези екстремни условия, че накрая почти нямахме сили да се върнем към нормалния живот.

В телесно отношение бяхме абсолютно изцедени, а в духовно се чувствах като след завръщане от война. Ала желанието ми да катеря във високите планини остана и си дадох сметка, че съм се променил и съм започнал да гледам на себе си с друго съзнание, по-различно от реакцията при първото ми ходене в Хималаите, когато се бях заклел никога повече да не стъпя в техните предели.

Не стигнахме върха на К2, но по-ясно, отколкото при всяко друго изкачване осъзнах, че най-важното е не да се добереш до горе, а пътят до там. И макар че не бих искал пак да премина през изпитанието, което преживяхме по този път, за мен е скъпоценен всеки миг от него.

Тримата бяхме обединени от една рядко срещана, целеустремена решимост и когато положението стана критично, знаехме, че можем всецяло да разчитаме един на друг. След онова кошмарно слизане от Дунагири с Дик, при което всеки от нас кажи-речи не съзнаваше присъствието на другия, потънал в своя свят на илюзии и халюцинации, аз се бях научил да се справям по-добре с несгодите и изтощението. Ако не друго, поне се бях научил да правя обективна преценка на ситуацията и да отделям изискванията на действителността от фантазиите на въображението.

Много въпроси бяха намерили своите отговори, откакто започнах да катеря. Вече знаех за какво служат карабинерите, защо лавините са смъртоносни; познавах така добре планините и някои от подхималайските градчета, че в тях се чувствах като у дома си; разбрах, че не съществува затворен кръг на алпинисти, а само групи от приятели, които предпочитат да заминат заедно точно както човек държи да отиде на курорт със свои познати. Сега имах приятели, на които можех да разчитам в планината и с които бих предпочел да тръгна отново, така че за алпинист, който тепърва започва да мисли как да отиде в Хималаите, ние вероятно също изглеждахме затворен кръг без никакъв достъп.

Никога не съм имал намерение да ходя толкова често в планините, нито да стоя там толкова продължително, но постепенно установих, че всяко ходене ми предлага нещо ново и различно и докато тази неповторимост не изчезне, винаги ще ме влече натам. Съществуват безброй нови предизвикателства, безброй привлекателни проблеми за разрешаване и трудности за преодоляване. За мен пребиваването в планината се е превърнало в начин на живот, без да бъде средство за регистриране на постижения и удължаване на списъка от изкачени върхове.

К2 илюстрира до каква степен сме готови да пожертваме себе си и – погледнато отстрани – сигурно приличахме на самоубийци или на някакви бездушни същества. Обаче ние се изложихме на риск единствено защото смятахме, че достигането на поставената цел си заслужава труда да се изкачиш на втория по височина връх в света само със собствени сили. Така е и с всяко друго начинание в планината – рисковете се поемат единствено защото човек е уверен, че е направил точна преценка как да ги избегне, за да постигне достойна цел. Oт алпинистите, които познавам, никой не е самоубиец по темперамент, напротив – всички те до един обичат живота и с ожесточение се борят да не се лишат от него, а същата тази трескава енергия и възторг им помагат да се справят с проблемите на ежедневието и да въздействат на хората около тях.

Oткъс от книгата „Свирепа арена“ от Джо Таскър

издателство „Вакон“

Повече за книгата вижте на: www.vakon.bg/svirepa-arena

 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах