сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Конете марвари

6.11.2017 г.

Царските коне марвари, отглеждани от много поколения махараджи и калени в пустините на Раджастан, са може би най-загадъчните и най-непознатите на света.

„Какви уши!“ – това е първата ви мисъл при вида на тези коне. После погледът се плъзва по дългата, гордо изправена шия и изящните линии на стройното тяло.

Царските коне марвари, отглеждани от много поколения махараджи и калени в пустините на Раджастан, са може би най-загадъчните и най-непознатите на света. Тези великолепни животни се срещат само в Индия – изнасянето им от страната е забранено, тъй като са със статут на национално богатство, а също и заради риска от изчезване. И макар днес породата да се възражда и все повече индийци да проявяват интерес към развъждането на местни породи коне, марвари тепърва ще добиват популярност извън страната.

Исторически и генетични проучвания показват, че предците на породата били коне с предимно персийска и туркменска кръв. „Много е трудно да се открият каквито и да било писмени данни да съществуването на отделна порода марвари в далечното минало – казва Карълайн Мъри, председателка на Британския клон на Индийското дружеството за автохтонни коне и основателка на „Приятели на конете марвари/катиавари, Великобритания“. – Първоначално конете били наричани просто деси, което означава буквално „развъждани на място“. Но макар първите споменавания на марвари като отделна порода да датират отпреди само няколко века, предприетите от нас генетични изследвания разкриват, че породата се е развила в чисти условия и демонстрира значителни генетични отлики от другите местни породи в Индия.“

Един от най-древните писмени извори, които разказват за отношенията между човека и коня в древна Индия, е трактатът на мъдреца Шалиотра (ок. 2350 г. пр.Хр.). Тази богато илюстрирана енциклопедия от знания за гледането, структурата и лечението на коне е написана на санскрит. Превеждана на персийски, арабски, тибетски и други езици, тя лежи в основата на множество трудове по коневъдство. Знанията на Шалиотра и неговите последователи са живи и днес – в Индия често можете да видите как лекуват болен кон с дим от целебни билки или мият краката му със специални разтвори от местни лекове и хималайска сол.

Породата се формирала на територията на днешния щат Раджастан – в областта Марвар (Джодхпур), където властвали раджпутите. Те били могъщо съсловие, принадлежащо към кастата на кшатриите – воините владетели. През XI в. в Марвар се установил на власт един от най-влиятелните кланове на раджпутите – ратхорите, които основно започнали да развъждат марвари. До ден-днешен индийците смятат, че конете им имат божествен произход и ги наричат суря-путра, „синове на слънчевия бог“. Според една легенда Санджна, жената на Суря, избягала от нетърпимата горещина на съпруга си и се скрила на земята, преобразена като кобила. Тъй като искал да бъде с любимата си, Суря също се превърнал в кон, а децата им станали предци на всички днешни марвари.

И ако конете били потомци на слънцето, то името на съсловието на раджпутите (от древното раджа-путра) може да се преведе като „синове на царете“. Царствените потомци си търсели силен и надежден съюзник за своите безчислени войни и спрели избора си на животни с божествен произход.

Любувам се от колата на суровата пустинна красота на Раджастан. Край прозореца се точат великолепните дворци и храмове на Удайпур, който така и не се подчинил на Великите моголи по време на тристагодишното им управление в Индия. Неволно се замисляш – как ли би изглеждал днес Удайпур, ако не беше подвигът на верния Четак, за който разказват легендите.

Почти във всеки раджастански град има голямо кръстовище, украсено със статуя на конник върху белоснежен кон. Историята за махарана (владетеля) Пратап и верния му Четак е най-известният пример за удивителната дружба между кон и човек.

В злополучното утро на 18 юни 1576 г. махарана Пратап Сингх повел войската си в битка, за да не позволи на Великите моголи да завладеят Удайпур – последната твърдина на почти напълно покореното княжество Мевар. Яхнал белия си кон Четак, той се понесъл към местността Хилдигхати, където планината Аравали образува тесен като гърло на бутилка проход. Тук раджпутите имали поне някакъв шанс в боя с далеч по-многочислената моголска армия.

Махарана Пратап с бой си проправил път до моголския военачалник Радж Маан Сингх, покачен на боен слон. Четак смело ударил с копита по широкото чело на слона, а Пратап замахнал да прониже предводителя с копие в сърцето. Но слугата на Сингх предпазил своя господар с тялото си, а притеклите се врагове отсекли крака на Четак в опита си да се доберат до махарана. Тогава верният жребец извършил невъзможното – препускал повече от 10 км на три крака, губейки кръв и сили, за да изведе своя господар от битката. Благородното животно издъхнало едва когато стигнало на безопасно място. В последвалите битки махарана Пратап успял да освободи княжеството си от враговете.

Криволичим между изрисуваните камиони и камилски каруци на път към древната планина Аравали, където се намира коневъдното стопанство на Аджит Сингх, страстен почитател на марварските коне.

„Носят се легенди за танцуващите марвари, обучени от баща ми – разказва Аджит. – Той беше гениален дресьор и коневъд, който доставяше коне за двора на махарана на Удайпур. След неговата трагична кончина аз реших да продължа делото, за да не отидат нахалост плодовете на дългогодишния му труд и събраният от него ценен генофонд. Мечтая колкото може повече хора да научат за марвари и да се докоснат до нашата богата култура! Защото, ако веднъж яздиш марварски кон, никога повече няма да пожелаеш да яхнеш друг.“ Аджит се смее и потупва по задницата любимата си едра петниста кобила.

Благодарение на воинското си минало тези коне могат да преживеят няколко дни без вода и храна и освен това са невероятно силни и ловки. Извитите уши на мервари улавят и най-слабите звуци, а копринената им кожа прекрасно устоява на суровия климат на пустинята, където пронизващ студ сменя дневната жега с падането на нощта. Марвари въобще не са плашливи и са невероятно умни, поради което на тях може да се разчита във всяка ситуация – въпреки огнения им темперамент.

Затова до ден-днешен тези коне са идеални за продължаващи с дни конни походи, при които ездачите изминават по няколко десетки километра на ден и търсят път през планини и пясъчни дюни. Пътниците яздят през села с традиционен облик и галопират наравно с дивите антилопи нилгау. В сърцата им завинаги се отпечатват суровата раджастанска красота и предаността на марварския кон.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Ноември 2017
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах