сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Изчезващото царство на ягуара

5.12.2017 г.

Потайният хищник на Централна и Южна Америка е почитан като духовен символ. Сега котката е изправена пред заплахи, които могат да превърнат образа й в спомен от миналото.

Чираците на майстор Хуан Флорес поднесоха паспорта ми за духовния свят на ягуарите в пластмасова чашка. Тя съдържаше ла медисина – подобна на сироп кафява отвара от листа на чакруна и от лиана аяуаска, варена два дни и после налята в стари бутилки за вода. В началото на церемонията майсторът благослови отварата, издишвайки дим от мапачо – див амазонски тютюн. После започна да пълни чашите, наливайки по малко на всеки от присъстващите.

Чакахме седнали на рогозки, с одеяла и пластмасови кофи за повръщане под сламения покрив на голям открит павилион, наречен малока.

Бяхме 28 души – от САЩ, Канада, Испания, Франция, Аржентина и Перу. Всички бяхме дошли да търсим нещо в това отдалечено селце в перуанска Амазония, построено на брега на странен, убийствено горещ поток, наречен Врящата река. Някои се надяваха да намерят лек за сериозни страдания; други търсеха насока; трети просто искаха да надникнат в един различен свят – най-езотеричното кътче на „културния коридор на ягуара“, както го нарича Алан Рабиновиц. Това царство обхваща местообитанията и миграционните маршрути, които неговата природозащитна организация „Пантера“ се опитва да защити, за да подсигури оцеляването на около стоте хиляди съществуващи ягуара и жизнеспособността на генетичния им фонд. Лекарството беше раздадено мълчаливо на фона на шума на реката, където призраци от пара се извиваха във вихрите на хладния нощен въздух. Когато чираците дойдоха при мен, паднах на колене. Един чирак ми подаде чашката, друг застана до мен с чаша вода. Поколебах се, мислейки за това какво ми каза известният курандеро дон Хосе Кампос в оживеното перуанско пристанище Пукайпа преди няколко дни:

„Не ти вземаш аяуаска – рече той. – Тя взема теб.“

Надигнах чашата и я изпих.

 Бях дошъл да видя майстор Хуан в Маянтуяку, шаманския лечителски център, който основал през 1990 г., с надеждата да науча повече за ягуарите и особено за онези страни на животното, които не могат да бъдат уловени от скритите камери. Panthera onca са върховните хищници на Централна и Южна Америка. Те са едновременно царствени и свирепи, ненадминати в прикриването у дома си в реките, в джунглата и по дърветата. Имат най-мощната захапка (за размера си) от всички големи котки. И нещо уникално сред големите котки – те захапват жертвата си за черепа, а не за гърлото, често пробивайки мозъка и причинявайки мигновена смърт.

От хилядолетия насам обаче ягуарите водят двойствен живот – метафорично съществуване, което доминира в изкуството и археологията на предколумбовите култури из по-голямата част на историческите територии на вида – от югозападната част на САЩ до Аржентина. Ягуарите били почитани като богове от олмеките, маите, ацтеките и инките, които извайвали изображения на ягуари в храмовете си, върху троновете, дръжките на съдовете си и лъжиците, които правели от кости на лама. Образи на ягуари били втъкавани в шаловете и погребалните савани на народността чавин, чиято цивилизация възникнала в Перу около 900 г. пр.Хр. Някои племена в Амазония пиели кръвта на ягуарите, ядели сърцата им и носели кожите им. Мнозина вярвали, че човекът може да се превърне в ягуар и ягуарът може да се превърне в човек.

Дори и днес, когато видът е изтласкан от над половината си първоначални местообитания, съвременните знаци за тази древна близост са навсякъде. Всеки август например, на фестивал, наречен Тиграда, жители на югозападния мексикански град Чилапа де Алварес се молят на бога ягуар Тепейолотл за дъжд и изобилна реколта, като шестват по улиците с маски на ягуари и костюми на петна. Изображения на ръмжащ ягуар могат да се открият навсякъде – от кенчетата на една от най-популярните бири в Перу до плажни кърпи и гей барове.

Определено най-тайнственият аспект  на двойствения живот на ягуара може да се открие в царството на шаманите и в онези необичайни състояния на съзнанието, които автохтонните племена по горното течение на Амазонка изследват от хилядолетия с помощта на психотропни растения. В това окултно царство, където местните лечители твърдят, че могат да проследят причините за всички болести и да намерят лек с помощта на духовете, ягуарът властва като съюзник, пазител, като жизненоважно присъствие, което може да помогне за отблъскване на болестта, за ускоряване на трансформацията и за пропъждане на злите сили. В многообразието на амазонските духове, за които се смята, че живеят в езера и реки, в животни и в около 80-те хиляди растения, които съставляват една от най-изумителните екосистеми на планетата, ягуарът е пръв сред равни.

 Маянтуяку се намира на около 50 км югозападно от Пукайпа. „Допреди 4 години дотук нямаше път“ – казва Андрес Русо, когато камионът ни сви от глинесто-каменистото шосе към разровен черен път през наскоро обезлесена от земеделците земя. В подножието на стръмен хълм имаше подслон от колиби и сгради със сламен покрив, разположени сред дървета, в които отекваха гъргоренията и крясъците на птиците от вида оропендола монтесума. Русо беше опознал Маянтуяку и майстор Хуан през седемте години, в които изучавал Врящата река за докторантурата си към Южния методистки университет, финансирана отчасти от National Geographic. Вода, която се загрява дълбоко под земята, извира през пукнатини в земната кора и подхранва потока, дълъг около 6 км. Части от него (някои с температура почти 100°C) са достатъчно горещи да убият всяко живо същество, попаднало в тях.

От поколения местните смятат тази геологична аномалия за място с духовно значение. Повечето странели от него – уплашени от духовете, които живеели във водните пари, и от истинските ягуари, дебнещи в гората наоколо. Но курандерос, както много от тях предпочитат да се наричат, отдавна идват тук, за да черпят от мощната му лечебна сила. Студенти в една различна област на науката, те опознали медицинските свойства на растенията чрез процеса „диета“, при който консумирали и изучавали ефекта на различни препарати, направени от листа, корени, кора и сок. Програмата им се обогатявала и от виденията, събрани под въздействието на аяуаска – основното психотропното лекарство, което е в центъра на духовния живот на над 70 автохтонни племена и метиски култури в Амазония.

През втората ни вечер в Маянтуяку Русо заведе мен и фотографа Стив Уинтър в колибата, за да се запознаем с майстор Хуан, един от най-прочутите перуански лечители. Той се беше изтегнал в хамак и пушеше мапачо. Израснал е в селцето Санта Роса, на 16 км източно от Врящата река, и е син на лечител. Един ден баща му случайно излязъл без лулата си и без защитата на великия дух на тютюна и бил убит от падащо дърво.

Тогава Хуан бил на 10 години, но успял да продължи образованието си, защото лечител от племето ашанинка го приел за ученик. После продължил да учи при лечители от много племена и с различна история. Основал Маянтуяку, след като избегнал смъртта на косъм, спъвайки се в капан на ловец, при което заложената заредена пушка раздробила единия му пищял. Докато го отнесат до болницата, бил загубил толкова много кръв, че лекарите се опасявали, че може да не оживее. Били сигурни, че никога няма да проходи без патерици.

Една медицинска сестра му намекнала, че за велик лечител не би трябвало да е проблем да се излекува сам. Затова седмица след инцидента той взел патериците си и извършил тежкото пътешествие нагоре по р. Пачитеа и през джунглата, докато не открил дърво от вида Ficus trigona, наклонено под несигурен ъгъл над Врящата река, с обвити от парата клони. От дървото той си приготвил заздравяващи костите лекове. До няколко месеца вече стъпвал на крака си напълно свободно. Скоро след това се оженил за медицинската сестра, която го предизвикала, и двамата основали Маянтуяку в близост до същото дърво.

Но сега, повече от две десетилетия по-късно, здравето на целия регион около него е в упадък. Голяма част от околните гори са изсечени или опожарени заради отглеждането на добитък. Повечето животни са избити от ловци. Трудно е дори да се открият лиани аяуаска – сега Маянтуяку се снабдява с тях от други части на Перу или Бразилия. През 2013 – годината, в която бил построен пътят, дървото, което майстор Хуан бил открил, паднало във Врящата река и загинало.

Уинтър извади лаптопа си, за да покаже на нашия домакин снимките на ягуари, които беше направил в Пантанал, Бразилия. Лечителят се усмихна и свали малко гарда. Сякаш гледаше кадри на клон от фамилията си, преселил се надалеч. Изглежда изпитваше детска радост от видеото с ягуар, който се гмурна в една река и изплува със 70-килограмов кайман, като го извлече на брега в челюстите си.

Когато шоуто свърши и Уинтър затвори лаптопа, майстор Хуан си запали мапачо.

„Последният ягуар в района беше убит преди две години“ – каза той. Повечето хора в Маянтуяку, чираците му и работниците, които приготвяли лианите аяуаска, никога не били виждали ягуари с изключение на случаите, в които ги призовавали на церемонии и те пристигали във виденията им. За тях котката съществува само в света на духовете.

Майстор Хуан каза, че често викал духове на ягуари да пазят входа на малоката по време на церемонии. Идвали два: единият бил от петнистите ягуари, наречени оторонго, а другият – от много по-рядката разновидност на черния ягуар, който той нарече янапума. Каза, че ще ги повика на следващата церемония.

Имах въпрос, който ми се струваше болезнено да задам, защото личеше, че той е наясно с апокалипсиса на забавен каданс, който се вихреше около него. Как човек може да извика духовете на ягуарите от гората, ако в гората няма ягуари?

„Не можеш да заличиш дух – каза той. – Тялото може да е загинало, но духът е все още тук.“

И въпреки това той се молеше ягуарите да се завърнат, знаейки, че джунгла с ягуари е по-здрава от джунгла без стремителните ловци, които да налагат ред сред останалите видове. „Те са добри – тихо каза той. – Надявам се да се завърнат.“

Аяуаската в чашата имаше землист вкус, парливо-сладък, напомнящ меласа. Когато раздадоха и последните чаши, угасиха светлините и мракът от гората нахлу.

Половин час по-късно майстор Хуан в знак, че усеща ефекта на лекарството, което беше изпил заедно с всички останали, започна да пее първото икаро – монотонен напев, събрал фрази от различни езици. Седеше с кръстосани крака, облечен в роба, с украшение за глава от пера от папагали и огърлици от черупки на охлюви, семена от хуайруро и ягуарски кучешки зъби. Неговата песен сякаш раздвижи енергията из стаята.

Участниците, които не усещаха никакъв ефект, изпиха втора чаша, светейки си по пътя към майстора с телефоните си. Майстор Хуан изпя песен, която извика духовете на определени птици. Малко по-късно го чух да вика духовете на ягуарите в малоката. Отворих очи и открих, че е заобиколил кръга от рогозки и е седнал точно срещу мен.

По-късно ми каза, че ягуарите дошли и седнали до входа на малоката, но не останали дълго. „Бяха само за малко – каза той. – И после се върнаха още по-дълбоко в джунглата.“

Аз не ги видях. Аяуаската не ми показа ягуари или някакви други животни от света на духовете.

Това, което видях през следващите три часа, се оказа едно от най-големите откровения в живота ми. Мигът, в който аяуаската те обзема, се нарича мареасион, букв. „замаяност“ – фраза, която далеч не описва чувството да те въведат в друг свят, в моя случай не света на духовете на ягуарите, а в тайното царство на растенията. Почувствах, че внезапно разбирам какво е да знаеш, както човек вътрешно познава любовта или мъката, че растенията са също толкова живи като всяко животно, и в тях се таи интелект, чувствителност, нещо, което наистина изглеждаше като вид духовност.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах